Онова писмо, без което никак не можем
Писмото дойде броени часове преди Мариане Илен да изгуби схващане вечно. Всъщност не съм напълно сигурен. Трябва да внимавам по какъв начин и по кое време употребявам думата „ вечно “. Категоричните термини изискват изключителна отговорност. Особено в тази история. Историята на писмото.
С годините човек си дава сметка, че всички младежи са красиви, само че Мариане... тя постоянно е имала изключително зарево – онази естествена хубост, която някак си струи от вътрешната страна и даже не си дава сметка, че облива с мека светлина всичко към себе си. Младата норвежка беше пристигнала с новороденото си бебе на гръцкия остров Хидра непосредствено от Осло. Тук трябваше да се срещне със брачна половинка си – известния публицист Аксел Йенсен. Авторът очакваше островът да го подари с това успокоение, което му бе належащо, с цел да написа своите битнически романи. Но Аксел не дойде. Беше изоставил брачната половинка си и детето си поради обятията на друга жена.
Така че Мариане се бе озовала сама, надалеч от вкъщи си, с малко бебе в ръце. Поетът я видял за пръв път там – в единствения магазин на острова – една порцеланово бялa, обляна в сълзи скандинавска мадона. Слънцето към този момент се спускало и Мариане виждала единствено тъмния му широкоплещест контур в рамката на вратата. „ Аз знам, че ти си Мариaне, и знам тъкмо какво се е случило – споделил поетът. – Ела тук при мен на слънце, с цел да изпием чаша вино. “
Младият мъж също бе дошъл тук, с цел да твори. Да избяга от тежките зимни месеци на своята Канада и да потърси ентусиазъм измежду диезите и бемолите на средиземноморските талази. На остров Хидра няма коли, няма даже мотоциклети, а популацията е колкото една гимназия. В последно време островът притегля фенове на астрономията, тъй като светлинното замърсяване съвсем не съществува и нощното небе е невъобразима звездна импресия.
Норвежкият език има красива, непреводима дума – форелскет. Казват, че означавала това положение на тотална еуфория, блажена загуба на прагматизъм и неудържимо носене в облаците, които човек получава, когато усети, че се влюбва в някого за пръв път. Мариане и поетът се изгубили във всепоглъщащ форелскет. Правели това, което вършат влюбените. Бродели ръка за ръка по стръмните калдъръмени улици. Говорели с часове за всичко и нищо. Търсели устните си на брега на морето, до момента в който соленият бриз се ровел в косите им. Нощем се взирали в кадифения безспир, подслонил милионите звезди над дребния остров. Настанили се в нищожна полуизмазана къща, в която нямало даже канализация и течаща вода... в действителност нямало съвсем нищо с изключение на лирика и благополучие.
Тук, измежду сладката зной на форелскет, поетът почнал да открива себе си. Любовта на Мариане като че ли го дарила с прояснение. Дал си сметка, че пишещата му машина има потребност от струни. Че би трябвало да се довери на своята китара и на призраците, витаещи в дълбокия му глас. Че би трябвало да облече поезията си в музика, с цел да ѝ помогне да бъде разбрана от колкото се може повече хора. Тук, на този античен остров, поетът се трансформирал в трубадур. В думите му имало и истина, и любов, и болежка, и смисъл, тъй че, понесени върху крилата на меланхоличните му мелодии, те поели пътя си към милиарди човешки сърца по целия свят.
Една заран, вглеждайки се на открито през прозореца на спалнята, красивата норвежка забелязала дребна птица, кацнала върху електрическите жици. „ Не ти ли се коства – споделила Мариане на обичания си – че тази птица е като самотна нота, кацнала върху нотната канара... “
В дните и месеците, прекарани на острова, и нотите, и думите, и вдъхновението дошли отвред и се превръщали в незабравими мигове и... песни. Те принадлежали както на поета, по този начин и на неговата муза. „ Сутрин косата ти е разпиляна върху възглавницата като сънлива златна стихия “, твърди един от многото красиви, непокварени и откровени куплети, отдадени на неговата скандинавска сирена. Постепенно песните на поета се трансформирали в химни. Албумите – в злато. Концертите – в спектакли. Двамата кръстосвали света... Канада, Осло, Щатите, Лондон и несъмнено, Хидра – острова на тяхната обич.
Но лека-полека лудницата към него, хаосът на славата и самата натура на музикалната промишленост стартира ли да застават сред тях... да ги разделят. Мариане постоянно е била жена със мощен темперамент и извънреден разсъдък. Стремежът ѝ към самостоятелност не можеше да ѝ разреши да бъде просто орнамент. Двамата влюбени се пробваха да останат в прегръдката си, само че в последна сметка самият живот я наруши и ги запокити в разнообразни орбити. Всичко като че ли се разпадна след осем прелестни години дружно, а раздялата им накара съкрушения бард да напише една от най-прочутите си песни: „ Сбогом, Мариан! “. Феновете му я знаят наизуст. В нея той се обръща непосредствено към своята огромна обич, с цел да се елементарни с нея и да ѝ помогне в никакъв случай да не не помни най-хубавото нещо, което в миналото са имали. Може би по тази причина стиховете за тяхната първа среща звучат като изповед:
„ Срещнахме се, когато бяхме съвсем млади,
във вътрешността в зеления люляков парк.
Ти се бе вкопчила в мен, като че ли аз бях разпятие,
до момента в който коленичехме измежду дълбокия мрак. “
Минаха години. Някой различен купи къщата на остров Хидра. В нея към този момент има течаща вода, канализация и – допускам – даже интернет. Мариане се върна в родината си. Поетът се трансформира в легенда. Почти няма човек на този свят, който да не знае името му. Казват, че три негови песни са отдадени напълно на Мариане Илен. Но аз ви подсигурявам, че в случай че се вслушате деликатно, ще откриете дребни средиземноморски песъчинки от нея във всяко негово създание. В едно от интервютата си поетът споделя следното: „ Хората се трансформират... телата им се трансформират, само че това, което не се трансформира, е любовта. Когато чуя гласа на Мариане по телефона, знам, че нещо сред нас е останало изцяло непокътнато, макар че животът ни е разделил. Усещам, че любовта в никакъв случай не умира и че когато едно възприятие е толкоз мощно, че е в положение да трансформира пространството към себе си в ария, то това възприятие е неразрушимо! “.
Хубаво е всеки човек да има най-малко един другар като Ян Молестад. Мариане постоянно можеше да разчита на него и когато преди година и половина се озова на легло в норвежка болница, точно Ян – най-хубавият ѝ другар, се притече на помощ. Левкемията и годините бяха лишили силите и желанието ѝ за живот. Мaриaнe Илен умираше. И тогава Ян реши, че би трябвало да се свърже с поета. Писа му, че дамата, която го въодушеви и беляза пътя му, е на смъртния си одър, че ѝ остават броени часове живот.
Легендарният музикант бил прекомерно надалеч, само че съумял да отговори с писмо. Писмо, което, както към този момент знаем, пристигнало тъкмо в точния момент. То гласяло:
„ Е, Мариане, не щеш ли пристигна моментът, в който ние към този момент сме толкоз остарели, че телата ни се разпадат и аз чувствам, че ще те вървя след доста скоро. Знай, че съм толкоз близко зад теб, че в случай че протегнеш ръката си, ще можеш да докоснеш моята. И знай също, че аз постоянно съм те обичал поради твоята хубост и мъдрост, само че не е нужно да споделям нищо повече, тъй като ти в действителност ги знаеш всичките тези неща. Сега желая просто да ти пожелая доста лек път. Сбогом, остаряла приятелко. Безкрайна моя обич, ще се забележим нататък по пътя... “.
Любовта без подозрение е една от най-странните мистерии на човешката природа. В най-чистия си тип тя е събитие без формулировка, с опияняващо начало и церемониален безспир... дума прекомерно лимитирана, с цел да побере в себе си своя личен смисъл. Тя е нещо, което не може да бъде обяснено нито от тълковния речник, нито от учебника по физиология. Ние в никакъв случай няма да я разберем изцяло и това в действителност е прелестно. Истинската обич... тази, без която по никакъв начин не можем, вижда света по собствен личен метод. Тя е в положение да надиграе самата гибел с едно-единствено писмо и да ни накара да повярваме, че възрастта е единствено заблуда. Че всички остарели хора са красиви... стига да не не помнят да обичат и да бъдат обичани. Че една 81-годишна, умираща в болничното си легло жена продължава да бъде неотразима принцеса, а косите ѝ, въпреки и побелели, са към момента разпилени върху възглавницата като сънлива златна стихия. Времето е линейно, само че любовта съществува в него по едно и също време във всичките му точки... Тя диша на всички места, където в миналото е била. Тя е и там, на остров Хидра... и измежду останките на Троя... и в клавишите на Фредерик... и по каменните улици на античната Верона... и край реката, където се редят тополите... и в цъфналата ръж. Тя е във всяко красиво, непреходно нещо, което е съумяла да въодушеви през вековете. И някой ден точно тя ще избави света. Просто би трябвало да разберем, че човечеството ще престане да съществува не тогава, когато към този момент няма хора, а тогава, когато към този момент няма хора, способни да обичат. Днес, споделят, е празникът на влюбените, само че самата обич надали има потребност от 14 февруари. Все едно да наградиш вечността с двайсет и четири часа.
Знаете ли, Ян Молестад – правилният другар на Мариане, също написа писмо. Писмо до именития стихотворец. Ето го:
„ Твоето писмо дойде, когато Мариане към момента бе в цялостно схващане... Когато ѝ го прочетох на глас, тя се усмихна по този начин, както единствено тя можеше. Когато стигнах до онази част от писмото, в която казваш, че си толкоз близо, че в случай че се пресегне, ще може да те допре, тя... протегна нагоре ръката си. Думите ти я подариха с надълбоко успокоение... А когато благослови нейното последно пътешестване, ти ѝ вдъхна изключителна мощ.
В последния ѝ час аз държах ръката ѝ и до момента в който диханията ѝ ставаха все по-незабележими, тихичко ѝ пеех обичаната ѝ твоя ария: „ Птица на жицата “. И откакто душата ѝ отлетя през прозореца в търсене на нови завършения, аз я целунах по челото и на излизане от стаята прошепнах твоите обречени на безкрайност думи: Сбогом, Мариан! “.
Та такава е историята на писмото. Докато някой я помни и схваща, Мариане няма да изгуби схващане. Всеки от нас има потребност от сходно писмо най-малко един път в живота си. Ако сме го заслужили със сърцето си, то ще дойде тъкмо в точния момент и в него ще написа, че всеки ден, в който обичаме, е денят на влюбените.
Истинските поети държат най-вече на думите си, тъй че писмото остана правилно на себе си и великият Ленард Коен последва обичаната си Мариане Илен в небитието единствено три месеца след нейната гибел. Отиде си безшумно и грациозно като затихваща нота. Той знаеше, че няма смисъл да остава, че птицата е отлетяла от жицата и петолинието е към този момент празно. Какво е поетът без своята муза? Сякаш Мариане протегна ръката си и той бе толкоз близо, че тя съумя да улови неговата, с цел да тръгнат нататък по пътя още веднъж млади, влюбени и дружно. Завинаги.
С годините човек си дава сметка, че всички младежи са красиви, само че Мариане... тя постоянно е имала изключително зарево – онази естествена хубост, която някак си струи от вътрешната страна и даже не си дава сметка, че облива с мека светлина всичко към себе си. Младата норвежка беше пристигнала с новороденото си бебе на гръцкия остров Хидра непосредствено от Осло. Тук трябваше да се срещне със брачна половинка си – известния публицист Аксел Йенсен. Авторът очакваше островът да го подари с това успокоение, което му бе належащо, с цел да написа своите битнически романи. Но Аксел не дойде. Беше изоставил брачната половинка си и детето си поради обятията на друга жена.
Така че Мариане се бе озовала сама, надалеч от вкъщи си, с малко бебе в ръце. Поетът я видял за пръв път там – в единствения магазин на острова – една порцеланово бялa, обляна в сълзи скандинавска мадона. Слънцето към този момент се спускало и Мариане виждала единствено тъмния му широкоплещест контур в рамката на вратата. „ Аз знам, че ти си Мариaне, и знам тъкмо какво се е случило – споделил поетът. – Ела тук при мен на слънце, с цел да изпием чаша вино. “
Младият мъж също бе дошъл тук, с цел да твори. Да избяга от тежките зимни месеци на своята Канада и да потърси ентусиазъм измежду диезите и бемолите на средиземноморските талази. На остров Хидра няма коли, няма даже мотоциклети, а популацията е колкото една гимназия. В последно време островът притегля фенове на астрономията, тъй като светлинното замърсяване съвсем не съществува и нощното небе е невъобразима звездна импресия.
Норвежкият език има красива, непреводима дума – форелскет. Казват, че означавала това положение на тотална еуфория, блажена загуба на прагматизъм и неудържимо носене в облаците, които човек получава, когато усети, че се влюбва в някого за пръв път. Мариане и поетът се изгубили във всепоглъщащ форелскет. Правели това, което вършат влюбените. Бродели ръка за ръка по стръмните калдъръмени улици. Говорели с часове за всичко и нищо. Търсели устните си на брега на морето, до момента в който соленият бриз се ровел в косите им. Нощем се взирали в кадифения безспир, подслонил милионите звезди над дребния остров. Настанили се в нищожна полуизмазана къща, в която нямало даже канализация и течаща вода... в действителност нямало съвсем нищо с изключение на лирика и благополучие.
Тук, измежду сладката зной на форелскет, поетът почнал да открива себе си. Любовта на Мариане като че ли го дарила с прояснение. Дал си сметка, че пишещата му машина има потребност от струни. Че би трябвало да се довери на своята китара и на призраците, витаещи в дълбокия му глас. Че би трябвало да облече поезията си в музика, с цел да ѝ помогне да бъде разбрана от колкото се може повече хора. Тук, на този античен остров, поетът се трансформирал в трубадур. В думите му имало и истина, и любов, и болежка, и смисъл, тъй че, понесени върху крилата на меланхоличните му мелодии, те поели пътя си към милиарди човешки сърца по целия свят.
Една заран, вглеждайки се на открито през прозореца на спалнята, красивата норвежка забелязала дребна птица, кацнала върху електрическите жици. „ Не ти ли се коства – споделила Мариане на обичания си – че тази птица е като самотна нота, кацнала върху нотната канара... “
В дните и месеците, прекарани на острова, и нотите, и думите, и вдъхновението дошли отвред и се превръщали в незабравими мигове и... песни. Те принадлежали както на поета, по този начин и на неговата муза. „ Сутрин косата ти е разпиляна върху възглавницата като сънлива златна стихия “, твърди един от многото красиви, непокварени и откровени куплети, отдадени на неговата скандинавска сирена. Постепенно песните на поета се трансформирали в химни. Албумите – в злато. Концертите – в спектакли. Двамата кръстосвали света... Канада, Осло, Щатите, Лондон и несъмнено, Хидра – острова на тяхната обич.
Но лека-полека лудницата към него, хаосът на славата и самата натура на музикалната промишленост стартира ли да застават сред тях... да ги разделят. Мариане постоянно е била жена със мощен темперамент и извънреден разсъдък. Стремежът ѝ към самостоятелност не можеше да ѝ разреши да бъде просто орнамент. Двамата влюбени се пробваха да останат в прегръдката си, само че в последна сметка самият живот я наруши и ги запокити в разнообразни орбити. Всичко като че ли се разпадна след осем прелестни години дружно, а раздялата им накара съкрушения бард да напише една от най-прочутите си песни: „ Сбогом, Мариан! “. Феновете му я знаят наизуст. В нея той се обръща непосредствено към своята огромна обич, с цел да се елементарни с нея и да ѝ помогне в никакъв случай да не не помни най-хубавото нещо, което в миналото са имали. Може би по тази причина стиховете за тяхната първа среща звучат като изповед:
„ Срещнахме се, когато бяхме съвсем млади,
във вътрешността в зеления люляков парк.
Ти се бе вкопчила в мен, като че ли аз бях разпятие,
до момента в който коленичехме измежду дълбокия мрак. “
Минаха години. Някой различен купи къщата на остров Хидра. В нея към този момент има течаща вода, канализация и – допускам – даже интернет. Мариане се върна в родината си. Поетът се трансформира в легенда. Почти няма човек на този свят, който да не знае името му. Казват, че три негови песни са отдадени напълно на Мариане Илен. Но аз ви подсигурявам, че в случай че се вслушате деликатно, ще откриете дребни средиземноморски песъчинки от нея във всяко негово създание. В едно от интервютата си поетът споделя следното: „ Хората се трансформират... телата им се трансформират, само че това, което не се трансформира, е любовта. Когато чуя гласа на Мариане по телефона, знам, че нещо сред нас е останало изцяло непокътнато, макар че животът ни е разделил. Усещам, че любовта в никакъв случай не умира и че когато едно възприятие е толкоз мощно, че е в положение да трансформира пространството към себе си в ария, то това възприятие е неразрушимо! “.
Хубаво е всеки човек да има най-малко един другар като Ян Молестад. Мариане постоянно можеше да разчита на него и когато преди година и половина се озова на легло в норвежка болница, точно Ян – най-хубавият ѝ другар, се притече на помощ. Левкемията и годините бяха лишили силите и желанието ѝ за живот. Мaриaнe Илен умираше. И тогава Ян реши, че би трябвало да се свърже с поета. Писа му, че дамата, която го въодушеви и беляза пътя му, е на смъртния си одър, че ѝ остават броени часове живот.
Легендарният музикант бил прекомерно надалеч, само че съумял да отговори с писмо. Писмо, което, както към този момент знаем, пристигнало тъкмо в точния момент. То гласяло:
„ Е, Мариане, не щеш ли пристигна моментът, в който ние към този момент сме толкоз остарели, че телата ни се разпадат и аз чувствам, че ще те вървя след доста скоро. Знай, че съм толкоз близко зад теб, че в случай че протегнеш ръката си, ще можеш да докоснеш моята. И знай също, че аз постоянно съм те обичал поради твоята хубост и мъдрост, само че не е нужно да споделям нищо повече, тъй като ти в действителност ги знаеш всичките тези неща. Сега желая просто да ти пожелая доста лек път. Сбогом, остаряла приятелко. Безкрайна моя обич, ще се забележим нататък по пътя... “.
Любовта без подозрение е една от най-странните мистерии на човешката природа. В най-чистия си тип тя е събитие без формулировка, с опияняващо начало и церемониален безспир... дума прекомерно лимитирана, с цел да побере в себе си своя личен смисъл. Тя е нещо, което не може да бъде обяснено нито от тълковния речник, нито от учебника по физиология. Ние в никакъв случай няма да я разберем изцяло и това в действителност е прелестно. Истинската обич... тази, без която по никакъв начин не можем, вижда света по собствен личен метод. Тя е в положение да надиграе самата гибел с едно-единствено писмо и да ни накара да повярваме, че възрастта е единствено заблуда. Че всички остарели хора са красиви... стига да не не помнят да обичат и да бъдат обичани. Че една 81-годишна, умираща в болничното си легло жена продължава да бъде неотразима принцеса, а косите ѝ, въпреки и побелели, са към момента разпилени върху възглавницата като сънлива златна стихия. Времето е линейно, само че любовта съществува в него по едно и също време във всичките му точки... Тя диша на всички места, където в миналото е била. Тя е и там, на остров Хидра... и измежду останките на Троя... и в клавишите на Фредерик... и по каменните улици на античната Верона... и край реката, където се редят тополите... и в цъфналата ръж. Тя е във всяко красиво, непреходно нещо, което е съумяла да въодушеви през вековете. И някой ден точно тя ще избави света. Просто би трябвало да разберем, че човечеството ще престане да съществува не тогава, когато към този момент няма хора, а тогава, когато към този момент няма хора, способни да обичат. Днес, споделят, е празникът на влюбените, само че самата обич надали има потребност от 14 февруари. Все едно да наградиш вечността с двайсет и четири часа.
Знаете ли, Ян Молестад – правилният другар на Мариане, също написа писмо. Писмо до именития стихотворец. Ето го:
„ Твоето писмо дойде, когато Мариане към момента бе в цялостно схващане... Когато ѝ го прочетох на глас, тя се усмихна по този начин, както единствено тя можеше. Когато стигнах до онази част от писмото, в която казваш, че си толкоз близо, че в случай че се пресегне, ще може да те допре, тя... протегна нагоре ръката си. Думите ти я подариха с надълбоко успокоение... А когато благослови нейното последно пътешестване, ти ѝ вдъхна изключителна мощ.
В последния ѝ час аз държах ръката ѝ и до момента в който диханията ѝ ставаха все по-незабележими, тихичко ѝ пеех обичаната ѝ твоя ария: „ Птица на жицата “. И откакто душата ѝ отлетя през прозореца в търсене на нови завършения, аз я целунах по челото и на излизане от стаята прошепнах твоите обречени на безкрайност думи: Сбогом, Мариан! “.
Та такава е историята на писмото. Докато някой я помни и схваща, Мариане няма да изгуби схващане. Всеки от нас има потребност от сходно писмо най-малко един път в живота си. Ако сме го заслужили със сърцето си, то ще дойде тъкмо в точния момент и в него ще написа, че всеки ден, в който обичаме, е денят на влюбените.
Истинските поети държат най-вече на думите си, тъй че писмото остана правилно на себе си и великият Ленард Коен последва обичаната си Мариане Илен в небитието единствено три месеца след нейната гибел. Отиде си безшумно и грациозно като затихваща нота. Той знаеше, че няма смисъл да остава, че птицата е отлетяла от жицата и петолинието е към този момент празно. Какво е поетът без своята муза? Сякаш Мариане протегна ръката си и той бе толкоз близо, че тя съумя да улови неговата, с цел да тръгнат нататък по пътя още веднъж млади, влюбени и дружно. Завинаги.
Източник: offnews.bg
КОМЕНТАРИ