Светът ще си плати за това, че не изплаща дълга си
Пазарите, перифразирайки Нобеловия лауреат в областта на стопанската система Томас Шелинг, постоянно не помнят да се учат от грешките си в предишното. Това е изключително правилно, когато става въпрос за световния дълг.
От 2008 година насам държавните управления по света търсят относително безболезнени способи за понижаване на високите равнища на дълга, които са съществена причина за последната рецесия. Намаляването на лихвените проценти до нула улесни обслужването на заемите. Количественото облекчение и поддръжката на централните банки отвориха вратата за пазаруването на дълг. Засиленото нарастване на цените на активите увеличи цената на обезпечението, като понижи натиска върху затруднените кредитополучатели и банките.
Фокусът обаче беше преместен от нуждата от понижаване на задлъжнялостта. Всъщност, тези политики я усилиха, изключително при търсенето на рискови задължения, защото вложителите, изпаднали в дефицит на приходи, отиваха все по-далеч в търсене на възвръщаемост. От 2007 година световният дълг се е нараснал от 167 трилиона $ (113 трилиона $ без финансовите институции) до 247 трилиона $ (187 трилиона $ без финансовите институции). Нивата на общия дълг са 320% от международния Брутният вътрешен продукт, което е нарастване от към 40% през последното десетилетие, написа за Сатяит Дас, представен от Bloomberg.
Увеличават се всички форми на заеми - на семейства, корпоративните и държавните. Публичният дълг трябваше да нарасне фрапантно, с цел да финансира избавителните стратегии след рецесията. Държавният дълг на Съединени американски щати е повишен до 22 трилиона $ от 9 трилиона $ преди десетилетие. Дългът на разрастващите се пазари също се усили. Нефинансовите отговорности на Китай са се нараснали от 2 трилиона $ през 2000 година (120 % от БВП) и 7 трилиона $ през 2007 година (160 % от БВП) до към 40 трилиона $ през днешния ден (250 % от БВП).
Нефинансовите корпоративни заеми на Съединени американски щати като дял от Брутният вътрешен продукт са надминали равнищата от 2007 година и наближават пиковете след Втората международна война. Междувременно качеството на този дълг понижа. Облигациите с рейтинги BBB (най-ниската капиталови категории) в този момент съставляват половината от всички задължения от капиталов клас в Съединени американски щати и Европа, в съпоставяне със надлежно 35% и 19% преди десетилетие. Изплащането на дълга, систематизиран като CCC (една стъпка по-високо от фалит), понастоящем е с 65% повече от равнищата през 2007 година Непогасеният дълг, който включва високодоходни облигации и заеми с ливъридж, възлиза на към 3 трилиона $, което е два пъти повече от равнището през 2007 година
Днес светът няма доста благоприятни условия. На доктрина кредитополучателите биха могли да употребяват приходите за погашение на отговорности. Но това е по-лесно да се каже, в сравнение с да се направи, като се има поради, че доста малко от поетия през последното десетилетие дълг беше употребен продуктивно. Тъй като заплатите бяха в застой, семействата теглиха заеми за финансиране на потреблението. Фирмите заемаха, с цел да финансират назад изкупуване на акции и придобивания. Правителствата теглиха заеми за финансиране на настоящи разноски, а не, с цел да финансират инфраструктура и други стратегически вложения.
Сега внезапно понижаване на задлъжнялостта би заплашило с криза, което ще направи заплащането още по-трудно. Свиването на големия обществен дълг да вземем за пример би изисквало от държавните управления да покачват налозите и да понижават разноските, а това ще утежни икономическата интензивност.
На доктрина мощният напредък и високата инфлация би трябвало да понижат равнищата на дълга. Ръстът на Брутният вътрешен продукт би трябвало да усили приходите и потенциала на кредитополучателите за обслужване на дълга. Това би трябвало да понижи съотношението дълг към Брутният вътрешен продукт. Когато действителните лихвени проценти са негативни (с номиналните под равнището на повишение на цените), инфлацията би трябвало да понижи равнищата на дълга.
От 2007 година обаче опитите за увеличение на растежа и инфлацията са имали единствено сдържан триумф. Паричните и фискалните ограничения, колкото и радикални, имат своите граници. Те могат да сведат до най-малко последствията от икономическо разтърсване, само че могат също да увредят вероятностите за дълготраен напредък. От 90-те години на предишния век прекомерно огромна част от икономическата интензивност се дължи на дълга. Кредитният интензитет се усилва и в този момент той изисква все по-високи равнища на дълга, с цел да генерира същото равнище на напредък. Усилията за понижаване на този дълг рискуват реализиране на стесняване на стопанската система вместо взрив.
И най-после, когато дългът е деноминиран в национална валута, само че е държан от други страни, страните биха могли да понижат този дълг, като девалвират валутите си. Проблемът е, че всеки знае това: от 2007 година насам голям брой страни се стремят към по-евтини валути, с цел да засилят конкурентната си позиция и да обезценят своите отговорности. Това докара до невъзможност, ограничавайки тази опция.
Единственият различен метод за понижаване на равнищата на дълга е дефолт. Това може да бъде направено непосредствено - посредством фалит или отписване - или имплицитно, като се употребяват негативни номинални лихвени проценти за понижаване на номиналната стойност на дълга. Неплатежоспособността е съвсем несъмнено е най-вероятната дълготрайна алтернатива.
При дефолт дълговите вложители, както и банките, и вложителите, понасят загуби при спестяванията си и приходите. Финансовите институции и пенсионните фондове могат да станат неплатежоспособни. Не се дават пенсионни приходи и публични услуги, които се заплащат от домакинските налози и вноски. На собствен ред това понижава потреблението, вложенията и опцията за кредитополучаване. В взаимозависимост от размера на нужните отписвания икономическите и обществените загуби могат да бъдат обилни.
През 2007 година политиците не получиха опция да изработят мудна, следена промяна, защото това би наложило несъблюдение и загуби от кредитори. Това най-малко можеше да разреши заслужено систематизиране на загубите, като най-уязвимите да бъдат предпазени. Вместо това водачите надменно заложиха, че тяхното решение за инструментите, които ще бъдат подхванати ще докара до изгубване на дълговите им проблеми. Закупеното от тях място за дишане бе употребявано. Суверенните страни използваха спестяванията от лихвените проценти, с цел да финансират увеличени разноски, а не намаляването на дълга.
Сега времето работи против тях. Предишните преструктурирания демонстрират, че ранната несъстоятелност оказва помощ да се реши казусът, да се минимизират загубите и да се улесни възобновяване. Колкото е по-дълго забавянето, толкоз по-високи са разноските и е нужна по-голяма промяна. Не желаейки да разгласят дефолт, политиците лъжат всички и най-много себе си по отношение на опциите за справяне с неустойчивия дълг. Те дейно трансферират разноските на идващото потомство. По един или различен метод обаче тези разноски ще би трябвало да бъдат платени.
От 2008 година насам държавните управления по света търсят относително безболезнени способи за понижаване на високите равнища на дълга, които са съществена причина за последната рецесия. Намаляването на лихвените проценти до нула улесни обслужването на заемите. Количественото облекчение и поддръжката на централните банки отвориха вратата за пазаруването на дълг. Засиленото нарастване на цените на активите увеличи цената на обезпечението, като понижи натиска върху затруднените кредитополучатели и банките.
Фокусът обаче беше преместен от нуждата от понижаване на задлъжнялостта. Всъщност, тези политики я усилиха, изключително при търсенето на рискови задължения, защото вложителите, изпаднали в дефицит на приходи, отиваха все по-далеч в търсене на възвръщаемост. От 2007 година световният дълг се е нараснал от 167 трилиона $ (113 трилиона $ без финансовите институции) до 247 трилиона $ (187 трилиона $ без финансовите институции). Нивата на общия дълг са 320% от международния Брутният вътрешен продукт, което е нарастване от към 40% през последното десетилетие, написа за Сатяит Дас, представен от Bloomberg.
Увеличават се всички форми на заеми - на семейства, корпоративните и държавните. Публичният дълг трябваше да нарасне фрапантно, с цел да финансира избавителните стратегии след рецесията. Държавният дълг на Съединени американски щати е повишен до 22 трилиона $ от 9 трилиона $ преди десетилетие. Дългът на разрастващите се пазари също се усили. Нефинансовите отговорности на Китай са се нараснали от 2 трилиона $ през 2000 година (120 % от БВП) и 7 трилиона $ през 2007 година (160 % от БВП) до към 40 трилиона $ през днешния ден (250 % от БВП).
Нефинансовите корпоративни заеми на Съединени американски щати като дял от Брутният вътрешен продукт са надминали равнищата от 2007 година и наближават пиковете след Втората международна война. Междувременно качеството на този дълг понижа. Облигациите с рейтинги BBB (най-ниската капиталови категории) в този момент съставляват половината от всички задължения от капиталов клас в Съединени американски щати и Европа, в съпоставяне със надлежно 35% и 19% преди десетилетие. Изплащането на дълга, систематизиран като CCC (една стъпка по-високо от фалит), понастоящем е с 65% повече от равнищата през 2007 година Непогасеният дълг, който включва високодоходни облигации и заеми с ливъридж, възлиза на към 3 трилиона $, което е два пъти повече от равнището през 2007 година
Днес светът няма доста благоприятни условия. На доктрина кредитополучателите биха могли да употребяват приходите за погашение на отговорности. Но това е по-лесно да се каже, в сравнение с да се направи, като се има поради, че доста малко от поетия през последното десетилетие дълг беше употребен продуктивно. Тъй като заплатите бяха в застой, семействата теглиха заеми за финансиране на потреблението. Фирмите заемаха, с цел да финансират назад изкупуване на акции и придобивания. Правителствата теглиха заеми за финансиране на настоящи разноски, а не, с цел да финансират инфраструктура и други стратегически вложения.
Сега внезапно понижаване на задлъжнялостта би заплашило с криза, което ще направи заплащането още по-трудно. Свиването на големия обществен дълг да вземем за пример би изисквало от държавните управления да покачват налозите и да понижават разноските, а това ще утежни икономическата интензивност.
На доктрина мощният напредък и високата инфлация би трябвало да понижат равнищата на дълга. Ръстът на Брутният вътрешен продукт би трябвало да усили приходите и потенциала на кредитополучателите за обслужване на дълга. Това би трябвало да понижи съотношението дълг към Брутният вътрешен продукт. Когато действителните лихвени проценти са негативни (с номиналните под равнището на повишение на цените), инфлацията би трябвало да понижи равнищата на дълга.
От 2007 година обаче опитите за увеличение на растежа и инфлацията са имали единствено сдържан триумф. Паричните и фискалните ограничения, колкото и радикални, имат своите граници. Те могат да сведат до най-малко последствията от икономическо разтърсване, само че могат също да увредят вероятностите за дълготраен напредък. От 90-те години на предишния век прекомерно огромна част от икономическата интензивност се дължи на дълга. Кредитният интензитет се усилва и в този момент той изисква все по-високи равнища на дълга, с цел да генерира същото равнище на напредък. Усилията за понижаване на този дълг рискуват реализиране на стесняване на стопанската система вместо взрив.
И най-после, когато дългът е деноминиран в национална валута, само че е държан от други страни, страните биха могли да понижат този дълг, като девалвират валутите си. Проблемът е, че всеки знае това: от 2007 година насам голям брой страни се стремят към по-евтини валути, с цел да засилят конкурентната си позиция и да обезценят своите отговорности. Това докара до невъзможност, ограничавайки тази опция.
Единственият различен метод за понижаване на равнищата на дълга е дефолт. Това може да бъде направено непосредствено - посредством фалит или отписване - или имплицитно, като се употребяват негативни номинални лихвени проценти за понижаване на номиналната стойност на дълга. Неплатежоспособността е съвсем несъмнено е най-вероятната дълготрайна алтернатива.
При дефолт дълговите вложители, както и банките, и вложителите, понасят загуби при спестяванията си и приходите. Финансовите институции и пенсионните фондове могат да станат неплатежоспособни. Не се дават пенсионни приходи и публични услуги, които се заплащат от домакинските налози и вноски. На собствен ред това понижава потреблението, вложенията и опцията за кредитополучаване. В взаимозависимост от размера на нужните отписвания икономическите и обществените загуби могат да бъдат обилни.
През 2007 година политиците не получиха опция да изработят мудна, следена промяна, защото това би наложило несъблюдение и загуби от кредитори. Това най-малко можеше да разреши заслужено систематизиране на загубите, като най-уязвимите да бъдат предпазени. Вместо това водачите надменно заложиха, че тяхното решение за инструментите, които ще бъдат подхванати ще докара до изгубване на дълговите им проблеми. Закупеното от тях място за дишане бе употребявано. Суверенните страни използваха спестяванията от лихвените проценти, с цел да финансират увеличени разноски, а не намаляването на дълга.
Сега времето работи против тях. Предишните преструктурирания демонстрират, че ранната несъстоятелност оказва помощ да се реши казусът, да се минимизират загубите и да се улесни възобновяване. Колкото е по-дълго забавянето, толкоз по-високи са разноските и е нужна по-голяма промяна. Не желаейки да разгласят дефолт, политиците лъжат всички и най-много себе си по отношение на опциите за справяне с неустойчивия дълг. Те дейно трансферират разноските на идващото потомство. По един или различен метод обаче тези разноски ще би трябвало да бъдат платени.
Източник: money.bg
КОМЕНТАРИ