Пази Вярата и Помагай на Бедните! – Девизът на Mалтийския

Пази Вярата и Помагай на Бедните! – Девизът на Mалтийския медал

В своето есе „ Необходомостта от Рицарство “ Клайв С. Луис разделя  хората на такива, които стават за война, само че са несъответстващи и непригодни за време на мир, и такива, които са миролюбиви и благи, само че изцяло безполезни в случай че би трябвало да се води война.

Повечето от нас по природа се числят към едната или другата група.

Tочно затова рицарството, което съчетава войнските добродетели с качества като милост и доброта, не е ествствено комбиниране. 

Рицарството „ не е артикул на природата, а артикул на изкуството “ – нещо, което се основава и построява, а не нещо което естествено съществува.  

И през днешния ден има романтици-идеалисти, които желаят да трансформират света към по-добро, до момента в който множеството хора прагматично работят съгласно действителността такава, каквато е, а не каквато би трябвало да бъде.

Практиците търсят полза, оптимални решния, желаят да се наложат със мощ в тази действителност, само че рядко пробват да я трансформират към по-добро.

Романтиците-идеалисти се оказват „ положителните губещи “.

Освен, че мъчно съумяват в своите планове в тази враждебна действителност, те би трябвало да се борят и със личното си обезсърчение от честите провали.

Не му е елементарно на Дон Кихот в един свят, движен от законите на Макиавели .

На идеалистите постоянно им липсва здравословна доза прагматизъм, тактика, креативност и неотстъпчивост, за да  трансформират реалноста и да изковат от нея една по-добра ралност.

Не инцидентно споделям „ изковат “, тъй като тази смяна не става със съзерцаване, четене на доста книги и философстване.

Когато идеализмът се „ съедини “ с ралността, тогава се ражда тази чудна сплав, наречена Рицарство, за която написа и К.С. Луис .

Сплав от горщо и сензитивно сърце, предпазено в стоманена ризница от непоклатима религия, което не разрешава да бъде смачкано от бруталната реалност, а знае по какъв начин да я претвори в нещо по-добро и по-справедливо.

Сплав от огън и вода не се среща в природата.

Тази сплав сама по себе си е знамение, тъй като е родена не от естествени стихии, а от възвишен план.

През XIII в. един каталонски рицар и философ  – Рамон Лул извежда концепцията, че рицарството би трябвало да стане водещо в публичния живот.

Мечтата му е навсякъде да бъдат създавани рицарски школи и ордени и посредством тях да се преобрази цялото общество.

Рицарските школи освен трябвало да освободят поробените от исляма елементи на Испания, само че трябвало да възпитат нация от войни, които са поели по пътя на вярата и духовното рационализиране.

В тези школи е трябвало да се построяват цялостни персони,  „ изковали “ своя темперамент да търсят истината, да служат на другите и да се борят против неправдите. 

Днес при започване на XXI в. светът има също толкоз огрома потребност от рицарсвто.

Не рицарсво в смисъл на възстановки с лъскави брони и бутафорни шампионати, а рицарсво като изграждане на персони и характери, като школа за развиване и израстване.

Рицарството е ковачницата, в която личността се оформя като меч, който бива подложен на доста удари и по-късно се закалява в хладната вода на ралността.

Подобно на стоманата, рицарят е закалил своето сърце освен да мечтае за по-добър свят, само че и да има силата да пробие в действителността и да отсича от нея злото.

Така рицарят оформя от грубата канара на действителността изящна склуптура на света подобен, какъвто го  замислил Твореца при неговото основаване.  

Завладяни от „ нищото “

Вече трето десетилетие живеем в бездуховен вакуум, където „ героите “ на нашето време са мутрите, нарушителите, силиконките и безскрупулните предприемачи.

Живеем в страната на чалга-културата, където няма идеали и желания, а единствено скотски пристрастености и откровена нецензурност.

Духовната картина ме връща в един превъзходен детски филм – „ Приказка до безкрайност “ (NeverEnding Story, 1984). Там приказната страна на героите бе нападната и унищожавана от „ нищото “.

То поглъщаше целия свят, с всичката приказна хубост в него.

Това „ нищо “ много тъкмо символизира бездуховността и неналичието на полезности, с които се характеризира и днешната ни реалност.

След епохата на вонстващ атеизъм и комунизъм, вместо да се върнем към традиционния  християнски морал, ние като че ли бяхме погълнати от „ нищото “.

Това е духовният вакуум на пост-тоталитарната ера. Няма идеали и желания. Властва законът на джунглата. Животът няма висша цел и задача.

Разбира се, грозната реалност е скрита зад блестящи фасади и красиви опаковки.

Медиите редовно манипулират хората с псевдо-ценности, насаждайки всеобща ‘култура’ вместо личностно създаване.

В света на осведомителните технологии си мислим, че сме по-развити от хората, живели в XIX в. да вземем за пример.

Като развиване на човешката персона, дръзвам да настоявам, че по-скоро сме деградирали по отношение на тях. Технологичната еволюция е била обезщетена с личностна деградация.

Точно през XIX в. западния свят е превзет от романтизма. Рицарски романи като „ Айвънхоу “ и „ Черната стрела “ са представяли рицарството не като средновековна отживялост, а като с ъвкупност от полезности и идеали, които могат да се живеят и в сегашното. 

Да бъдеш благородник и джентълмен е било въпрос на морал и чест. Това е рицарският кодекс на държание в обществото.

Било е време на идеали и хрумвания.  Този свят бива затрит от двете международни войни през последвалия XX в.

Тоталитарните идеологии постановат напълно други полезности.

Искаха да основат „ нов свят “ без Бог и „ нов човек “ в него.

Те на собствен ред отстъпиха, победени от консуматорското общетсво и корпоративната лакомия.

Съвременният „ демократизъм “ няма нищо общо с достоверния демократизъм от времето на романтизма.

Сегашният войнстващ ляв демократизъм е тоталитарна идеология воюваща с нормалноста и всички инакомислещи.

Мултукултурализмът е инструмент, употребен за изтриване на западната цивилизаци и нейните обичайни полезности.

Политическата уместност е новият хубав сурогат на цензурата.

Рицарският идеал под някаква, въпреки и изкривена форма, имаше и при социализма.

Имаше го в текстовете на песните, имаше го в идеалите на сантименталните млади (тогава) хора; имаше го и във филми като „ Тимур и неговата команда “.

Самите идеали на пионерската организация водят корените си от рицарството. Ленин я основава копирайки бой-скаутите, „ отсичайки “ корените на християнството, той я „ присажда “ върху войнстващия антихристиянски комунизъм. 

Да служиш на обществото, да помагаш на възрастни, слаби и беззащитни хора, да проявиш храброст и мъжество спасявайки и помагайки на другите – това е  рицарският блян, а не „ комунистически морал “.  

Но какво стана след рухването на комунизма? Вместо да се върнат обичайните полезности, пристигна „ нищото “.

Младите хора мечтаят да са мутри и силиконки. „ Нищото “ се е „ облякло “ в облеклата на показна осанка – мускули и силикон, а зад тях е нищото ….. нищо в главата, нищо в сърцето, нищо като смисъл в живота.

И не, че умеенето да се биеш или красивото тяло са нещо неприятно, само че те не могат да бъдат блян и последна цел в живота.

Те могат да бъдат преимущества и активи по време на младостта, само че нямат смисъл сами по себе си, в случай че не са подчинени на някаква по-висша цел. 

Това, че някой може да се бие и да стреля не е главнит проблем – и рицарите са били специалисти по бойни умения.

Разликата сред мутрата и рицаря е в това, за каква цел служат тези умения – единият е нарушител, паднал до животинското, който употребява силата си за пари и персонална полза.

Другият служи на идея по-висока от самия него – подготвен е да даде живота си в отбрана на вярата, слабите и беззащитните.

Рицарят би трябвало да бъде коректив на неправдите в обществото, а мутрата е по-скоро техен катализатор.

От модерна позиция, рицарят е освен войник, само че също и служител на реда, арбитър, покровител, образец и преподавател на младите, ‘добрият самарнин’.

Неслучайно девизът на рицарите от Малтийския медал „ Защитавай вярата и помагай на бедните “ съчетава воюването с благотворителността.

Сплав от бранител и асистент – безстрашен войник и „ положителният самарянин “ едновременно.

Рицарско е както да победиш неприятните, защитавайки слабите и беззащитните, по този начин също и да окажеш помощ на бедните и нуждаещите се.

Врагът не постоянно е човек или група от хора.

Врагът може да бъде и мизерията, незнанието, заболяванията, отчаянието и безпътицата в живота. 

Да окажеш помощ на незрящ или обездвижен човек да пресече улицата е не по-малко рицарска постъпка, от това да набиеш нарушителя и да спасиш неговата жертва.

Мъже на арената

Критикарите и страничните коментатори, които не се включват в никое деяние и не вземат участие в никоя борба, са хората, които може би, заслужават най-искрено пренебрежение и будят най-голямо омерзение.

Почит и почитание заслужават тези, които се борят на бойното поле на живота.

В своята велика тирада „ Citizenship in a Republic “ пред Сорбоната на 23 април 1910 година,  американският прзидент Теодор Рузвелт   разделя хората на два вида – мъже на арената  и  критикари:

Не критикарят е този, който  важен; друг, който сочи с пръст по какъв начин мощният мъж се е спънал или къде е можел да направи нещо по-добре. Заслугите са за мъжа, който фактически е на арената, чието лице е изцапано с прахуляк и пот и кръв, който се бори доблестно, който бърка и след това се изправя още веднъж и отново; тъй като няма изпитание бз неточност, само че който познава огромният възторг, огромното посвещение; който се раздава за почтена идея и който най-после, в най-хубавия случай, е познал триумфа на високото постижние а в най-лошия случай, в случай че се провали, най-малко се е провалил, до момента в който дерзае всеотдайно; по този начин неговото място в никакъв случай да не бъде измежду тези студени и плахи душици, които не познават нито успеха, нито провалянето.

Светът има потребност от  действието, а не даването на препоръки .

Не посредством мнения и поуки, не посредством „ парализа от разбора “, а единствено посредством дейностите си реализираме нещо в ралността и ставаме същински свободни.  

Спомнете си Левски , кйто споделя, че „ каузи трябват, а не думи “.

Рицарство Завинаги

К.С. Луис и Рамон Лул демонстрират на света, че той отчано се нуждае от  рицарството . Така е и в днешния ден, когато изглеждаме толкоз надалеч от него.

Рицарство, което да гори в сърцето на всеки един от нас. Рицарство, което може да бъде и облечено в проведена форма и да се трансформира в житейска школа, в кото човек се учи освен на бойни умения, само че преди всичко се развива и израства духовно – от земната тиня към небесата.

От рицарство има потребност и днешното бездуховно време, когато липсват идеали и полезности, когато цялата нация страда от неналичието на визия и еднаквост, нито знае накъде отива.

От рицарството има потребност във всяко време и ера. Неслучайно легендата за крал Артур и неговите рицари, приключва с това, че той не е починал, а е бил отведен в парадайса на Авалон, само че когато земята има потребност от него, той ще се върне с меча си Екскалибур, с цел да донесе независимост на угнетените.

Сякаш самата легенда е „ планувала “, че ще пристигна време, когато рицарсвтото ще бъде забравено, само че когато обстановката потъне в мрак и безизходност, рицарството ще се върне още веднъж, с цел да върне свободата от робството на тираните и бездуховността.

Този ден към този момент е пристигнал. Защото рицарството е положение на духа, а не средновековната кавалерия.

Затова и съветският мъдрец Николай Бердяев написа в „ Смисълът на Историята “/VI гл./, че  духовното рицарство е постоянно.  

Духовното рицарство не остарява и не изчезва, въпреки към момента да гори единствено с малко огънче. То гори в сърцата на малко на брой, само че може да стане мощен огън, който да разпали сърцата на мнозина и даже да въодушеви цяла една нация.

Дошло е времето да се възпитават рицарски качества в младежите, да се издигне рицарският кодекс във всяка житейска област и да се сътвори рицарско общество.

За огънят на вярата самият Христос споделя „ Огън пристигнах да хвърля на тази земя и какво повече да желая, в случай че към този момент се е разпалил? “ /Лука12:49/ 

Този огън гори в сърцата и колкото по-силно духат ветровете против него, толкоз повече ще го разпалват.

създател: Теодор Михайлов