Караянчева ридае, рецитирайки на Каймакчалан
Председателят на Народното събрание Цвета Караянчева изнесе трагична тирада по време на църковно-военен обред на Каймакчалан. Събитието се организира за пети следващ път. Със сълзи на очи Караянчева напомни събитията от 1916 година, познати като Битката при Каймакчалан. Своя рецитал ръководителят на Народното събрание посвети и на Красимир Узунов.
„ Уважаеми господин ген. Попов, уважаеми ген.-майор Матеев, уважаеми господин Писанчев, господин Бойчев, уважаеми офицери, сержанти и бойци, скъпи другари, Каймакчалан – един от темелите на българската национална памет, на българска воинска популярност и чест. Както ген.-майор Матеев сподели – той е съпоставим единствено с Шипка. 6 000 български бойци стъпват тук през август 1916 година. В началото на октомври слизат единствено 800. Тук са останали премръзнали, убити и осакатени всички тези герои, елементарни хора са останали тук 3 месеца под бомбардировките на сръбската и френската артилерия. Тук са воювали Дринският и Дунавският полк от страна на сърбите, от България елементи от полковете на 11-и Сливенски полк, дружините на 33-и Свищовски полк, 43-и, 46-и, 56-и, 58-и полк. Когато сърбите се качват тук, остават ужасени, тъй като във всеки окоп, във всяка пролука е имало трупове. Нарекли са го „ Дупките на ужасите “. Каймакчалан за тези 3 месеца понижа височината си сред 4 и 11 метра. Така ни го разказа Поручика – нашият другар Красимир Узунов. Той написа една велика книга, книга, за която изнамери всички документи, работи, писмата на починалите, дневниците, историите на оживелите – тези, които в никакъв случай няма да не помнят камъните, обгърнати в мъгла и пушек “, добави тя.
„ Сега ще ви опиша част от предговора на книгата: „ Вихри и мъгла. Огън и лед. Изтърбушени окопи, гробове без кръстове. Още старците на Нидже планина описват, че всяка вечер, когато Слънцето залезе от неопятите гробове излизат сенките на мъртвите бойци със светещи очи от пламъците: зачервени, гледат към североизток, към своята освободена България. После възпламеняват цигара. Огънчето гори в ръкава на шинела и пари обгорелите им длани, а устните им шушукат въздишки. Изведнъж сенките се размърдват, до тях застават техните командири, сядат до тях, приказват, спорят, разискват проектите за идната борба. До тях са генералите, полковниците: Илия Чолаков, капитан Илия Димитров, майор Стефан Куртев – все български герои, офицери. Изведнъж майор Стефан Куртев става, вади сабя, хуква надолу по ската и след него потеглят всички сенки на бойците, воювали тук: „ След мен. В офанзива. Мъртви, в офанзива “. 3 месеца огън, огън, огън. И ни крачка оттегляне. Но на изток зората небето просветлява, само че един по един сенките на бойците се прибират е неопятите си гробове. Така до идната вечер. И по този начин 100 години “.
„ Уважаеми господин ген. Попов, уважаеми ген.-майор Матеев, уважаеми господин Писанчев, господин Бойчев, уважаеми офицери, сержанти и бойци, скъпи другари, Каймакчалан – един от темелите на българската национална памет, на българска воинска популярност и чест. Както ген.-майор Матеев сподели – той е съпоставим единствено с Шипка. 6 000 български бойци стъпват тук през август 1916 година. В началото на октомври слизат единствено 800. Тук са останали премръзнали, убити и осакатени всички тези герои, елементарни хора са останали тук 3 месеца под бомбардировките на сръбската и френската артилерия. Тук са воювали Дринският и Дунавският полк от страна на сърбите, от България елементи от полковете на 11-и Сливенски полк, дружините на 33-и Свищовски полк, 43-и, 46-и, 56-и, 58-и полк. Когато сърбите се качват тук, остават ужасени, тъй като във всеки окоп, във всяка пролука е имало трупове. Нарекли са го „ Дупките на ужасите “. Каймакчалан за тези 3 месеца понижа височината си сред 4 и 11 метра. Така ни го разказа Поручика – нашият другар Красимир Узунов. Той написа една велика книга, книга, за която изнамери всички документи, работи, писмата на починалите, дневниците, историите на оживелите – тези, които в никакъв случай няма да не помнят камъните, обгърнати в мъгла и пушек “, добави тя.
„ Сега ще ви опиша част от предговора на книгата: „ Вихри и мъгла. Огън и лед. Изтърбушени окопи, гробове без кръстове. Още старците на Нидже планина описват, че всяка вечер, когато Слънцето залезе от неопятите гробове излизат сенките на мъртвите бойци със светещи очи от пламъците: зачервени, гледат към североизток, към своята освободена България. После възпламеняват цигара. Огънчето гори в ръкава на шинела и пари обгорелите им длани, а устните им шушукат въздишки. Изведнъж сенките се размърдват, до тях застават техните командири, сядат до тях, приказват, спорят, разискват проектите за идната борба. До тях са генералите, полковниците: Илия Чолаков, капитан Илия Димитров, майор Стефан Куртев – все български герои, офицери. Изведнъж майор Стефан Куртев става, вади сабя, хуква надолу по ската и след него потеглят всички сенки на бойците, воювали тук: „ След мен. В офанзива. Мъртви, в офанзива “. 3 месеца огън, огън, огън. И ни крачка оттегляне. Но на изток зората небето просветлява, само че един по един сенките на бойците се прибират е неопятите си гробове. Така до идната вечер. И по този начин 100 години “.
Източник: fakti.bg
КОМЕНТАРИ