Под управлението му България е, в крайна сметка, една благоденстваща

Под ръководството му България е, в последна сметка, една благоденстваща и витална страна

Борис III е цар на България от 3 октомври 1918 година до 28 август 1943 година Той е наследник на цар Фердинанд I, който след провалянето на България в Първата международна война подписва абдикацията си на 3 октомври 1918 година и напуща вечно България. Роден е на 30 януари 1894 година в Двореца в София. Пълното му име е Борис Клемент Роберт Мария Пий Станислав Сакскобургготски. Негов католически кръстник е папа Лъв XIII, а православен кръстник е съветският император Николай II. През Балканските (1912-1913 г.) и Първата международна война взе участие като офицер за свръзки по фронтовете в настоящата армия; подполковник (1916), генерал-майор (1918). Цар Борис III поема короната на 24 години в едно извънредно мъчно за страната време. Началото на неговото царуване прилича това на татко му, т.е. той цари, без да ръководи. Иначе приликите на Борис с „ високомерния “ Фердинанд не са доста. Крехък, непретенциозен, общителен, даже нерешителен, младият цар дава тип, че се задоволява с ситуацията си.

При ръководството на Български земеделски народен съюз царят се усеща политически неуютно. Александър Стамболийски съвсем не се преценява с него, а буржоазната съпротива упражнява върху царя напън, с цел да го включи в политическата си игра.

Тя упорства Борис да упражни прерогативите си и да провокира оставката на кабинета на Български земеделски народен съюз. На такава стъпка владетелят не се взема решение. На 9 юни 1923 година сутринта царят е подложен в двусмислено състояние. Пред него стои избора или да легализира пристигналото посредством боен прелом държавно управление на проф. Александър Цанков, или да абдикира. Макар и без наслаждение, Борис III приема първата опция. Така, българският цар в действителност стартира монархическата си кариера със санкционирането на един противоконституционен акт. Съжителстването на царя с разноцветните властнически режими на земеделци и цанковисти основава у него психическа почва, която го доставя с личностни учредения за преодоляване на властта в непозволени от конституцията размери. Дотогава обаче ще минат години. Чак доникъде на 1930-те години царят не ще има особена тежест в българската политика.

При възобновения парламентарен порядък сред 1926 и 1934 година държавните управления крепко държат в ръцете си ръководството на страната, само че последователно пораства царският престиж вътре и изключително вън от страната.

Борис III се включва в напъните на българската дипломация. От 1926 година нататък той стартира да прави годишни обиколки из столиците на Европа. Качествата му се оказват подобаващи за сложната политика, която България е принудена да организира в стеснения периметър на външната си активност. За разлика от татко си, Борис се държи без пози и снобизъм, естествено, непретенциозно и умерено. Тактично той се пробва да разсее визията за България като войнствена, реваншистка страна и от време на време съумява най-малко в персонален проект. След преврата от 19 май 1934 година цар Борис още веднъж е подложен в политическия „ ъгъл “. За повторно след 9 юни 1923 година му се постанова да узаконява с подписа си едно пристигнало по нелегитимен метод държавно управление. Алтернативата още веднъж е абдикация. Деветнадесетомайци не питаят позитивни усеща към монархията. Макар новите властници да не считат да заменят формата на ръководство с републиканска, в държавната разгласа царската институция даже не се загатва. През 1934 година Борис III има доста повече авторитет и опит, в сравнение с през 1923 година Първоначално повече инстинктивно, в сравнение с умишлено, той пасивно оставя на превратаджиите да му разчистят почвата за предстоящ, негов си авторитаризъм. Той се отхвърля от вероятната роля да застане отпред на съперниците на деветнадесетомайци.

И това е естествено, тъй като за царя Конституцията е притеснителна.

Борис неангажиращо подтиква партийните управления да градят очаквания, че той ще е фактор за възобновяване на конституционния порядък. Заедно с това прави каквото може, с цел да възпре откритата опозиция против Деветнадесетомайския режим. У Борис III последователно се оформя убеждението, че е належащо да се отстранят Военният съюз и „ Звено “ от властта, само че дружно с това, че е пристигнало време самият той да я поеме в цялата й цялост. Царят се оправя с ролята си умело и в един отличен подмолен жанр. За по-малко от година при държавното управление на Андрей Тошев (април 1935 г.) „ коридорите “ на властта са изметени от звенари и лигари. През октомври 1936 година (третото държавно управление на Георги Кьосеиванов) ръководството на страната към този момент е в ръцете на царя. През целия временен интервал сред 1934 и 1936 година Борис работи многопосочно, като ползва ловко техниките на двойна и тройна политическа игра. Този владетелски жанр българският монарх ползва до края на живота си. Той разиграва доста политически сили, като дърпа нишките в мечтаната от него тенденция. Една от аргументите за сполуките му е, че съумява да не обезверява сътрудниците в благоразположението си към тях. Когато те са разочаровани от едно или друго развиване на събитията, царят дава тип, че станалото не е било по негово предпочитание, а че е бил заставен да го одобри, вследствие действието на независещи от него условия и сили. По този метод той отстранява (или смекчава) недоволството към себе си и го насочва върху нечии други глави.

В сложните години директно преди и по време на Втората международна война Борис е основният фактор, който направлява и българската външна политика.

В горещите дни преди сключването на Мюнхенското съглашение (септември 1938 г.) персонално той с подготвеност приема и умело извършва посредническа роля сред Англия и Германия. Естествено тази роля е скромна, само че приносът му и съгласно двете страни е безспорен. Откакто царят поема (макар и значително задкулисно) пълнотата на властта, за всичко и хубаво, и неприятно, което става с България, отговорността лежи персонално върху него. След началото на Втората международна война Борис III насочва България към съдействие с Оста (Рим-Берлин-Токио), за проверка на Ньойския кротичък контракт. С помощта на Германия и Съветския съюз, България съумява да си върне от Румъния Южна Добруджа посредством Крайовската конвенция от 1940 година През 1940 година царят подписва Закона за отбрана на нацията, който лишава евреите от множеството цивилен права и всъщност съставлява копие на Нюрнбергските закони на нацистка Германия. Царят е причастен към въвеждането на антиеврейско законодателство, само че той има заслуги и за спасяването на българските евреи. През 1940 година българското държавно управление отхвърля предложенията на А. Соболев (главен секретар на руското външно министерство). През 1941 година то подписва Тристранния пакт и афишира война на Съединени американски щати при забележимото неспокойствие на царя. Никой от тези актове обаче не би бил осъществен, без неговата персонална глоба.

През март-април 1941 година немските войски нападат Югославия и Гърция от българска територия, с което де факто и България става съвоюваща страна. След края на бойните дейности България получава опцията да управлява до края на войната обитаемоте най-вече с етнически българи Западни околности, Вардарска Македония и Беломорска Тракия. Цар Борис III е именуван Цар Обединител. С негово познание стартира осъществяването и на секрети контакти със съдружниците. Голяма е неговата роля при отстояване на немския напън за изпращане на български войски на фронта със Съветския съюз. Цар Борис III умира ненадейно след малко боледуване в 18 часа по здрач на 28 август 1943 година, скоро откакто се връща от аудиенция при Хитлер. Слухове за гибелта му настояват, че е токсичен по разпореждане на Хитлер, само че доказателства за това по този начин и не са открити. Смъртта на президента надълбоко и откровено опечалява българския народ. Той е заровен (по негово предпочитание още приживе) в Рилския манастир, където се съхраняват мощите на светеца настойник на България – Иван Рилски. Тялото на последния настоящ български цар е изложено в продължение на няколко дни за поклонение в катедралния храм „ Св. Александър Невски “, където многочислен народ се стича непринудено и неорганизирано за всенародно поклонение пред тленните му остатъци.

На 5 септември траурното шествие доближава до Рилския манастир, където е заровен в манастирската черква. През 1946 година тленните му остатъци са ексхумирани и осквернени по разпореждане на комунистическите управници и тялото му е препогребано в дребен параклис в парка на двореца „ Врана “. На следната година този параклис е взривен и изравнен по заповед на Георги Димитров и Васил Коларов. Днес е непокътнато единствено сърцето на монарха, което се намира на мястото на възобновения гроб в Рилския манастир.

Източник: patrioti.net