Защо Историята не може да бъде напълно игнорирана? |
От няколко месеца Институтът за филантропични и обществени науки в Скопие с шеф Катерина Колозова работи над интернационален план за да се намерят пътища за излизане от настоящия блокаж на връзките сред България и югозападната й съседка. Инициативата е финансирана от Вишеградския фонд и „ Германския фонд Маршал “ и в нея вземат участие учени от Скопие, София, Атина, Варшава, Будапеща и Прага.
В поредност от няколко материала следва да публикуваме заключенията на историка Стефан Дечев, участник в плана.
Колкото и да се заобикаля предишното, тези разнообразни тълкования и положения на българските и македонски идентичности () са исторически артикули, които се нуждаят от своето правдоподобно пояснение.
Това мъчно ще стане без пряк конфликт с историческите обстоятелства и опиране на актуалната историография, достиженията на обществените и филантропичните науки, динамичността на идентичностите, тяхното договаряне, случване и разновидностите им на проявяване.
В момента българо-македонският спор потегля от предпоставката, че националната еднаквост е някаква извечна големина, която съществува от незапомнени времена и е дадена вечно. Съвременната българска и актуалната македонска еднаквост се възприемат от преобладаващата част от двете общества като дадени от природата и съществували през вековете като неизменими цялости. Тази национална еднаквост се базира на съществуването на национални исторически разкази, отнасящи се за предишното, които се възприемат за свещени в двете общества. В рамките на основаната с Договора за другарство, добросъседство и съдействие от 1 август 2017 година Смесена мултидисциплинарна експертна комисия по исторически и просветителни въпроси, членовете на двете страни се пробват по всевъзможен начин да бранят точно одобрените национални исторически разкази. Това неизбежно се отразява и на работата им, доколкото тя просто зацикля и се трансформира на процедура в главната причина за неодобряването в края на 2020 година от страна на България на преговорната рамка за начало на договаряния с Европейския съюз на Република Северна Македония.
Внимателното следене на информацията, която беше предоставяна през интервала от 2018 (началото на работа на смесената историческа комисия) до 2021 година показва особеното отношение и настройка, която двете страни на смесената комисия имат към нейния мандат, естество на работа, периодичност на събиране и очакване на резултати.
Това положение произтича също от другите цели, заради които двете страни подписват Договора за другарство, добросъседство и съдействие от 1 август 2017 година В този миг тогавашната Република Македония потегля към сключване на контракта с готовност да се отвори вратата за влизане в НАТО и да се стартират в скоро време и договаряния за влизане на страната в Европейския съюз.
От своя страна, България потегля към сключване на контракта с готовност да възвърне „ историческата истина “ , която е крита от македонската гласност в продължение на десетилетия. В последна сметка българската страна на комисията желае да наложи на македонската повсеместен исторически роман, според който формираната през 9-10 в. от Средновековието „ българска националност “ е просъществувала като такава до „ Българското Възраждане “ от 19 в., когато приключва образуването на съвременна българска нация. На този развой е бил комплициран край през 1944 година, когато е почнала работа по систематична дебългаризация и македонизация. Тя е приключила в края на 50-те и началото на 60-те години на 20 в. с образуване на македонска нация в комбиниране с разработване на подправен исторически роман. Ето за какво за българската страна естествено идните договаряния би трябвало да сложат завършек на този подправен исторически роман и да бъдат една самобитна „ нормализация “ посредством връщане на времето от преди 1944 година, като бъдат и едно своего рода връщане и на изгубените войни от 1913 година, 1918 година и 1944 година
Македонската страна наподобява осъзнава, че процесът на създаване на македонската нация е просрочен спрямо този на българската, както и че в македонския роман, най-малко до края на 20-те и началото на 30-те години, липсва онази емпирична компактност, с която се радва българския. Ето за какво тя взема решение да прибегне в по-голяма степен до модернистките и постмодернистки теории за нациите и национализмите, за етническата и национална еднаквост, за конструирането на историческите разкази и тяхната мултиперспективност, като даже и тях употребява в блян за пазене на остарели сантиментални национални показа – примерно за Самуиловата страна като „ средновековна македонска страна “.
Въпреки това, достигнатите през февруари 2019 година общи формулировки за възпоменаване от двете страни на общи исторически персони като Кирил и Методий, св. Климент Охридски, св. Наум Охридски, цар Самуил демонстрират, че достигането на някакъв общ консенсус, колкото и да е мъчително, не е напълно невероятно. Макар формулировките в никакъв случай да не бяха огласени обществено и от двете държавни управления, както в София, по този начин и в Скопие, упоменатият консенсус беше доближат на плоскостта за общославянския темперамент на делото на Кирил и Методий, християнизаторския и славянски темперамент на делото Климент и Наум, покровителствано и насочвано от българския монарх Борис I, съществуването на българска царска традиция през Средните епохи, от която Самуиловата страна е част.
Заедно с това обаче, предлагането на македонската страна от юни 2019 година за общо честване от двете страни на предаването от държавното управление в София през октомври 1946 година на костите на Гоце Делчев на югославската македонска република, бе първият сериозен „ гърмеж “ в работата на смесената комисия. След приемането пък на Рамковата позиция на българското държавно управление и Декларацията на българския парламент от октомври 2019 година нещата се утежниха още повече, като на процедура всички последващи съвещания на комисията бяха безплодни. Забеляза се известно оттегляне на македонската страна от признатите общи формулировки до двете държавни управления за съзнателно честване на общи бележити исторически персони, както и непомръдване напред по въпроса за учебниците по история, където смесената комисия стои отдавна в 10 в.
Македонската страна се оплаква, че българската се стреми да наложи на македонското Министерство на образованието напълно българския роман, съгласно който още през 9-10 в. е налице българска етническа хомогенизация, включваща и територията на по-сетнешна Македония. Тя употребява още детайлите на дисконтинуитет сред страната на владетелите Борис, Симеон и Петър, от една страна, и Самуиловата страна, от друга, с цел да брани основания през десетилетията роман за Самуиловата страна като „ македонска “. За задачата бяха употребявани и достижения, които са резултат от консенсуса и конюнктурата в Титова Югославия. Това държание на македонските историци най-после бе атакувано от българска страна като най-обикновено отвращение да бъдат приети достиженията на международната медиевистика и византинистика във връзка с Самуиловата страна. И въпреки всичко очертаването на страната като продължение на българската царска традиция, както и пресилеността на българския роман за „ етническа хомогенизация “ по това време се обрисуваха ясно.
Тук е забавен и фактът, че за средновековния интервал българската и македонската историография се разминават тотално във всички направления и по всички тематики. Това прави по-голямото опиране на академичната просвета при възможна проверка на образователното наличие мъчно за препоръчване дотолкоз доколкото българската и македонската просвета очевидно мъчно извършват задачата да показват на обществата си научно и експертно знание по въпроса.
Интересно е, че точно от македонска страна идват настояванията както за ангажиране на интернационалните учени медиатори, по този начин и за вземане предвид с критериите на ЮНЕСКО и Съвета на Европа за учебниците по история. Тези претенции бяха показани от българската страна като по-скоро неприемливи. Често другари ме питат: „ Ако българските причини са по-силни и българската нация се е появила по-рано, за какво македонската страна е по-склонна да търси интернационално ходатайство и опори? “. В случая очевидно в Скопие са наясно, че както посредничеството, по този начин и критериите на ЮНЕСКО и Съвета на Европа биха разколебали съществено македонския народен роман, но те неизбежно биха подкопали и визията за единна българска история до 1944 година и за „ 1300 години България “. А последното би направило всевъзможни други македонски отстъпки надалеч по-приемливи.
Макар ветото на София в края на 2020 година да бе наложено заради историческия спор, през идващите месеци акцентите в българската политика се трансформираха. От историята те се насочиха към правата на индивида и Копенхагенските критерии за участие в Европейския съюз. Историческите въпроси по самобитен метод започнаха към този момент да се вписват или четат по нов метод през критериите за участие. Проблемът за „ речта на омразата “ се асоциираше с представянето на българите в македонските учебници, под формата на генезис и обичай, както и с годините на Втората международна война. Искането за реабилитиране на жертвите на комунизма също преминаваше през четене на интервала след 1944 година Въпросът за невмешателство във вътрешните работи на България и вписването на българите в конституцията на районен съд Македония също бе обвързван с нов взор. Още повече, че работата на смесената историческа комисия и потребността от нейни действителни резултати бе забележима, с оглед основаване на атмосфера и среда, която да даде опция за излизане от задънената улица.
Затова каквито и триумфи да реализират другите планувани от новото българско държавно управление на Кирил Петков комисии (бизнес, транспортна, културна, просветителна и т.н.) надали ще има резултат, който независимо да послужи за разблокиране на цялостния преговорен развой за присъединение към Европейския съюз.
В този смисъл макар неналичието на директна връзка с Копенхагенските критерии за участие, и въпреки България да не бе призната през 2007 година в Европейския съюз след обзор на нейните учебници по история и представянето на спорни исторически тематики с нейните съседи, то сегашните договаряния могат да бъдат употребявани за по едно и също време европеизиране на преподаването по история и в двете страни – Република България и Република Северна Македония. А и настояванията на България и издиганите искания по отношение на македонските учебници, неизбежно ще доведат до проблематизиране на предмодерните идентичности, естеството на средновековните държавни формирания, българския разказ за националното създаване, Възраждането, войните за „ национално обединяване “, неуспеха на българския народен план от 19 в. и появяването на обособена македонска еднаквост през 20 в.
В идващ текст Стефан Дечев ще прегледа други двустранни разногласия в Европа от последните десетилетия и до каква степен опитът добит при тях би могъл да бъде от позла за решение на българо-македонския спор.
В поредност от няколко материала следва да публикуваме заключенията на историка Стефан Дечев, участник в плана.
Колкото и да се заобикаля предишното, тези разнообразни тълкования и положения на българските и македонски идентичности () са исторически артикули, които се нуждаят от своето правдоподобно пояснение.
Това мъчно ще стане без пряк конфликт с историческите обстоятелства и опиране на актуалната историография, достиженията на обществените и филантропичните науки, динамичността на идентичностите, тяхното договаряне, случване и разновидностите им на проявяване.
В момента българо-македонският спор потегля от предпоставката, че националната еднаквост е някаква извечна големина, която съществува от незапомнени времена и е дадена вечно. Съвременната българска и актуалната македонска еднаквост се възприемат от преобладаващата част от двете общества като дадени от природата и съществували през вековете като неизменими цялости. Тази национална еднаквост се базира на съществуването на национални исторически разкази, отнасящи се за предишното, които се възприемат за свещени в двете общества. В рамките на основаната с Договора за другарство, добросъседство и съдействие от 1 август 2017 година Смесена мултидисциплинарна експертна комисия по исторически и просветителни въпроси, членовете на двете страни се пробват по всевъзможен начин да бранят точно одобрените национални исторически разкази. Това неизбежно се отразява и на работата им, доколкото тя просто зацикля и се трансформира на процедура в главната причина за неодобряването в края на 2020 година от страна на България на преговорната рамка за начало на договаряния с Европейския съюз на Република Северна Македония.
Внимателното следене на информацията, която беше предоставяна през интервала от 2018 (началото на работа на смесената историческа комисия) до 2021 година показва особеното отношение и настройка, която двете страни на смесената комисия имат към нейния мандат, естество на работа, периодичност на събиране и очакване на резултати.
Това положение произтича също от другите цели, заради които двете страни подписват Договора за другарство, добросъседство и съдействие от 1 август 2017 година В този миг тогавашната Република Македония потегля към сключване на контракта с готовност да се отвори вратата за влизане в НАТО и да се стартират в скоро време и договаряния за влизане на страната в Европейския съюз.
От своя страна, България потегля към сключване на контракта с готовност да възвърне „ историческата истина “ , която е крита от македонската гласност в продължение на десетилетия. В последна сметка българската страна на комисията желае да наложи на македонската повсеместен исторически роман, според който формираната през 9-10 в. от Средновековието „ българска националност “ е просъществувала като такава до „ Българското Възраждане “ от 19 в., когато приключва образуването на съвременна българска нация. На този развой е бил комплициран край през 1944 година, когато е почнала работа по систематична дебългаризация и македонизация. Тя е приключила в края на 50-те и началото на 60-те години на 20 в. с образуване на македонска нация в комбиниране с разработване на подправен исторически роман. Ето за какво за българската страна естествено идните договаряния би трябвало да сложат завършек на този подправен исторически роман и да бъдат една самобитна „ нормализация “ посредством връщане на времето от преди 1944 година, като бъдат и едно своего рода връщане и на изгубените войни от 1913 година, 1918 година и 1944 година
Македонската страна наподобява осъзнава, че процесът на създаване на македонската нация е просрочен спрямо този на българската, както и че в македонския роман, най-малко до края на 20-те и началото на 30-те години, липсва онази емпирична компактност, с която се радва българския. Ето за какво тя взема решение да прибегне в по-голяма степен до модернистките и постмодернистки теории за нациите и национализмите, за етническата и национална еднаквост, за конструирането на историческите разкази и тяхната мултиперспективност, като даже и тях употребява в блян за пазене на остарели сантиментални национални показа – примерно за Самуиловата страна като „ средновековна македонска страна “.
Въпреки това, достигнатите през февруари 2019 година общи формулировки за възпоменаване от двете страни на общи исторически персони като Кирил и Методий, св. Климент Охридски, св. Наум Охридски, цар Самуил демонстрират, че достигането на някакъв общ консенсус, колкото и да е мъчително, не е напълно невероятно. Макар формулировките в никакъв случай да не бяха огласени обществено и от двете държавни управления, както в София, по този начин и в Скопие, упоменатият консенсус беше доближат на плоскостта за общославянския темперамент на делото на Кирил и Методий, християнизаторския и славянски темперамент на делото Климент и Наум, покровителствано и насочвано от българския монарх Борис I, съществуването на българска царска традиция през Средните епохи, от която Самуиловата страна е част.
Заедно с това обаче, предлагането на македонската страна от юни 2019 година за общо честване от двете страни на предаването от държавното управление в София през октомври 1946 година на костите на Гоце Делчев на югославската македонска република, бе първият сериозен „ гърмеж “ в работата на смесената комисия. След приемането пък на Рамковата позиция на българското държавно управление и Декларацията на българския парламент от октомври 2019 година нещата се утежниха още повече, като на процедура всички последващи съвещания на комисията бяха безплодни. Забеляза се известно оттегляне на македонската страна от признатите общи формулировки до двете държавни управления за съзнателно честване на общи бележити исторически персони, както и непомръдване напред по въпроса за учебниците по история, където смесената комисия стои отдавна в 10 в.
Македонската страна се оплаква, че българската се стреми да наложи на македонското Министерство на образованието напълно българския роман, съгласно който още през 9-10 в. е налице българска етническа хомогенизация, включваща и територията на по-сетнешна Македония. Тя употребява още детайлите на дисконтинуитет сред страната на владетелите Борис, Симеон и Петър, от една страна, и Самуиловата страна, от друга, с цел да брани основания през десетилетията роман за Самуиловата страна като „ македонска “. За задачата бяха употребявани и достижения, които са резултат от консенсуса и конюнктурата в Титова Югославия. Това държание на македонските историци най-после бе атакувано от българска страна като най-обикновено отвращение да бъдат приети достиженията на международната медиевистика и византинистика във връзка с Самуиловата страна. И въпреки всичко очертаването на страната като продължение на българската царска традиция, както и пресилеността на българския роман за „ етническа хомогенизация “ по това време се обрисуваха ясно.
Тук е забавен и фактът, че за средновековния интервал българската и македонската историография се разминават тотално във всички направления и по всички тематики. Това прави по-голямото опиране на академичната просвета при възможна проверка на образователното наличие мъчно за препоръчване дотолкоз доколкото българската и македонската просвета очевидно мъчно извършват задачата да показват на обществата си научно и експертно знание по въпроса.
Интересно е, че точно от македонска страна идват настояванията както за ангажиране на интернационалните учени медиатори, по този начин и за вземане предвид с критериите на ЮНЕСКО и Съвета на Европа за учебниците по история. Тези претенции бяха показани от българската страна като по-скоро неприемливи. Често другари ме питат: „ Ако българските причини са по-силни и българската нация се е появила по-рано, за какво македонската страна е по-склонна да търси интернационално ходатайство и опори? “. В случая очевидно в Скопие са наясно, че както посредничеството, по този начин и критериите на ЮНЕСКО и Съвета на Европа биха разколебали съществено македонския народен роман, но те неизбежно биха подкопали и визията за единна българска история до 1944 година и за „ 1300 години България “. А последното би направило всевъзможни други македонски отстъпки надалеч по-приемливи.
Макар ветото на София в края на 2020 година да бе наложено заради историческия спор, през идващите месеци акцентите в българската политика се трансформираха. От историята те се насочиха към правата на индивида и Копенхагенските критерии за участие в Европейския съюз. Историческите въпроси по самобитен метод започнаха към този момент да се вписват или четат по нов метод през критериите за участие. Проблемът за „ речта на омразата “ се асоциираше с представянето на българите в македонските учебници, под формата на генезис и обичай, както и с годините на Втората международна война. Искането за реабилитиране на жертвите на комунизма също преминаваше през четене на интервала след 1944 година Въпросът за невмешателство във вътрешните работи на България и вписването на българите в конституцията на районен съд Македония също бе обвързван с нов взор. Още повече, че работата на смесената историческа комисия и потребността от нейни действителни резултати бе забележима, с оглед основаване на атмосфера и среда, която да даде опция за излизане от задънената улица.
Затова каквито и триумфи да реализират другите планувани от новото българско държавно управление на Кирил Петков комисии (бизнес, транспортна, културна, просветителна и т.н.) надали ще има резултат, който независимо да послужи за разблокиране на цялостния преговорен развой за присъединение към Европейския съюз.
В този смисъл макар неналичието на директна връзка с Копенхагенските критерии за участие, и въпреки България да не бе призната през 2007 година в Европейския съюз след обзор на нейните учебници по история и представянето на спорни исторически тематики с нейните съседи, то сегашните договаряния могат да бъдат употребявани за по едно и също време европеизиране на преподаването по история и в двете страни – Република България и Република Северна Македония. А и настояванията на България и издиганите искания по отношение на македонските учебници, неизбежно ще доведат до проблематизиране на предмодерните идентичности, естеството на средновековните държавни формирания, българския разказ за националното създаване, Възраждането, войните за „ национално обединяване “, неуспеха на българския народен план от 19 в. и появяването на обособена македонска еднаквост през 20 в.
В идващ текст Стефан Дечев ще прегледа други двустранни разногласия в Европа от последните десетилетия и до каква степен опитът добит при тях би могъл да бъде от позла за решение на българо-македонския спор.
Източник: offnews.bg
КОМЕНТАРИ