Голата и неприкрита истина за Македония
От месеци сигнализирам, че е доста значимо българската страна да показва по-добре пред света своята позиция във връзка с разногласието със Северна Македония. И това би трябвало да става не с заявления на политически водачи, а с изнасяне на неоспорими обстоятелства от учените – историци и филолози. Само те са в положение да парират другояче гласовитата агитация на македонизма, пуснала пипала даже в някои български медии.
Ето за какво упорствам пред българското държавно управление час по-скоро да бъде проведена акция в чужбина – най-много в страните от Европейски Съюз, Съединени американски щати и Англия, посредством която да представим неоспоримите доказателства за българския генезис на днешния народ в Северна Македония. В идващите редове ще сумирам някои от основните причини, върху които би трябвало да стъпи българската позиция:
По отношение на Средновековието аз от дълго време съм дал главните обстоятелства, извлечени от историческите източници:
Битолския надпис на цар Иван Владислав (1015–1018). В него този държател е показан като „ български самовластник “, който „ беше българин родом, внук на Никола и на Рипсимия благоверните, наследник на Арон, който е брат на Самуил, царя самодържавен “. Самият надпис пък оповестява, че през 1015 година владетелят е построил битолската цитадела „ за леговище и за избавление, и за живота на българите “.Войската на византийския император Василий II Българоубиец (986 – 1025) по време на десетилетните войни сред България и империята е квалифицирана като „ гръцка “. Явно средновековните българи са възприемали освен себе си като етническа общественост, само че даже и византийските си съперници, оставайки индиферентни към претенциите на последните за универсализма на „ ромейското “ им завещание. Ето за какво императорът е Българоубиец, а не Македоноубиец.
Средновековните извори дават още безпрекословни образци за българския жанр, чието битие не буди подозрение в тогавашна Европа. Така да вземем за пример в формирания през XIII–XIV в. Борилов синодик:се афишира „ Вечна памет на цар Йоан Асен – Белгун, който освободи от гръцко иго българския жанр. ” Отново там ясно се споделя, че св. Кирил „ преведе божественото писание от гръцки език на български и просвети българския жанр “. А в ръкопис от края на ХІV в
(съхраняван апропо в библиотеката на охридската черква „ Св. Богородица “) се насочва гореща молитва към националния ни светец св. Иван Рилски да се „ моли се на всемилостивия Господ да избави твоите сънародници – еднородния ти български народ “.
Етническата принадлежност на хората край Вардар през Средновековието и маркирана от самите византийци. В своето „ Житие ” на св. Климент Охридски, ромейският охридски архиепископ Теофилакт (1084-1107), дефинира езика на своето паство като „ български ” и го обвързва с съответна етническа група.
В свое писмо същият Теофилакт Охридски се оплаква на видинския митрополит, че нападенията на куманите в епархията на последния са нищо спрямо интригите на „ охридските българи ”. А в документ от канцеларията на император Андроник I Комнин (1183-1185)
се оповестява, че в планината Кожух, на границата сред днешна Гърция и Северна Македония, кумани съжителстват с „ влашки пастири и българи ”.
А ето и образец от ХІV в. След опустошаването на Балканите от османците мнозина са отведени в иго. Запазен е списък на венецианския нотариус на остров Крит Маноле Брешиано за интервала 1381–1383, където попадат данни за продажба и освобождение на плебеи. В него четем за мнозина, които произлизат от градове на територията на днешна Северна Македония, които са „ от рода на българите “.
Често съперниците ни споделят – стига сте наблягали на това Средновековие – тогава няма национални страни. Ето за какво ще се прехвърлим в ХІХ в., когато точно се основават националните страни.
Тук ще се базира на фундаменталните проучвания на корифея на българската историческа просвета Йордан Иванов, пребродил надлъж и нашир македонските области в интервала 1905-1913 година Тогава той открива хиляди нови писмени монументи, доста от които са унищожени по-късно при сръбската и гръцката окупация на тези региони. Тяхната достоверност е безспорна и е приета даже от „ скопските историчари ”.
Именно Йордан Иванов е този, който пръв дава факсимилета на началните страници на първите печатни книги, издадени от хора от днешна Северна Македония сред 1814 и 1819 година Става дума за Йоаким Кърчовски (1750-1820) и Кирил Пейчинович (1771-1845), които за тази част от българските земи са нещо като Паисий Хилендарски и Софроний Врачански за останалата им част.
Дори македонските историци признават, че те: „ претставуваат првата генерација писатели на современата македонска книжевност. ”, а Йоаким Кърчовски е „ првиот македонски просветник ”. И по-нататък: „ Книгите од овие двајца писатели, напишани на национален јазик, биле примени од народот со удовлетворение бидејќи ги разбирал и читал. ”
Но какъв е този език, на който хората от македонските области четат със „ удовлетворение ”. Днешните северномакедонски историчари пишат, че единият употребява „ кратовски диалект ”, а другият – „ тетовско произношение ”. Но в действителност те са написали сами на какъв език са книгите им на техните първи страници. Йоаким Кърчовски отбелязва, че писанията му са на „ болгарский язик ”, а Кирил Пейчинович написа, че работи на „ препростейши български език “, с цел да могат да го схващат всички.
Всички възрожденци от македонските области означават ясно, че са българи и пишат на български език. Класически е образецът с братя Димитър и Константин Миладинови от Струга, на които изискуем събирането на националните песни от тези краища. Няма по какъв начин и македонските историци да не ги признават за най-големите фолклористи за времето си. Но самите те означават на първата страница от издадената си през 1861 година в Загреб книга „ Български национални песни ”.
Но какви са се чувствали елементарните хора в македонските градове? Йордан Иванов дава отговор и на този въпрос, откривайки десетки печати на разнообразни сдружения и занаятчийски еснафи от ХІХ в. „ Откакто, след Хати-шерифа (1839 г.) и Хати-хумаюна (1856 г.) (султански законодателни фермани – Н. О.), турската страна взе да търпи – написа ученият, - щото нейните жители да могат да изявяват народността си намерено, едноплеменните етнографски сдружения се осмеляваха да показват очевидно народностната си принадлежност и върху своите печати. Гръцко-българската църковна битка и отпорът на българите ускориха у българите още повече тоя табиет.
Българските църкви, монастири, църковни общини и еснафи в Македония захванаха да се именуват „ български ” и на своите печати. Това приказва за събуждането и закрепването на националното възприятие у македонските българи. ”
А ето и някои печати на български общини и читалища:
Блъгарска цръковна община в Солун.
Печатъ на Щипското общонародно блъгарско духовно правление, 1969.
Паланечка българска черковна община, 1869. (Крива Паланка – Н. О.)
Воденска българска община, 1870. (Воден, дн. Едеса в Гърция).
Воденска българска църковна община, 1870.
Българско читалище в Воденъ, 1870.
Ваташа булгарцка црковна опщина 1884 година (Ваташа, дн. В Гърция – Н. О.).
В огромното си проучване Йордан Иванов разгласява и фамозния „ Мемоар на българските църковно-училищни общини в Македония ” от 20 май 1878 година Това е протестно послание на македонските българи към Великите сили с искане за използване на Санстефанския контракт и присъединение на Македония към новосъздадената българска страна. В този зов поставят подписите си представителите на 21 български общини и просветно-културни сдружения от всички краища на Македония. Срещу тях са отпечатаните с мастило печати на съответните организации. На множеството умишлено е маркирана националната еднаквост на притежателите им:
Печатъ на Скопското българско общество, 1870; Печатъ на Прилепската българска община; Печатъ на българската община въ Битоля, 1870; Печатъ на Неготинската българска община, 1871; Печатъ на Гевгелийската българска община, 1871; Печатъ на Кукушката българска община; Печатъ на Солунската българска община; Печатъ на Тетовската българска община, 1869; Печатъ на Кумановската църковна община, 1870; Печатъ на Неврокопската българска община; Печатъ на Щипската българска община, Кюстендилска епархия; Печатъ на Сярската българска църковна община; Печатъ на Драмската българска църковна община.
Ето това е голата и неприкрита истина за демографската картина в Македония и през ХІХ в. Някой ще попита за какво би трябвало да се връщаме толкоз обратно, а да не гледаме в бъдещето. Защото в случай че от нашите съседи не бъдат приети тези неопровержими обстоятелства, при влизането на Република Македония в Европейския съюз по метода, за който упорстват те, ние ще бъдем изправени пред тежки проблеми. И тук не става дума единствено за някакви мухлясали исторически разногласия.
Затворим ли си очите за така наречен „ македонски език ”, след това в Брюксел и Страсбург бъдещите северномакедонски евродепутати ще ни цитират всеки ден своето „ научно великолепие ”
Ето за какво упорствам пред българското държавно управление час по-скоро да бъде проведена акция в чужбина – най-много в страните от Европейски Съюз, Съединени американски щати и Англия, посредством която да представим неоспоримите доказателства за българския генезис на днешния народ в Северна Македония. В идващите редове ще сумирам някои от основните причини, върху които би трябвало да стъпи българската позиция:
По отношение на Средновековието аз от дълго време съм дал главните обстоятелства, извлечени от историческите източници:
Битолския надпис на цар Иван Владислав (1015–1018). В него този държател е показан като „ български самовластник “, който „ беше българин родом, внук на Никола и на Рипсимия благоверните, наследник на Арон, който е брат на Самуил, царя самодържавен “. Самият надпис пък оповестява, че през 1015 година владетелят е построил битолската цитадела „ за леговище и за избавление, и за живота на българите “.Войската на византийския император Василий II Българоубиец (986 – 1025) по време на десетилетните войни сред България и империята е квалифицирана като „ гръцка “. Явно средновековните българи са възприемали освен себе си като етническа общественост, само че даже и византийските си съперници, оставайки индиферентни към претенциите на последните за универсализма на „ ромейското “ им завещание. Ето за какво императорът е Българоубиец, а не Македоноубиец.
Средновековните извори дават още безпрекословни образци за българския жанр, чието битие не буди подозрение в тогавашна Европа. Така да вземем за пример в формирания през XIII–XIV в. Борилов синодик:се афишира „ Вечна памет на цар Йоан Асен – Белгун, който освободи от гръцко иго българския жанр. ” Отново там ясно се споделя, че св. Кирил „ преведе божественото писание от гръцки език на български и просвети българския жанр “. А в ръкопис от края на ХІV в
(съхраняван апропо в библиотеката на охридската черква „ Св. Богородица “) се насочва гореща молитва към националния ни светец св. Иван Рилски да се „ моли се на всемилостивия Господ да избави твоите сънародници – еднородния ти български народ “.
Етническата принадлежност на хората край Вардар през Средновековието и маркирана от самите византийци. В своето „ Житие ” на св. Климент Охридски, ромейският охридски архиепископ Теофилакт (1084-1107), дефинира езика на своето паство като „ български ” и го обвързва с съответна етническа група.
В свое писмо същият Теофилакт Охридски се оплаква на видинския митрополит, че нападенията на куманите в епархията на последния са нищо спрямо интригите на „ охридските българи ”. А в документ от канцеларията на император Андроник I Комнин (1183-1185)
се оповестява, че в планината Кожух, на границата сред днешна Гърция и Северна Македония, кумани съжителстват с „ влашки пастири и българи ”.
А ето и образец от ХІV в. След опустошаването на Балканите от османците мнозина са отведени в иго. Запазен е списък на венецианския нотариус на остров Крит Маноле Брешиано за интервала 1381–1383, където попадат данни за продажба и освобождение на плебеи. В него четем за мнозина, които произлизат от градове на територията на днешна Северна Македония, които са „ от рода на българите “.
Често съперниците ни споделят – стига сте наблягали на това Средновековие – тогава няма национални страни. Ето за какво ще се прехвърлим в ХІХ в., когато точно се основават националните страни.
Тук ще се базира на фундаменталните проучвания на корифея на българската историческа просвета Йордан Иванов, пребродил надлъж и нашир македонските области в интервала 1905-1913 година Тогава той открива хиляди нови писмени монументи, доста от които са унищожени по-късно при сръбската и гръцката окупация на тези региони. Тяхната достоверност е безспорна и е приета даже от „ скопските историчари ”.
Именно Йордан Иванов е този, който пръв дава факсимилета на началните страници на първите печатни книги, издадени от хора от днешна Северна Македония сред 1814 и 1819 година Става дума за Йоаким Кърчовски (1750-1820) и Кирил Пейчинович (1771-1845), които за тази част от българските земи са нещо като Паисий Хилендарски и Софроний Врачански за останалата им част.
Дори македонските историци признават, че те: „ претставуваат првата генерација писатели на современата македонска книжевност. ”, а Йоаким Кърчовски е „ првиот македонски просветник ”. И по-нататък: „ Книгите од овие двајца писатели, напишани на национален јазик, биле примени од народот со удовлетворение бидејќи ги разбирал и читал. ”
Но какъв е този език, на който хората от македонските области четат със „ удовлетворение ”. Днешните северномакедонски историчари пишат, че единият употребява „ кратовски диалект ”, а другият – „ тетовско произношение ”. Но в действителност те са написали сами на какъв език са книгите им на техните първи страници. Йоаким Кърчовски отбелязва, че писанията му са на „ болгарский язик ”, а Кирил Пейчинович написа, че работи на „ препростейши български език “, с цел да могат да го схващат всички.
Всички възрожденци от македонските области означават ясно, че са българи и пишат на български език. Класически е образецът с братя Димитър и Константин Миладинови от Струга, на които изискуем събирането на националните песни от тези краища. Няма по какъв начин и македонските историци да не ги признават за най-големите фолклористи за времето си. Но самите те означават на първата страница от издадената си през 1861 година в Загреб книга „ Български национални песни ”.
Но какви са се чувствали елементарните хора в македонските градове? Йордан Иванов дава отговор и на този въпрос, откривайки десетки печати на разнообразни сдружения и занаятчийски еснафи от ХІХ в. „ Откакто, след Хати-шерифа (1839 г.) и Хати-хумаюна (1856 г.) (султански законодателни фермани – Н. О.), турската страна взе да търпи – написа ученият, - щото нейните жители да могат да изявяват народността си намерено, едноплеменните етнографски сдружения се осмеляваха да показват очевидно народностната си принадлежност и върху своите печати. Гръцко-българската църковна битка и отпорът на българите ускориха у българите още повече тоя табиет.
Българските църкви, монастири, църковни общини и еснафи в Македония захванаха да се именуват „ български ” и на своите печати. Това приказва за събуждането и закрепването на националното възприятие у македонските българи. ”
А ето и някои печати на български общини и читалища:
Блъгарска цръковна община в Солун.
Печатъ на Щипското общонародно блъгарско духовно правление, 1969.
Паланечка българска черковна община, 1869. (Крива Паланка – Н. О.)
Воденска българска община, 1870. (Воден, дн. Едеса в Гърция).
Воденска българска църковна община, 1870.
Българско читалище в Воденъ, 1870.
Ваташа булгарцка црковна опщина 1884 година (Ваташа, дн. В Гърция – Н. О.).
В огромното си проучване Йордан Иванов разгласява и фамозния „ Мемоар на българските църковно-училищни общини в Македония ” от 20 май 1878 година Това е протестно послание на македонските българи към Великите сили с искане за използване на Санстефанския контракт и присъединение на Македония към новосъздадената българска страна. В този зов поставят подписите си представителите на 21 български общини и просветно-културни сдружения от всички краища на Македония. Срещу тях са отпечатаните с мастило печати на съответните организации. На множеството умишлено е маркирана националната еднаквост на притежателите им:
Печатъ на Скопското българско общество, 1870; Печатъ на Прилепската българска община; Печатъ на българската община въ Битоля, 1870; Печатъ на Неготинската българска община, 1871; Печатъ на Гевгелийската българска община, 1871; Печатъ на Кукушката българска община; Печатъ на Солунската българска община; Печатъ на Тетовската българска община, 1869; Печатъ на Кумановската църковна община, 1870; Печатъ на Неврокопската българска община; Печатъ на Щипската българска община, Кюстендилска епархия; Печатъ на Сярската българска църковна община; Печатъ на Драмската българска църковна община.
Ето това е голата и неприкрита истина за демографската картина в Македония и през ХІХ в. Някой ще попита за какво би трябвало да се връщаме толкоз обратно, а да не гледаме в бъдещето. Защото в случай че от нашите съседи не бъдат приети тези неопровержими обстоятелства, при влизането на Република Македония в Европейския съюз по метода, за който упорстват те, ние ще бъдем изправени пред тежки проблеми. И тук не става дума единствено за някакви мухлясали исторически разногласия.
Затворим ли си очите за така наречен „ македонски език ”, след това в Брюксел и Страсбург бъдещите северномакедонски евродепутати ще ни цитират всеки ден своето „ научно великолепие ”
Източник: standartnews.com
КОМЕНТАРИ