За предлаганите атестационни иновации - с добро |
Относно за възстановяване на успеваемостта на инструментите за възстановяване на качеството на академичната активност в българските университети и висши учебни заведения посредством.
І. Общата политика зад нормативните нововъведения
Тъй като огромният брой документи, които са спуснати за обществено разискване, най-вероятно ще откажат преобладаващата част от академичната общественост от взимане на присъединяване в разискването, заради това, че тези сътрудници нямат табиет да вземат участие в ръководството на висшето обучение (ВО) и нямат взор върху цялостната обстановка, то образуването на позицията би трябвало да стартира точно отсам.
МОН, в лицето на акад. Денков, вярно открива, че в обозримо бъдеще българските държавни управления няма да организират политика на развиване на висшето обучение у нас посредством обособяване на по-голям финансов ресурс1, заради което търсеният резултат за възстановяване на качеството на образованието (с оглед неговата интернационална видимост, съгласуемост или най-малко съпоставимост) може да се реализира само посредством повишение на успеваемостта на потребление на досегашния дял в националния бюджет, т.е. по-висока степен на реализиране на задачите на българското ВО. Тази политическа диагноза е реалистична и няма даже хипотетични други възможности. Вярна е и другата изходна причина, от която изхождат направените оферти – казусът в релативно ниската успеваемост в потреблението на публичните средства за развиване на ВО следва от формалността в приложението на в този момент съществуващите контролни механизми за неговото качество – акредитация на институциите и препоръка на преподавателите. А това е общ проблем на всички обществени институции в България, както бе открито при инспекцията за метода на работа, примерно, на ББР.
Правилната диагноза на актуалната обстановка, обаче, върви в тази ситуация в комплект с надълбоко недоумение на аргументите за казуса и, надлежно, с несъответстващо виждане за метода на тяхното решение. На най-общо ниво, политическият недостиг в предлаганите проблеми е в това, че лично политически проблеми се прави опит да се решат с механически средства – също както битката с корупцията в КАТ, която трябваше да се реализира посредством монтиране на камери за видео наблюдаване (а единствено след три месеца всички камери се оказаха обърнати „ от вятъра “ към небесата).
Коренът на казуса, за който е писано доста в профилираната литература у нас, е, че при започване на прехода в България бе възприета политика на масовизация на ВО при фрапантен спад на неговото финансиране – при удвояване на броя на студентите при двукратно стесняване на публичния запас за висше обучение, резултатът не може да бъде различен с изключение на спад на качеството (първо, посредством размножаване на институциите, а второ – посредством отвод от критерии за качество на университетските дейности). Това е обстановка, която е статукво за последните 30 години и тя е формирала трайни всеобщи настройки, че съществуващото състояние е обикновено, а и огромна част от преподавателското тяло в никакъв случай не е виждало, че може „ друго яче “. Нещо повече – не са склонни да одобряват каквато и да е смяна в статуквото, което към този момент е вписано в дълготрайните житейски тактики на тези хора. Този проблем не може да се реши посредством „ инструментална оптимизация “ на контролните механизми, тъй като това е точно политически проблем. Без вземане предвид с него се пропуща най-важното във всеки опит за промяна – предстоящата опозиция против измененията.
Разбира се, би могло да се допусне, че съпротивата не е незабелязана, а е добре калкулирана. Основание за сходно допускане е фактът, че подлежащите на систематизиране 20 млн. лв. в бюджета за висше обучение тази година ще се усвоят единствено от институциите, които одобряват новите критерии за препоръка. Като си дадем сметка, че те би трябвало да стигнат до 26 000 преподаватели (ако забравим за администрацията в съответните институции), то това прави към 770 лева приблизително на човек. Ако обаче редица институции не одобряват новите критерии, същата сума би се разпределила сред по-малко бенефициенти и то въз основа на личната им свободна воля на непринудено отказалите се от нарастването.
ІІ. Разпознати управнически недостатъци в предлаганите принадлежности за възстановяване на инструментите за надзор над качеството на университетските действия на преподавателите
Дефицитът на лично управническа подготвеност личи на поредност от нива в препоръчаните за разискване проектодокументи:
В проекторешението на Министерски съвет т. 3 се споделя:
„ Средствата по т. 2 се разпределят въз основа на получената сложна оценка за качеството на образованието и сходството му с потребностите на пазара на труда, по професионални посоки за всяко висше учебно заведение “.
Това би било обикновено, в случай че става дума за институции, занимаващи се с vocational training. Самото естество на университетите е напълно друго и тяхната задача не се изчерпва с обслужване на „ потребностите на пазара на труда “2. Те имат значима културна мисия; като структури на гражданското общество имат ангажимент към отбрана на свободата на мисълта, на словото и другите персонални права и свободи; би трябвало да основават научен живот, директно отвеждащ към интеграция в международни университетски мрежи и най-много в общо европейско академично пространство. А това въобще не влиза в менталната карта, с която се дефинира задачата на повишение на качеството на българското висше обучение. Съвсем настрана от това стои казусът, че нито една институция на страната не прави годишни оценки на динамичността на „ потребностите на пазара на труда “ по специалности, което обезсмисля опита за преценка на степента на сходство на достиженията на българските институции за висше обучение по посоки по отношение на това постоянстващо незнайно.
В т. 5 на същия документ се споделя:
„ Министърът на образованието и науката основава комисия, която прави оценка на сходството на показаните от висшите учебни заведения правилници с критериите, индикаторите и методиката по т. 1. “
И дума не става за това по какъв начин министърът основава тази комисия и на какви правила: да вземем за пример колегиалност, което би значило включване в нейния състав на представители на Съвета на ректорите, на НАОА, на Студентския съвет, на ИОО, правещо рейтинга на институциите за висше обучение, на авторитетна социална медия и други, които да подсигуряват бистрота и отговорност в работата на този управнически орган.
В Приложението към същия документ има раздел А „ Показатели за атестиране на научно преподавателския състав “, всред които на последно място е упоменато:
„ І. Учебно-преподавателска активност – мери се посредством образователната натовареност, избрана с решение на Академичния съвет (АС) на висшето учебно заведение (ВУ)
…..
V. Студентско мнение – дефинира се по методика одобрена от Апелативен съд на ВУ в десетостепенна канара “.
Фрапантно усещане прави, че на втори, трети и четвърти индикатор МОН е обърнало извънредно детайлно внимание3, до момента в който на първия и последния просто не обръща уместно се внимание. Учебно-преподавателската активност не се мери единствено с образователна натовареност. Тя има доста значимо отношение към качеството на университетския живот, което значи, че би трябвало да бъде предмет на управническо внимание собствената ù ефикасност – най-малкото и единствено като образец, степен на диференциация на студентския триумф или същият индикатор в отношение към междинното за цялата компетентност. Още по-важно е развиването на образователната активност, което е още по-лесно да се следи даже в чисто количествен проект – обновена книгопис към курсовете, прилагане на лични научни резултати в образователния развой, процентна актуализация на наличието, нови курсове, разработка на нова стратегия и други
Още по-плашещо е незаинтересованото отношение към петия индикатор „ Студентско мнение – дефинира се по методика одобрена от Апелативен съд на ВУ в десетостепенна канара “. Във всички институции за ВО в България има решения на съответните Апелативен съд на ВУ за такива методики, само че няма нито един случай студентско мнение да е довело до управническо решение за смяна на съществуващото състояние. Причината за това е, че методиката се прави по този начин, че да бъде неизползваема за ръководство на качеството на преподаването. Само като образец, Философският факултет на СУ три пъти е правил оферти за смяна на методиката, която да направи получаваната информация използваема, само че и трите пъти Апелативен съд отхвърля да се произнесе по този въпрос. Безхаберието към студентското мнение проличава преди всичко от обстоятелството, че то не е обвързано с каквато и да друга рутинна активност на университетските институции, които би трябвало при атестацията им да дават свидетелства за резултатите от потреблението на информацията от записаните студентски отзиви за управнически решения. Неоспоримо удостоверение за коректността на гореизложеното е фактът, че съгласно предлаганата методика за препоръка е допустимо с негативна оценка от студентското мнение, учител да получи дефинитивна позитивна оценка. При приемлива оценка по първите два индикатора и негативна оценка на студентското мнение, оценката си остава приемлива, в случай че няма още една негативна оценка. Едва ли би трябвало настрана да се изяснява при тези предпоставки, че нормативната база демонстрира равнодушие към въпроса какви характерности на преподавателския състав и неговата работа подлежат на студентска оценка.
Твърдението от мотивировката на предлагането за нормативните промени, че задачата е да се стимулира преподавателският състав към висока интензивност и университетски изяви, фрапантно опонира на казаното в т. 3 от раздела, дефинират „ Формирането на общата оценка “:
„ При приемлива оценка по единия от първите два индикатора (І. Учебно-преподавателска и ІІ. Научна активност – отзив и резултати) и позитивна по другия от тези два индикатора, общата оценка е приемлива, без значение от оценките по останалите индикатори. “ Което значи, че с една позитивна и една приемлива оценка, при три негативни оценки (по индикатори възпроизводство на университетския състав, приложение на научните резултати и студентско мнение), съответният учител е академично равносилен на сътрудниците си, които имат една позитивна оценка по първите индикатори и нямат нито една негативна.
Продължава на стр. 2
Страница на публикацията: 01
І. Общата политика зад нормативните нововъведения
Тъй като огромният брой документи, които са спуснати за обществено разискване, най-вероятно ще откажат преобладаващата част от академичната общественост от взимане на присъединяване в разискването, заради това, че тези сътрудници нямат табиет да вземат участие в ръководството на висшето обучение (ВО) и нямат взор върху цялостната обстановка, то образуването на позицията би трябвало да стартира точно отсам.
МОН, в лицето на акад. Денков, вярно открива, че в обозримо бъдеще българските държавни управления няма да организират политика на развиване на висшето обучение у нас посредством обособяване на по-голям финансов ресурс1, заради което търсеният резултат за възстановяване на качеството на образованието (с оглед неговата интернационална видимост, съгласуемост или най-малко съпоставимост) може да се реализира само посредством повишение на успеваемостта на потребление на досегашния дял в националния бюджет, т.е. по-висока степен на реализиране на задачите на българското ВО. Тази политическа диагноза е реалистична и няма даже хипотетични други възможности. Вярна е и другата изходна причина, от която изхождат направените оферти – казусът в релативно ниската успеваемост в потреблението на публичните средства за развиване на ВО следва от формалността в приложението на в този момент съществуващите контролни механизми за неговото качество – акредитация на институциите и препоръка на преподавателите. А това е общ проблем на всички обществени институции в България, както бе открито при инспекцията за метода на работа, примерно, на ББР.
Правилната диагноза на актуалната обстановка, обаче, върви в тази ситуация в комплект с надълбоко недоумение на аргументите за казуса и, надлежно, с несъответстващо виждане за метода на тяхното решение. На най-общо ниво, политическият недостиг в предлаганите проблеми е в това, че лично политически проблеми се прави опит да се решат с механически средства – също както битката с корупцията в КАТ, която трябваше да се реализира посредством монтиране на камери за видео наблюдаване (а единствено след три месеца всички камери се оказаха обърнати „ от вятъра “ към небесата).
Коренът на казуса, за който е писано доста в профилираната литература у нас, е, че при започване на прехода в България бе възприета политика на масовизация на ВО при фрапантен спад на неговото финансиране – при удвояване на броя на студентите при двукратно стесняване на публичния запас за висше обучение, резултатът не може да бъде различен с изключение на спад на качеството (първо, посредством размножаване на институциите, а второ – посредством отвод от критерии за качество на университетските дейности). Това е обстановка, която е статукво за последните 30 години и тя е формирала трайни всеобщи настройки, че съществуващото състояние е обикновено, а и огромна част от преподавателското тяло в никакъв случай не е виждало, че може „ друго яче “. Нещо повече – не са склонни да одобряват каквато и да е смяна в статуквото, което към този момент е вписано в дълготрайните житейски тактики на тези хора. Този проблем не може да се реши посредством „ инструментална оптимизация “ на контролните механизми, тъй като това е точно политически проблем. Без вземане предвид с него се пропуща най-важното във всеки опит за промяна – предстоящата опозиция против измененията.
Разбира се, би могло да се допусне, че съпротивата не е незабелязана, а е добре калкулирана. Основание за сходно допускане е фактът, че подлежащите на систематизиране 20 млн. лв. в бюджета за висше обучение тази година ще се усвоят единствено от институциите, които одобряват новите критерии за препоръка. Като си дадем сметка, че те би трябвало да стигнат до 26 000 преподаватели (ако забравим за администрацията в съответните институции), то това прави към 770 лева приблизително на човек. Ако обаче редица институции не одобряват новите критерии, същата сума би се разпределила сред по-малко бенефициенти и то въз основа на личната им свободна воля на непринудено отказалите се от нарастването.
ІІ. Разпознати управнически недостатъци в предлаганите принадлежности за възстановяване на инструментите за надзор над качеството на университетските действия на преподавателите
Дефицитът на лично управническа подготвеност личи на поредност от нива в препоръчаните за разискване проектодокументи:
В проекторешението на Министерски съвет т. 3 се споделя:
„ Средствата по т. 2 се разпределят въз основа на получената сложна оценка за качеството на образованието и сходството му с потребностите на пазара на труда, по професионални посоки за всяко висше учебно заведение “.
Това би било обикновено, в случай че става дума за институции, занимаващи се с vocational training. Самото естество на университетите е напълно друго и тяхната задача не се изчерпва с обслужване на „ потребностите на пазара на труда “2. Те имат значима културна мисия; като структури на гражданското общество имат ангажимент към отбрана на свободата на мисълта, на словото и другите персонални права и свободи; би трябвало да основават научен живот, директно отвеждащ към интеграция в международни университетски мрежи и най-много в общо европейско академично пространство. А това въобще не влиза в менталната карта, с която се дефинира задачата на повишение на качеството на българското висше обучение. Съвсем настрана от това стои казусът, че нито една институция на страната не прави годишни оценки на динамичността на „ потребностите на пазара на труда “ по специалности, което обезсмисля опита за преценка на степента на сходство на достиженията на българските институции за висше обучение по посоки по отношение на това постоянстващо незнайно.
В т. 5 на същия документ се споделя:
„ Министърът на образованието и науката основава комисия, която прави оценка на сходството на показаните от висшите учебни заведения правилници с критериите, индикаторите и методиката по т. 1. “
И дума не става за това по какъв начин министърът основава тази комисия и на какви правила: да вземем за пример колегиалност, което би значило включване в нейния състав на представители на Съвета на ректорите, на НАОА, на Студентския съвет, на ИОО, правещо рейтинга на институциите за висше обучение, на авторитетна социална медия и други, които да подсигуряват бистрота и отговорност в работата на този управнически орган.
В Приложението към същия документ има раздел А „ Показатели за атестиране на научно преподавателския състав “, всред които на последно място е упоменато:
„ І. Учебно-преподавателска активност – мери се посредством образователната натовареност, избрана с решение на Академичния съвет (АС) на висшето учебно заведение (ВУ)
…..
V. Студентско мнение – дефинира се по методика одобрена от Апелативен съд на ВУ в десетостепенна канара “.
Фрапантно усещане прави, че на втори, трети и четвърти индикатор МОН е обърнало извънредно детайлно внимание3, до момента в който на първия и последния просто не обръща уместно се внимание. Учебно-преподавателската активност не се мери единствено с образователна натовареност. Тя има доста значимо отношение към качеството на университетския живот, което значи, че би трябвало да бъде предмет на управническо внимание собствената ù ефикасност – най-малкото и единствено като образец, степен на диференциация на студентския триумф или същият индикатор в отношение към междинното за цялата компетентност. Още по-важно е развиването на образователната активност, което е още по-лесно да се следи даже в чисто количествен проект – обновена книгопис към курсовете, прилагане на лични научни резултати в образователния развой, процентна актуализация на наличието, нови курсове, разработка на нова стратегия и други
Още по-плашещо е незаинтересованото отношение към петия индикатор „ Студентско мнение – дефинира се по методика одобрена от Апелативен съд на ВУ в десетостепенна канара “. Във всички институции за ВО в България има решения на съответните Апелативен съд на ВУ за такива методики, само че няма нито един случай студентско мнение да е довело до управническо решение за смяна на съществуващото състояние. Причината за това е, че методиката се прави по този начин, че да бъде неизползваема за ръководство на качеството на преподаването. Само като образец, Философският факултет на СУ три пъти е правил оферти за смяна на методиката, която да направи получаваната информация използваема, само че и трите пъти Апелативен съд отхвърля да се произнесе по този въпрос. Безхаберието към студентското мнение проличава преди всичко от обстоятелството, че то не е обвързано с каквато и да друга рутинна активност на университетските институции, които би трябвало при атестацията им да дават свидетелства за резултатите от потреблението на информацията от записаните студентски отзиви за управнически решения. Неоспоримо удостоверение за коректността на гореизложеното е фактът, че съгласно предлаганата методика за препоръка е допустимо с негативна оценка от студентското мнение, учител да получи дефинитивна позитивна оценка. При приемлива оценка по първите два индикатора и негативна оценка на студентското мнение, оценката си остава приемлива, в случай че няма още една негативна оценка. Едва ли би трябвало настрана да се изяснява при тези предпоставки, че нормативната база демонстрира равнодушие към въпроса какви характерности на преподавателския състав и неговата работа подлежат на студентска оценка.
Твърдението от мотивировката на предлагането за нормативните промени, че задачата е да се стимулира преподавателският състав към висока интензивност и университетски изяви, фрапантно опонира на казаното в т. 3 от раздела, дефинират „ Формирането на общата оценка “:
„ При приемлива оценка по единия от първите два индикатора (І. Учебно-преподавателска и ІІ. Научна активност – отзив и резултати) и позитивна по другия от тези два индикатора, общата оценка е приемлива, без значение от оценките по останалите индикатори. “ Което значи, че с една позитивна и една приемлива оценка, при три негативни оценки (по индикатори възпроизводство на университетския състав, приложение на научните резултати и студентско мнение), съответният учител е академично равносилен на сътрудниците си, които имат една позитивна оценка по първите индикатори и нямат нито една негативна.
Продължава на стр. 2
Страница на публикацията: 01
Източник: offnews.bg
КОМЕНТАРИ