Моята цел е постигната вече! В сърцето на тирана аз

„ Моята цел е реализирана към този момент! В сърцето на тирана аз отворих такава люта рана, която в никакъв случай няма да заздравее! “

Житието и битието на Бенковски е удостоверение за това по какъв начин сигурният и разточителен живот не постоянно носи задоволство и може да бъде зарязан в името на един върховен, въпреки и не постоянно разбиран от всички блян.

На 22-годишна възраст Гаврил Хлътев , каквото е рожденото му име, към този момент е прочут абаджия, търгуващ из разнообразни краища на Османската империя. Говори свободно турски, гръцки, италиански, полски, румънски, арабски, персийски.

В продължение на 10 години живее отвън българските земи – в Анадола, Цариград, Измир, Александрия и други градове. Очевидно търговията му се е отдавала доста, защото постоянно се е случвало внезапно да завоюва доста пари, които не след дълго обаче към този момент били изхарчени.

Иван Хаджийски написа за този интервал от неговия живот:

„ Той бе съумял да види величието и нищетата на живота, да разбере по-тънко силите и пружините, които движат обособените хора и масите. И това негово надълбоко познание на живота и хората проличава във всичките му дейности. “

Цяла година е бил гавазин на персийския консул и носел такава хубава униформа, че хората го взимали за самия консул.

Всичко коренно се трансформира, когато посещава Букурещ, среща се със Стоян Заимов и се възпламенява по революционното дело.

В разгара на Априлското въстание хиляди смели българи се изправят против тиранията на Османската империя. Слабо въоръжени, само че изпълнени с религия, те се сплотяват към фигурите на своите апостоли.

Особено показателно за значимостта на тяхната роля е протичащото се в Четвърти революционен окръг, обхващащ градовете Панагюрище, Клисура, Копривщица, Карлово, селата Мечка, Поибрене, Баня и други

Начело на тамошните бунтовници застава една от най-героични фигури на въстанието – Георги Бенковски.

Георги Бенковски се демонстрира като човек на действието, не на думите, корав и съдбоносен, умеещ да води и да увлича хората след себе си, мощно набожен в идеала на свободата.

Захарий Стоянов споделя, че той бил признат „ по благосклонност “ за асистент на Панайот Волов . Според роман на Заимов за приемането му повлиява една преживелица: румънски разузнавач нахлува в стаята, където заседава комитета; до момента в който смутените апостоли се чудят какво да подхващат, Бенковски става, удря пестник на шпионина и с думите, че първо се чука на вратата, го изхвърля от стаята.

Проявеният от него кураж и увереност вършат огромно усещане на присъстващите и те го избират за асистент на Волов , който по-късно му отстъпва и ролята на основен деятел, впечатлен от изключителните му организаторски качества при събирането на от ден на ден въстаници под знамената.

Когато Априлското въстание избухва прибързано на 20 април, Панагюрският революционен окръг е най-добре квалифицираният и дава най-силен отпор на османците.

В самия ход на въстаническите дейности Бенковски се демонстрира като самоуверен военачалник. След приемането на Кървавото писмо на Каблешков от въстанала Копривщица, той незабавно подвига и Панагюрище на оръжие.

Сформира фамозната Хвърковата чета, с която обикаля околните села, с цел да ги вдигне на протест.

След погрома на въстанието, Бенковски се насочва към Златишко, само че скоро четата е разпусната. Заедно с дребна група приятели основният деятел се озовава в Тетевенския балкан, където е предаден от овчаря дядо Въльо .

Така на 12 май 1876 година (24 май нов стил) при прекосяването на мостче над река Костина Георги Бенковски намира своята гибел от ръката на врага.

По този метод си отива един от най-енергичните дейци на националноосвободителното придвижване, а за славния му героизъм споделя патриарха на българската литература Иван Вазов :

БЕНКОВСКИ

Планината пуста. Дивота и сън е.
Вред пространства голи, бърда, урви, трънье;
в пустинята влада някой гробен дух.
Небосводът гледа изплашен и ням.
Лесовете черни, накрай кръгозорът
мяркат се, тъмнеят. Надалеч в просторът
орел един плува, постепенно се върти
над някоя мърша, що му мирис прати;
по скалите зеят страшни пукнатини;
затулени с шубраци — кревати на гадини;
сипеи безродни, плешиви бърда,
стръмнини без дръвье, реки без вода
душата изтезават и плашат окото.

Из един там ням дол, обраснал с глогина,
в този момент върви безшумно някаква тайфа.
Вождът е Бенковски! Бенковски е самичък!
Бенковски я води в пустинята там;
героят, юнакът с мисъл на челото,
на подвига знаме, душа на делото,
индивидът, що даде съдбовния знак
и цялостен народ самоуверено тикна с своя крайник
желязната воля, стоманените сили,
могъщото слово, що слабий окрили,
гласът, който сподели: „ Вървете! Да мрем!
Ставайте, робове! Аз не щъ хомот! “
И ние трептяхме пред тоя глас мощен,
пред тоя дявол скришен, фантом полунощен,
който произнесе страшните слова…

Той в този момент вървеше с клюмнала глава.
Другарите му правилни, разрушени и пршни,
приличаха на мощи и на сенки страшни,
седемдесет бяха, четирма са през днешния ден.
Другите паднаха: едни в багра с чест,
други в плен срамен, други пък бегаха,
от тяхната орис кат се убояха.
Тъжно те вървяха в заглъхналий мир
по пясъка ситни, из дивния простор,
с пушки без патрони, и с крайници без сила;
всяка кост се клати, боли всяка жила;
подвигът е сложен, пътят е яростен.
Петнадесет дни без отдих, без хлеб
скитат се в горите, борят се с тиранът,
с пекът, с дъждовете и с треви се хранат,
постоянно мисъл мрачна дохожда им тям.
Но бълзо изчезва; Бенковски е там.
Бенковски ги пази безмълвен и страшен;
в бедите поддръжка и образец всегдашен;
тоя държи, не охка, тоя е единствено бледен,
и гледа на изток, и води ги самоуверено,
и бурно се бърчи бледното му чело.
В глава му се блъскат мисли цялостен рой
и кроежи тъмни, и лучи, и мрак,
и гняв отровна кипи му в гърдите
за толкова нещастья, очаквания разрушени,
за толкоз жъртви и религия, и труд,
отишли на вятър под натиска пикантен!
И протестът пред него като облак чудноват
фърчи кат от някой вихър изгонен.

Накъде отиват?… Изведнъж гръм
раздаде се от близък хлъм.

Кат снопове падат трима приятели.
Кръв димеща, топла пясъка прошари.
Пушекът се пръсна и гръмът мина,
кат изпълни с кънтеж цяла планина.
Потерята скокна от свойта пусия
и шумно изкряска — храброст уловия:
тя видя един прав и то кървясъл, самичък!
Двайсет пушки мерят изново насам,
подготвени патрони и огън да храчат.
„ Предай се, бандит! “ — извика лидерът,
и сганта ненадейно загради отвръст
сетний противник със жадност за отплата,
със наслада свирепа, с убеденост дива,
че веч държи крепко плячката си жива.

Тогава ранений прав, прочувствен, див,
с взор обезсърчителен, съвсем горд,
с пет рани в снагата, при прагът на гроба,
кат не щя да падне, както падна тога,
гръмна се в челото и измежду гъстий пушек
падна мъртъв, студен и несломим!

И Хаджи Люзгяр бей, главатарят остарели,
пристъпи зачуден с хищни си приятели
към таз жъртва мощна, към тоз горделив левент,
който му избегна с подобен прочут бяг,
погледна чело му, с топла кръв покрито,
и очи му страшни, вперени ядосано,
и ръка му, взела револвера с мощност,
като че се готви зарад борба йощ,
и уста му бледни, открити към свода
като че ще викнат: гибел или независимост!
И усети респект и боязън, и мраз,
и викна изплашен: „ Кой е тоя вманиачен! “
Но всички мълчаха. Тогаз от земята
един мъртвец пошавна, отвори устата,
пробуден от мощ загадка, непозната,
и с глас издихающ, кат ръка простря,
„ Бенковски! “ продума и безшумно умря.
1881

Последвайте ЧЕТИЛИЩЕ в  Телеграм :

Вижте още: В бурите на любовта и революцията – ГЕОРГИ РАКОВСКИ