5 мита за войната, на които вярваме заради филмите
Повечето хора знаят за войната толкоз, колкото са научили от филмите. Откъде другояче биха получили такава информация? От новините? От документалните филми? Като гледаш „ Войната е опиум “ 10 пъти и си научил всичко, нали по този начин? Само че военните филми постоянно лъжат, тъй като се оказва, че войната е супер комплицирана и би трябвало да бъде опростена за масата народ.
Затова множеството неща за войната, които считаме, че знаем, са толкоз в действителност точни, колкото онази сцена от „ Патриотът “, в която Мел Гибсън намушква човек с американския байрак и печели войната.
Танковете са били рискови клопки на гибелта
Филми като „ Патън “ и „ Ярост “ ясно ни демонстрират, че танковете са били яки. И несъмнено, са безусловно прави. Дебела ризница, вериги, способни да се катерят по неравномерен терен, голяма оръдие, способно да смъкна Бог от небето… какво да не им харесваш?
Да, супер са когато всичко върви наред. Но какво става, в случай че танкът закъса?
Макар да са изобразявани като модерната конница, не бихте желали да сте част от танков батальон през Първата международна война или продължението й. Танковете през Великата война са първите такива, употребявани във война – и са били цялостен призрачен сън. Чупели са се бързо, а когато въпреки всичко са работели, непрекъснато са закъсвали и въобще не са можели да се оправят с терена. Когато първите танкове идват в Европа, един пълководец написа следното:
„ С хората ми не разполагахме с танк през времето, което прекарахме в Англия. Нашият се скапе в деня, когато дойде. Нямахме разузнаване, нито координати… никой не ни изясни по какъв начин да се оправим с компаса… нямахме по какъв начин да сигнализираме… не знаехме по какъв начин да разбираме заповедите. Не знаехме къде да търсим информация, която би била нужна на нас като танкови командири, нито пък знаехме каква информация да пожелаваме. “
От 50 танка, изпратени да се бият при Сома, единствено 36 стигат. Останалите се скапват или затъват по пътя с ужасяващи последици. Обсадата на Фрей Бентос е доста добър образец за това. Кръстен на компания за консерви, Фрей Бентос се придвижва с останалите, до момента в който не пада в един кратер и повече не съумява да помръдне. Едното оръдие сочи към небето, другото – към земята. И още по-лошото, германците го виждат.
За три дни мъжете във Фрей Бентос схващат колкото кофти може да е да бъдеш в танк. Всеки техен опит да излязат е посрещнат от гибел и тежки рани, а бягството се оказва съвсем невероятно, откакто трупът на един боец заклещва вратата. Температурата вътре се повишава до 32°C. Едно от главните оръдия се откъсва и счупва ребрата на един от мъжете, оставяйки го да почине постепенно. Германците вършат няколко опита да щурмуват танка с гранати и се постанова да бъдат отблъснати. На третата нощ, когато водата и храната привършват, а на живите съвсем не са останали боеприпаси, те вземат решение да рискуват с бягство. Но германците се интересуват само от танка и оставят оживелите да изоставен. Толкова кофти са били танковете през Първата международна война – даже врагът не е имал сърце да те простреля, откакто най-сетне си съумял да се измъкнеш от подобен.
Нещата се усъвършенстват през ВСВ, само че не доста. Танкът продължава да бъде необикновено рисково и запалимо място за водене на война. И калта продължава да е проблем.
Най-популярният съюзнически танк, Шърман, бил изпълнен с безчет доста дребни недостатъци. Ако е ударен ниско, интериорът можел да избухне в огнен пъкъл, изпичайки всички вътре. Това е противоположното на метода, по който се допуска да работи танкът. Всъщност една от аргументите съдружниците да разработят по-добри брони от германците е, че са имали толкоз доста кофти танкове Шърман, че им се е налагало непрекъснато да ги усъвършенстват.
Няма такова нещо като доказани убийства
Когато филмите желаят да покажат на феновете какъв брой страхотни са бойците герои, те не сочат към белезите или прослужените години, а постоянно го вършат като цитират броя на животите, които са лишили в името на страната им. „ Потвърдените убийства “ са като класацията на бойците. Повечето хора са се срещнали с това от кино лентата „ Американски снайперист “, филм който доста ясно се пробва да ни накара да мислим, че Крис Кайл е най-коравото копеле поради повече от 150 доказани убийства. И това щеше да е впечатляващо, в случай че беше истина.
Макар армията да пази подробни отчети за случилото се на бойното поле, броят на враговете, изпратени в отвъдното от всеки боец, не е включен в тях. Според един от представителите им, американската войска „ не държи никакви публични или неофициални данни за доказани убийства “. Всъщност военните не обичат, когато машините им за ликвидиране приказват за това какъв брой доста са убивали.
Ако сходна статистика се появи в някой отчет, то е тъй като боецът е избрал да я включи – без да има доказателства, с изключение на личните си думи. Подобни отчети нормално са за експерти като снайперистите, които нормално се занимават с единични цели. И повода е, че просто няма доста защо друго да се написа. Самият Крис Кайл изяснява, че отчетите съдържат „ времето, мястото, потребления диаметър, дистанцията, какво тъкмо е правил, където е бил застанал и какво е носил. “
Правилата за това кого можеш да гръмнеш и по кое време са доста комплицирани
Военните правила във филмите са обикновени – в случай че наподобява, държи се и квака като зложелател, първо стреляй, а след това му проверявай документите. В същинския свят обаче, бойците би трябвало да са висшисти, с цел да схванат големият устав, който разказва събитията, при които бойците имат право даже единствено да погледнат към някого.
Основната идеология зад модерните правила за американската войска се е трансформирала през последните няколко войни. Днес разпоредбите са толкоз комплицирани, че се простират на към две дузини страници. Това е малко множко за множеството сценаристи. Те избират да базират концепциите си на Втората международна война, когато разпоредбите за стълкновение са били фокусирани върху типа на целите – другояче казано, в случай че не се е предавал, всеки носещ нацистка униформа, е можел да бъде погубен. Застрелвате го, удряте го с кола, вършиме каквото желаете с него. Единствените ограничавания са били подръчните принадлежности и въображението ви.
Днес обаче, разпоредбите се разграничават доста от това, което множеството сценаристи биха очаквали. Американските военни в Ирак и Афганистан да вземем за пример могат да употребяват само пропорционална мощ против хора, които се държат враждебно или нападателно. Причината за това е в партизанските тактики на разнообразни неприятни хора в Ирак и Афганистан. Невъзможно е да нарочиш за стреляне хора, облечени като неприятните, когато и положителните са облечени по същия метод. Вместо да третират всяка улица в Багдат като равнище на Call of Duty, бойците би трябвало да са майстори психолози, с цел да знаят дали носещият AK-47 пич гледа неприятно, тъй като ще стартира да стреля или тъй като на главата си има доста фамилни проблеми.
Но не разпоредбите са проблем за бойците, а това че те не престават да се трансформират. Случвало се е военни командири да се свързват с военни юристи посред интервенция, с цел да получат удостоверение дали могат да стрелят или не. Няма да се получи хубаво кино, в случай че Рамбо прекарваше половината от всеки филм на телефона с юрист, питайки към какъв брой от 300-та евентуални врагове, тичащи към него, има право да насочи картечницата си.
Окопите през ПСВ са били дребни градов е
От всички огромни войни, Първата международна е минимум екранно впечатляващата. Затова сценаристите я употребяват, с цел да покажат всичко кофти за войната: гибелта, бодливата тел, калта, картечниците, безразличието на командирите и поезията. Нищо не символизира този депресиращ неуспех повече от окопите – един или два плитки гроба, които началството е решило да изкопае за бедните бойци.
Невинаги е било по този начин обаче. Може да си представяме окопите като дълги дупки, цялостни с тиня и обезсърчение, само че те са представлявали единствено дребна, смъртоносна част от комплицирана система от съществени, вторични и третични окопи – всички те проектирани като голяма военна плантация за мравки, която е отблъсквала вражеските офанзиви и е работила като голям канал за доставки на съоръжение, хора и сведения.
Всъщност, окопите са били проектирани и против различен известен стандарт за Първата международна война – че бойците са били одобрявани като елементарно заменими държачки на картечници. Окопите са били изкопавани на зигзаг, тъй че пробие ли врагът линията, всички останали бойци да не се озоват просто на мушката в права линия от Северно море до Алпите. Също по този начин, стените са били укрепени с дъски, ръбовете – с пясъчни торби, а по цялата дължина е имало огромни медицински станции, с цел да не загине половината войска от гангрена и досада.
Войниците даже не са прекарвали толкоз доста време на позиция, от където да бъдат изпратени в месомелачката над окопите, тъй като са били въртени през другите окопи постоянно. Войските са прекарвали 15% от времето си на предната линия, 10% във вторичните окопи, 30% в аварийните и 45% по френските бардаци. Мъжете са излизали и тръгвали към неизбежната си гибел, единствено че е било повече нещо като лотария, в сравнение с като конвеир в касапница.
Разбира се, някои стандарти си остават истина. Окопите да вземем за пример в действителност са били кални, цялостни с вода дупки. Но където е било допустимо, военните инженери са прокопавали окопите в подземни каменни кариери, безусловно на всички места във Франция, с цел да ги употребяват за квартири, лазарети и бункери. Някои от тези подземни лабиринти са били толкоз комплицирани, че в един от тях са конфигурирали електрически крушки и телефони, командни постове, пекарна, месарница, болница и параклис. Окопите са били толкоз огромни, че бойците е трябвало да слагат спонтанни пътни знаци, с цел да не се губят.
Дори главната опасност за бойците – отровният газ – не е бил смъртоносната мощ, която ни показват във филмите. Ако сте желали да обгазите врага, е трябвало да изчислите доста тъкмо вятъра и да се надявате, че лекия бриз няма отклони облака или да го изпрати в нищото. Дори още по-лошо, бойците по-късно са били изправени пред риска от изгаряния и задушаване, преминавайки през личния си газов облак, тъй като химическите токсини не дават и пет пари на чия страна сте. В очакване на идеалните условия от време на време са минавали седмици.
Войниците не са вечно свързани (и от време на време се избиват)
Често се споделя, че връзката сред бойците е неразрушима, че претърпелите дружно война стават като братя. Сещате се, като в „ Братя по оръжие “ или „ Спасяването на редови войник Райън “. Истината обаче е, че да дадеш на група случайни мъжаги оръжия не ги прави другари за живот, които си имат безусловно доверие.
Не, бойците са подложени на същите кавги, съмнение и състезание като всяка друга огромна група хора. И въпреки да виждате част от това във филми като „ Пълно бойно снаряжение “, „ Хълмът на храбрите “ и „ Капитан Америка: Първият отмъстител “, там нещата са много по-малко рискови от случилото се по време на Арденската атака. И не приказваме за кино лентата от 1965г с Хенри Фонда, който е толкоз неакуратен, че Айзенхауер е заставен да направи конференция и да изясни по какъв начин всичко е супер измислено. За разлика от красивото приятелство във кино лентата, същинската борба е водена с толкоз доста неприязън измежду съюзническите сили, че в случай че е имало операторски екип да документира борбата, те са щели инцидентно да измислят формата на риалити шоуто.
По време на Арденската атака, доста бойци считат, че германците се дегизират като американци, с цел да всеят безпорядък в предните линии (и в действителност са правели тъкмо това, само че то не е от голяма важност сега). След като стартират да се носят слуховете (и един ескорт изчезва), параноята обгръща съюзническите редици. За да се изкоренят евентуалните шпиони, пазачите на лагерите стартират да питат завръщащите се бойци въпроси, на които единствено „ същински американци “ биха знаели отговора, най-вече свързани с бейзбол… и получават смесени резултати.
Някои небогати нещастници са затворени, тъй като са сбъркали някой отговор, а други тъй като самите стражи не са знаели верния отговор. Други напряко са били застрелвани. Задържали са и бойци, чиито имена са звучали съмнително немски или тези, които са събрали немски титли в Европа.
