Истинските хора, реализираните хора, притежават една особена мъдрост - ЙОСИФ БРОДСКИ
По своята биологическа роля мъжът е приспособленец, нали? Прост образец от живота. Мъжът се връща у дома след работа, води със себе си началника. Те хапват, след това началникът си отива. Жената споделя на мъжа си:
Как можа да доведеш тоя безсрамник в къщата ми?
А къщата прочее се крепи на парите, които този същият безсрамник заплаща на мъжа й.
В къщата ми!
Жената стои на етическа позиция, тъй като може да си разреши това. Мъжете имат друга цел, по тази причина си затварят очите за доста неща. Но в действителност крайната цел на съществуването би трябвало да е обусловена от етическа позиция, от етическа оценка. И при дамите тези неща са по-добре развити.
Бедата със положението на нравите в нашето родно място е, че още веднъж и още веднъж проучваме всички тези нюанси на добродетелта, или наобратно – на подлостта. Всичко би трябвало да е „ или – или ”. Или „ да ”, или „ не ”. Не разбирам за какво би трябвало да се вземат под внимание събитията. Това е безспорна простотия, тъй като тръгнем ли да вземаме под внимание събитията, ще стане късно да приказваме изобщо за добродетели. И ще би трябвало да приказваме за измама.
Според мен индивидът би трябвало да пренебрегва събитията. Той би трябвало да изхожда повече или по-малко от извънвремеви категории. А вземеш ли да редактираш – в сходство със неразрешеното или позволеното сега – своята нравственос, своя морал, това към този момент е злополука.
Истинските хора, осъществените хора, имат една особена мъдрост. Наречете го трето око или седмо възприятие. Когато разбирате с кого или с какво си имате работа – без значение от това, че седящият пред вас нещо фъфли. Без думи разбирате. Това е нюх, то е последният, основният инстинкт, обвързван със самореализацията, и колкото и да е необичайно, с възрастта. Тоест, би трябвало да доживееш до това – както до бялата коса и бръчките.
Едно от най-великолепните разсъждения, които прочетох в своя живот, принадлежи на вторичен стихотворец от Александрия. Той споделя:
Стреми се приживе да подражаваш на времето. Тоест – стреми се да бъдеш въздържан, спокоен, избягвай крайностите. Не бъди изключително сладкодумен, стреми се към еднообразност.
И продължава:
Но не се огорчавай, в случай че това не ти се удаде приживе. Защото, когато умреш, въпреки всичко ще заприличаш на времето.
Не е неприятно, нали? Преди две хиляди години е казано.
Ето в какъв смисъл времето се пробва да уподоби индивида в себе си. И въпросът е, дали поетът, литераторът, индивидът въобще, схваща с кого си има работа. Едни се оказват по-възприемчиви към това, което желае от тях времето, други – по-малко. Тук е разковничето.
Какво усеща поетът, който живее в непозната страна, само че продължава да написа на родния си език? – Нищо изключително не усеща. Мисля, че Томас Ман споделя, когато се преселва в Съединените щати:
Немската изящна книжовност е там, където се намирам.
И точка.
У поета и тиранина фактически има доста общи неща. Да почнем с това, че и двамата желаят да господстват: единият – над телата, другият – над мислите. Поетът и тиранинът са свързани един с различен. В частност, сплотява ги концепцията за културен център, в който и двамата ръководят. Тази концепция идва от античния Рим, който в действителност е бил един дребен град. Поетът и меценатът, нали? Изобщо поетите непрекъснато са се прехранвали при двора. Това прочее е изцяло естествено.
Преди всичко всяко тъждество, пък и изобщо концепцията за тъждество като такава, ми се коства безусловно нелепа. Що се отнася до спомените за това кой какъв е бил в Съветския съюз… Тук има още един колорит, който, общо взето смятам за основа на тази логика на психиката. Всъщност тези хора имат поради даже не толкоз какви са били в миналото и какъв брой са печелили, а това, че са въртели нещата. Че са били действителни хора. Това е опит да потвърдят действителността на своето битие.
Например споделя индивидът: бях основен инженер на огромен цех. Главният инженер в руската митология е този, който се сблъсква с действителни проблеми, нали? Същото става, когато индивидът споделя: „ Бях изтъкнат член на Съюза на руските писатели. ” Разбира се, всичко това ми е надълбоко несимпатично, само че когато в този момент чувам тези речи, се мъча да намеря в тях някакъв лиризъм. Защото – какви съдии сме им ние на тези хора?
Защото в действителност не тръгваш за някъде, а си заминаваш от нещо. Поне с мен става по този начин от самото начало. За мен животът е непрекъснато изгубване „ от ”. И в такава обстановка е по-добре да пазиш своето минало повече или по-малко в паметта си, а не да се сблъскваш с него лице в лице.
Ние живеем в общество, което се е побъркало по концепцията за културата като артикул. Затова то желае книги, книги, книги. От тази игра културата е в задънена улица. Всъщност, когато пишеш, нищо не е ясно: кой чете, кой какво схваща? Или нищо не схваща? Или схваща всичко? И по този начин би трябвало да бъде!
А в случай че живееш поради издаването на книги, тогава би трябвало да четеш и рецензиите за тези книги. А след това, като се ръководиш от рецензиите, някак съответстващо и да се държиш. Хайде де! Мен персонално знаете ли какво ми подхожда най-вече? Изцяло ми подхожда! Съдбата на древен създател, на някакъв там Архилох , от чиито стихотворения са останали единствено миши опашчици и нищо друго. Ето на такава орис може да се завиди.
Факел Експрес
