Историята на Първото българско царство
Първата страна на българите на Балканите, известна още като Дунавска България, просъществува от основаването си през 681 година до 1018 година, когато пада под робството на могъщия си комшия Византия. Този факт поставя завършек на първия интервал в историята на страната.
Основател на българското царство в долното течение на Дунав през VІІ век става хан Аспарух, трети наследник на владетеля на Велика България - хан Кубрат.
След разделянето на прабългарите оттатък Дунава част от племената им се реалокират в днешните Бесарабски и Добруджански земи. Тук те влизат в съюз с локалните племена против Византийската империя, която счита тези земи за своя територия. Решителната борба, която в действителност отваря път за основаване на ново държавно обединяване, е през 680 година. Поражението на Византия води до сключване на контракт за мир през 681, с който се признава съществуването на новата страна с името България, а империята стартира да заплаща налог на новите си съседи. Първата столица става селището Плиска. През ІХ век столицата е преместена във Велики Преслав.
Новосъздаденото българско царство непрестанно уголемява територията си, като най-вече земи са присъединени през ІХ век, когато в рамките на страната влизат земи до река Днепър и до Унгария
Отделните етнически групи, които влизат в състава на страната, се сплотяват и властта се централизира. Появява се българската националност, а нейният език е основан на основата на славянския.
При владетеля Борис І християнството е признато за държавна вяра в България и това постанова промени в културния живот. Бурно се развива писмеността, основават се забележителни литературни произведения, както и мостри на живописта, строителството и иконографията. При наследника на Борис - Симеон І е маркиран Златният век на българската култура и просвета.
Още от основаването на българската страна до този незабравим прогрес опитите на българските владетели за завземане на столицата на Византия - Константинопол, не стопират, само че са все безуспешни.
Войните, които Първата българска страна води непрестанно със своя всесилен комшия - Византия, основават условия за разширение и въздигане, или крах на българската страна, и приключват през 1018 година с окончателното завземане на България от нейния противник в района - Византия. Това поставя края на този първи интервал от историята на страната ни.
Преди това обаче младата страна претърпява доста възходи и падения, които я утвърждават като трайно държавно обединяване на българите в долното течение на Дунав.
Най-важните интервали на Първото българско царство
Създаване и одобряване на българската страна на Балканите. Наследството на владетеля Кубрат.
През 632 година Кубрат, един от членовете на ръководещата династия Дуло, сплотява племената с прабългарски генезис, които отхвърлят властта на Тюркския каганат, и основава мощно държавно обединяване, което византийските летописци назовават Стара Велика България.
От малобройните данни, останали от аналите на византийските летописци, както и от арабски пътешественици и други мемоари, свързани с връзките на други нации с страната на Кубрат, може да се откри с релативно добра акуратност какви граници заема Стара Велика България при основаването си. Обширните земи на Кубратова България стигат до Дунава, Черно и Азовско море, река Кубан и до река Дон.
Скоро след консолидирането на страната стартират войни с хазарите, които принуждават потомците на владетеля да разделят популацията на Велика България и да тръгнат към други земи.
- Част от прабългарите остават с най-големия наследник на владетеля в земите на предците си, само че са самостоятелни единствено три години, защото попадат под хазарска власт;
- Вторият наследник на Кубрат стига с други прабългарски племена до река Волга и основава там Волжко-Камска България, която приема един напълно търпелив модел на исляма и остава като страна на българите до ХІІІ век. През ХVІ век остатъците от тази забележителна страна, царство Кубан, е превзето от Иван Грозни;
- Аспарух е третият наследник на Кубрат. Той довежда друга част от прабългарите до Балканите, където се открива към устието на Дунава и основава страна с името на остарялата си татковина, чийто правоприемник е актуалната българска държава;
- С Кубер, който не е наследник на владетеля и не е изяснена връзката му с ръководещата династия Дуло, идват останалите прабългарски племена в Панония, а по-късно в Македония. Земите на Куберовите българи се включват по-късно в състава на Първото българско царство;
- Най-малкият наследник на Кубрат съгласно хрониките се открива в италианската област заета от лангобардите. Сведенията за него са прекомерно нищожни, с цел да се наблюдава ориста на племената, които довежда в Европа.
Основаване на страната на българите от Аспарух
През 670 година Аспарух идва на Балканите и в началото охранява границите на империята на север. По-късно подписва контракт с локални племена, което става причина за утежняване на връзките с Византия. Императорът потегля с голяма войска против българите, само че легионите са разрушени в борбата при Онгъла. През 681 година е подписан мир, признаващ новата страна, на която империята дължи налог съгласно контракта.
Някъде към 701 година владетелят Аспарух умира в борба с хазарите на север и е завещан от сина си Тервел. Той поддържа положителни връзки със мощния си комшия и оказва военна помощ на император Юстиниан ІІ. Най-значителният му триумф е разгромът на армията на Арабския халифат, която обсажда Константинопол. Тервел им нанася съкрушително проваляне, с което стопира експанзията им към вътрешността на Европа. По-късно неговият триумф е още един от Карл Мартел в борбата при Поатие. За приноса си към европейската самостоятелност Тервел получава самопризнание като Спасител на Европа. Обявен е за светец.
След Тервел се сменят още двама владетели от рода Дуло, а след това ръководеща династия става Вокил. Настъпват времена на политическа неустойчивост, промяна на владетели и голям брой походи на Византия към българските земи. Краят на неустойчивостта идва при ръководството на владетелите Телериг и Кардам, които основават основата за сполучливата политика на идващия държател - хан Крум.
Един от първите огромни триумфи на Крум е разгромът на остатъците от Аварския каганат и подялбата на земите му с империята на Карл Велики. Така значимите солни находища на Трансилвания влизат в територията на България и това се оказва доста потребно за стопанската система на страната.
Втората забележителна победа е над византийския император Никифор І Геник, който потегля на поход против България, стига до столицата Плиска, завладява я и я опожарява, а след това победоносно си потегля. Във Върбишкия проход, където армията на ромеите стопира да нощува, българските бойци им провеждат засада и изцяло унищожават армията. Загива императорът, а престолонаследникът е ранен и по-късно умира от раните си.
Две години по-късно Крум потегля на поход против столицата на Византия, като носи стенобитни машини за офанзива на крепостните стени, само че в навечерието на офанзивата умира ненадейно, евентуално токсичен.
При наследника на Крум - хан Омуртаг на страната е дадена 30-годишна отмора с мирния контракт с Византийската империя и това е време на интензивно строителство и подсилване на страната.
Владетелите след Омуртаг прибавят нови земи към българските територии, а Борис І афишира християнството за публична вяра. Той приема и учениците на Кирил и Методий и постанова славянската книжовност като публична.
Синът на Борис І, Симеон І, който получава високо обучение в Магнаурската школа, организира политика, с която води страната до културен напредък и времето му съставлява Златен век за България, защото към културните достижения се прибавят и военни победи, утвърждаващи името на България като първостепенна мощ на Балканите.
Наследниците на Симеон, Петър І и синовете му, не съумяват да удържат завоюваните позициите, наследени от предшественика им. Държавата се оказва под ръководството на Самуил, който афишира региона към Охрид, която ръководи, за своя столица и прави опити да удържи натиска на Византия. Самуил умира през 1014 година при типа на ослепената си по заповед на императора на Византия войска.
Четири години по-късно са завладяни и последните български замъци от Византия. Това поставя завършек на Първото българско царство.
