Процесът на духовно израстване може да се сравни с отглеждането

Процесът на духовно израстване може да се съпостави с развъждането на градина – ние засяваме семена и най-после прибираме реколтата.

Представете си, че при раждането си сте получили дребен имот земя и шепа семена. Местонахождението на градината не зависи от вас – тя може да е в плодородна котловина или на скалисто било и не сте в положение да измененията качеството на земята.

Освен това не решавате какъв брой слънчева светлина, дъжд, вятър или град да пада върху градината ви. Ваш дълг е обаче да засеете семената, които са ви дадени, да потърсите още семена, да подхранвате и да се грижите за това, което сте засадили, и да приберете реколтата, когато е подготвена.

Според тази метафора някои аспекти от съществуването ви на този свят са отвън вашия надзор – мястото на раждане, фамилията, културата и общността, както и наследените качества.

Ваш дълг обаче е да употребявате факторите, на които можете да повлияете, като напъните и желанията ви, с цел да изваете допустимо най-хубавия живот от суровия материал, даден ви при вашето рождение.

Това е есенцията на духовния напредък – да използваме всичко, което ни предлага животът (както позитивните, по този начин и негативните фактори), да проявим своя върховен капацитет и да осъзнаем, че всичко, в това число ние самите, е свято.

Накъдето и да погледнем по тази земя, страданието съществува в една или друга форма.

Дивите животни би трябвало да търсят храната си всеки ден и стават плячка на по-големите зверове. Горите биват изсичани до основи или унищожени от инсекти като боровия корояд, а растенията се конкурират между тях за пространство и хранителни субстанции, до момента в който не ги стъпче нищо неподозиращ екскурзиант.

Достатъчно е да изгледате няколко минути от вечерните вести, с цел да останете съкрушени от мащабите на страданието, което изпитват хората на всички места по света, без значение от публичното си състояние.

Това страдалчество е една от особеностите, които свързват човечеството с останалите създания в природата. Всичко живо страда и всичко живо умира.

Понякога в лимитираното си виждане обаче ние виждаме единствено личното си страдалчество, изпускайки другите от взор.

Отдадени на тъгата си, забравяме, че тя ни свързва с всички създания на планетата, че страданието е нещо, което споделяме с останалите живи твари.

Ако съумеем да забележим личната си тъга като парченце от спектъра на цялото страдалчество, претърпяно от хората през вековете, може би по някакъв метод личното ни състояние ще ни се стори по-малко потискащо.

Ние не сме сами в тъгата си, а сме част от голяма общественост с изобилен опит във връзка с страданието и мъдростта, до която имаме достъп, може да ни помогне по пътя.

Всяко ново достижение постанова да се извиним с нещо, което ни е било скъпо. Нещо повече – без тази загуба и страданието, което ни носи тя, не би имало напредък, не бихме отбелязали прогрес в живота си.

Както към този момент знаем, в природата и в човешкото битие страданието и гибелта имат значително значение, защото посредством тях остарялото отстъпва и дава път на новото.

Естественият свят предлага доста прелестни илюстрации нанеобходимостта от страданието, които могат да ни оказват помощ да проумеем тази комплицирана концепция.

Една от аргументите, заради които страданието е нужно на хората, е, че ние сме склонни значително да се отъждествяваме с физическите и умствените аспекти на съществуването си и духовната ни природа остава крепко затворена в нас като семената на бора.

Егото ни намира за възхитителни качествата на нашето тяло и има вяра, че единствено то има значение.

Много от нас ще би трябвало последователно да изоставят тази религия във физическото, като изживеят процеса на стареене или болест, с цел да насочат вниманието си към духовния аспект. Всъщност физическото страдалчество може да бъде начало, врата към по-голяма осъзнатост и духовно израстване.

Факт е, че всички хора страдат, само че също толкоз правилно е, че за всеки човек страданието е неповторимо преживяване.

Един е заставен да понесе мощни физически болки вследствие на болест или пострадване, до момента в който за различен най-тежка е прочувствената болежка от загубата, която го води до меланхолия и хронична тревога.

Освен това страданието може да възникне на духовно равнище, когато е породено от възприятието на обособеност от душата или неналичието на чувство за нея.

Някои от умиращите ми пациенти са изпълнени с яд и упрекват Бог за развиването на живота си; в последните си дни те се мъчат да намерят мир.

Когато има прочувствен и нравствен дискомфорт, това усилва прекарването на физическа болежка и прави доста по-трудно лечението ѝ с стандартни способи.

В такива случаи с изключение на потреблението на болкоуспокояващи от сериозно значение е да бъдат решени тези проблеми. Само с медикаменти не можете да облекчите този вид болежка.

Дори за тези, които не се намират на прага на гибелта, е значимо да знаят, че физическите признаци се утежняват, когато не се обръща внимание на прочувственото или духовно задължение.

Ефективното лекуване на което и да е заболяване изисква страданието да бъде забелязано от всички вероятни гледни точки и на всички равнища. Човек би трябвало да бъде лекуван като субект с неповторима история и неповторимо страдалчество.

В умозаключение, в земния си живот всеки от нас ще изживее страдалчество, което не трябва да се съпоставя и дефинира като по-голямо или по-малко от това на другите.

На всеки от нас то е обещано, с цел да послужи на духовното ни израстване, затова е съвършеното за нас.

Ние не можем да съдим за тежестта на непознатото страдалчество и би трябвало да изпитваме еднообразно съчувствие към всички, в това число тези, които на пръв взор имат лек живот.

Много от болката е скрита и остава невидима за хората, които съдят по външността.

Един от плодовете на страданието е способността да бъдем смирени, да не демонстрираме непотребна горделивост.

Смирението е качество, което се среща доста рядко в актуалното ни общество. Свикнали да получават каквото желаят, доста хора се държат както в частния, по този начин и в обществения си живот, надменно и претенциозно.

Ако наблюдавате наредилите се на опашка в магазина или банката, ще видите образци за неучтивост, неспокойствие и неспокойствие, тъй като въпросната активност не се развива съгласно проектите им.

Политици, спортисти и представителина развлекателната промишленост,които се намират под прожекторите, постоянно показват самоуверено, егоистично държание в ежедневното си другарство.

А в делничните обстановки хората като цяло стават все по-себични и по-груби към другите, мислейки единствено за личните си потребности и ползи.

Задъханият темп и стресът в нашето ежедневие сякаш утежняват ситуацията, защото с цел да стане смирено държанието на един човек, той би трябвало да му е отделил задоволително време и размисъл.

Страданието обаче е способно да съблече егото от неговото самомнение и да го смъкне на земята.

От тази удобна позиция ще добиете засилено осъзнаване на потребностите на другите и угриженост за благоденствието на цялото.

Страданието унищожава мита за непобедимостта и превъзходството и ви разкрива възприятието на признателност и способността да оцените крехкостта на живота.

Когато не сте подтиквани от устрема да работите и да постигате неща, ще имате повече време за елементарни дейности и тихи занимания.

Когато съзнанието ви не е цялостно с егоцентрични мисли, в него има място за внимание към другите и предпочитание да сте положителни към тях, което е белег за покорност.

Инфо: Карън Уайът „ Най-важните неща “