Защо покорството на децата е лошо
“Повечето от практиките за образование, които възприемаме като „ най-хубави “, в действителност са „ най-лошите “ – твърди Алисън Шейфър в книгата си “Скъпи, провалих децата ”. Авторката предлага безусловно революционен способ на образование, система с друг взор върху децата и методите за обосноваване, напътстване и поправяне на държанието им.
Ето някои опорни точки и хрумвания за образование, разказани в книгата:
“Имаме податливост да дефинираме покорството просто като послушание пред престижа и интерпретираме смисъла му като „ слушай родителите си “ (което от своя страна звучи невинно). Но като образоваме децата си да бъдат покорни и постоянно да слушат родителите си или други престижи, залагаме съществени клопки, за които желая да се убедя, че сте наясно. Ето няколко въпроса, които да си зададете:
1. Ами в случай че авторитетните лица не са доброжелателни?
2. Как децата ви ще се научат да правят оценка съответни обстановки и да вземат положителни решения?
3. По какъв метод наказванията и премиите се отразяват на децата ви в дълготраен проект?
Ами в случай че авторитетните лица не са доброжелателни?
Лично аз бих желала децата ми да подлагат на подозрение културния императив, съгласно който би трябвало да почитаме по-възрастните. Аз споделям „ пфу “. Какво е това, някаква възрастова дискриминация ли? Откъде-накъде елементарният факт, че сте възрастни, ще ви подсигурява почитание? Сещам се за безчет възрастни хора, които не искам децата ми да слушат. Хрумват ми да вземем за пример преподобният Джим Джоунс или пък сводниците. Но с цел да сме по-реалистични, добродушният на тип чичко или ползващият се с доверие свещеник са тези, за които би трябвало да се тревожим. Автоматично заключаваме, че другите възрастни мислят единствено най-хубавото на децата ни. Но за жалост това не е истина и не можем да си позволим да позволяваме неточности.
Почти във всеки случай на полово принуждение над деца педофилът е фигура, ползваща се с доверие и престиж, и търси безропотно дете, научено да слуша. Покорството прави дребните ни беззащитни във връзка с злонамерени възрастни.
Това е нещо, което да си припомните идващия път, когато с самоувереност подканяте детето си да се храни. „ Хайде, миличко, единствено още една хапка пилешко поради мама. “ Това може да ви звучи почтено, само че когато постъпваме по този метод, ние непреднамерено учим детето си да подценява и потиска вътрешния си глас, казващ „ не “. Искам децата ми да се научат да слушат това безшумно гласче, което алармира, че нещо не е наред, и също по този начин държа да се усещат задоволително уверени да почитат това свое чувство и да имат силата да кажат „ не “ на различен човек без значение от неговата възраст.
Помнете също по този начин, че сладкото мъниче, което ви слуша по този начин категорично по време на детството, някой ден ще се трансформира в младеж. Когато стартира да настава половата зрялост и внезапно къщата ви завони на „ Акс “ (дезодоранта, най-почитан измежду пуберите), вашият обуздан младеж ще трансферира предаността си от родителите към връстниците си като новия престиж.
Може да сте нареждали: „ Сядай в столчето си за кола “, и да не сте срещали никаква опозиция от детето си на предучилищна възраст, само че някакви си дванайсет години по-късно нареждането идва от устата на гаджето на щерка ви и той желае от нея да се реалокират на задната седалка. Не би ли ви се желало в този момент да можеше да каже „ не “? Ако е положително и чинно момиче, възможностите за това са по-малки. Нейната задача е да удовлетвори индивида с престиж и в случай че в миналото това сте били вие, в този момент са гаджето й и групичката приятелки.
Как децата ви ще се научат да правят оценка съответни обстановки и да вземат положителни решения?
При модела на смирение от детето (или от всеки различен подчинен) се желае да не мисли независимо. Та нали това може да докара до протест. Вместо това те са учени просто да следват нареждания, без да ги обмислят, схващат или одобряват. Това може да улесни нещата първоначално. Тази тактика е положително „ бързо решение “, само че съставлява непредвидлив метод. И несъмнено има деца, на които даже им подхожда да им споделят какво да вършат. Начинание без необикновен риск за тези, склонни на послушание. Ако единствено следват нарежданията на някой различен, няма за какво да се боят, че може да позволен неточност. „ Не вини мен, той сподели по този начин. “ „ Не гледай мен. Решението не беше мое. “ Ниското равнище на отговорност е комфортна застраховка за тези, които се боят да създадат неточност и вероятно да се изложат. Много деца постъпват точно по този начин, само че на каква цена?
Дете, което не е привикнало да търси отговорите у себе си, а чака те да бъдат дадени от външен престиж, развива пожизнен проблем. Как ще се оправи тя, когато няма разполагаем престиж? Прост въпрос като „ Какво искаш? “ се трансформира в непостижима задача за посещаваща психотерапия жена на междинна възраст, която е прекарала целия си живот да угажда на родителите си, на мъжа си, на шефа си, на децата си. „ Не знам какво желая! – проплаква тя. – Не знам коя съм! “
Идеята да работим с децата си, с цел да им помогнем да основат собствен личен компас, който да ги води, е доста по-добра, не мислите ли?
По какъв метод наказванията и премиите се отразят на децата ви в дълготраен проект?
Обикновено се случва едно от децата ви да се подчинява с ненаситност, „ отстъпчивото дете “, а другото да не го прави. Ако детето ви не е склонно да се подчинява, постанова се да разчитате на санкции и награди, с цел да си осигурите смирение и мечтаното от вас държание. Това са инструментите за покорството. Човекът, изравен на по-висша позиция, има властта, нисшестоящите би трябвало да се подчиняват.
Защо го вършат? Или в действителност желаят този стикер, с който ги примамвате (както и любовта и утвърждението, които символизира), или работят, подбудени от боязън. Със сигурност не реагират по този начин по лична воля или от предпочитание да бъдат потребни. Просто нямат различен избор. Отстранете примамката и държанието им ще си отиде дружно с нея. Учителката излиза от стаята; послушните деца пощуряват – честват, че са свободни от контрол.
Чрез изследвания сме открили сигурно, че потреблението на поощрителни награди демотивира децата. Ако сте на мнение, че да им плащате, с цел да почистват стаята си, е добър метод, помислете още веднъж. Когато са способни да изкарват минимална отплата в супермаркета, няма да чистят стаята нито против пари, нито против любов. И ако давате два $, с цел да поддържат стаята си чиста, не се ужасявайте, когато ги помолите да оказват помощ с разтоварване на покупките, а те попитат: „ За какъв брой пари? “. Обучаваме ги на свободна пазарна стопанска система вместо на съдействие.
Ако пък сте стиснати и не ви подхожда да раздавате награди, постоянно можете да минете с другия номер – наказване. В подобен случай разчитате на страха като мотивация. Искате ли децата ви да се боят от вас? Ще го вършат. Но деца, живеещи в боязън, не съумяват да се развият до дъно като персони. Не могат да доближат цялостния си капацитет, когато се боят, че ще изпитат болежка или ще пострадат по различен метод. И, естествено, поемат по сигурния маршрут. Кой би рискувал да допусне възможна неточност, в случай че разочароването на родителите води след себе си страдалчество?
Наказанията унищожават отношението и душевната връзка сред родител и дете. Объркващо е да мислиш, че хора, които те обичат, биха те наранили съзнателно. Как ще се отрази това на бъдещите им любовни връзки? Дали биха заменили непоколебим родител с нападателен фамилен сътрудник? Някои деца стигат до ситуацията да мислят, че заслужават такова отношение. Това ми разрушава сърцето. И даже да имат здравословно самоуважение, те не са глупави. Бихте ли споделили на раздаващия санкции родител, че сте оставили своето нинтендо в залата за хокей? Няма метод! Много по-добре е да излъжете и да избегнете наказването.
Ако децата ни си мислят: „ Трябва да правя каквото ми се споделя или ще ме санкционират “, тогава представете си по какъв начин биха се държали като младежи, които гледат на връстниците си като на престижи. Нашата научена да бъде покорна щерка ще си каже: „ Ако не се преместя на задната седалка, приятелят ми ще скъса с мен, ще си откри момиче, което би го сторило, и със обществения ми статус ще е свършено “. Дъщерите ни ще се боят, че ще се плъзнат надолу по някаква мислена канара на достолепията. Независимо дали е отпред на мажоретките, добра спортистка, кралица на хубостта, отличничка или виртуоз в изкуствата, съществува неправилна канара, определяща обществения статус, която е нереална и все пак по този начин ориентираща както меридианите върху глобуса. Искаме децата ни да са готови да се сблъскат с тези компликации.
Идеята, че някои хора са по-добри и стоят по-високо от други, е отблъскваща, не е ли по този начин? Спортистите не са по-добри от отличниците. Как нашите младежи бяха въведени в такава илюзия? Хм, дали самите ние несъзнателно не сме им внушили тази канара още от ранна възраст, когато сме претендирали да ни слушат с настояването, че стоим по-високо от тях? Но възрастните не стоят по-високо от децата, също както белите не са по-добри от черните и християните не са по-почтени хора от евреите.
Не съществува канара за статуса, по която да се катерите или да се плъзгате надолу. Нито за щерка ни на задната седалка, нито за нас, измъчените родители, разтревожени, че ще бъдем подложени на критика от другите майки с техните „ добре възпитани “ деца. За никого. Вместо това всички стоим на равна нога, наречена „ човещина “, и пред нас е предизвикването да се научим да живеем паралелно, а не един над различен.
Инфо: Дама.БГ
