От историческа гледна точка албанците са имали най-тежки проблеми със

От историческа позиция албанците са имали най-тежки проблеми със сърбите. Сръбското навлизане във Вардарска Македония и Косово накара българи и албанци да погледнат един на различен като другари. След Балканските войни сръбската политика се свеждаше до геноцид над албанците и сърбизиране на българите. В интервала сред Балканската и Втората международна война София е станала дом на доста албански имигранти. Добрите връзки сред двата народа би трябвало да продължат и в сегашното, с цел да се предпазят от върлия си зложелател, съобщи Джевдет Пожари за македонския информативен портал Front Online.

В този свят всичко се трансформира, в това число и общественият ред. Постоянна остава единствено тази земна сфера, която през днешния ден ние, живеещите в нея, обременяваме, и в която са живели нашите предшественици и като продължение на нас ще живеят потомците. Не се разграничават и народите, които живеят един до различен и които от време на време са се сблъсквали с спорове и различия, а от време на време с взаимно съдействие, в името на едно по-добро общо бъдеще.

Когато ние, албанците, приказваме за ситуацията си на този полуостров и за другарствата и враждите си със прилежащите нации, няма по какъв начин да не се надигнем пред истината, че като цяло на този полуостров сме живели " сами " или наоколо до " врагове " и " другари ", които са желали да употребяват, а от време на време даже са злоупотребявали с ситуацията ни на аскет, който в тези пространства няма нито " братя ", нито " братовчеди ".

Що се отнася до враждите ни с другите нации от тези области, те са свързани най-много със сръбския и черногорския народ, които в бурни и размирни времена, като днешните, са желали да окупират и са окупирали албанските земи. Докато с хърватския и българския народ, с които нашият общ зложелател - сръбският - постоянно се сприятеляваше, ние имахме " другарства ".

В този подтекст връзките на албанците с другите балкански нации в множеството случаи зависят от упоритостта на съседите да обхванат албанските земи. Така да вземем за пример сръбското навлизане в Косово и Вардарска Македония през есента на 1912 година донесе доста премеждия на албанците. И освен на тях, само че и на българите, което накара тези два народа да се вгледат един в различен и да видят опциите за обща отбрана против врага, който също им беше общ.

Междувременно, от Балканските войни нататък, сръбската стратегия е доста ясна във връзка с " естествените " си врагове: албанците би трябвало да бъдат изцяло унищожени посредством геноцид и изселване, а българите - сърбизирани.

И тази заплаха, от друг вид, само че с една и съща цел - етническото им заличаване - насърчи албанците и българите да видят благоприятни условия да се поддържат взаимно и дружно да се изправят против врага, който имаше съответен план за тяхното заличаване посредством разнообразни способи и окупация на албанските и българските земи.

Що се отнася до това съдействие, би трябвало да се открои активността на албанската колония в София през последните десетилетия на ХІХ век, чийто представители са изиграли извънредно значима роля във всички аспекти на албанското национално възобновление.

Според българските историци София след Балканските войни и преди Втората международна война е привлекателна за албанската емиграция. Там е имало и доста патриоти и възрожденски албанци, които са работили гладко за идеята на своя народ.

Според формалното броене на популацията от 1926 година броят на албанските жители на Царство България е 1536 мъже и 619 дами, т.е. общо 2155 души, голямото болшинство от които живеят в българската столица.

Междувременно, постоянно съгласно българските историци, през 30-те години на века. ХХ в., дружно с краткотрайната икономическа емиграция, общият брой на албанците в България е бил към 7000-8000 души.

Албанците в България са били проведени в две сдружения - " Дешира " и " Джерджи Скендербеу ", където са имали богат културен и народен живот. Делегации на тези организации са посещавали Албания съвсем всяка година и са провеждали срещи с крал Зог, министри и видни общественици.

Приема се, че това, което е укрепило връзките на даден локален народ със прилежащите нации, се е обуславяло от това, че неговата етническа част е останала отвън границите на страната майка, а етническата част на другите е останала в границите, да вземем за пример на Албания.

Дори и по въпроса за другите в нашата страна и в прилежащите страни, албанците са имали най-тежки проблеми със сърбите, които постоянно са се управлявали от убеждението, че Сърбия се простира до там, където има даже един сръбски гроб. Така че те се управляват от убеждението, че земята принадлежи на мъртвите, а не на живите.

За разлика от сръбските водачи, тези българи от времето на след балканските войни са се опитвали да подсигуряват, че етническите малцинства са мостове за доближаване, а не високи стени, които не ти разрешават да видиш съседа си. Затова на 9 януари 1932 година в София делегациите на България и Албания се спогаждат да изготвят систематизиран протокол, в който да бъдат прегледани въпросите на малцинствата.

Ангажиментите, избрани в този протокол, обаче не са осъществени по разнообразни аргументи, основно заради югославския и гръцкия напън върху държавното управление в Тирана. Този напън е резултат от югославско-гръцката политика за угнетяване на малцинствата и недопускането на каквато и да е самодейност, която би ги регулирала на каквото и да е интернационално равнище, даже на двустранно равнище.

От югославска и гръцка страна преди Втората международна война отварянето на въпроса за малцинствата на Балканите се смяташе за нещо, което вреди на техните национални ползи, които ползи се основаваха основно на прогонването или асимилирането на други етнически групи.

Междувременно би трябвало да се каже истината, което се акцентира от доста български историци: България и Албания през 20-те и 30-те години на ХХ в. имаха доста вътрешни проблеми. Поради това те не са имали опция да създадат освен това за себе си и за двустранните връзки. А когато към това се прибавят и гръцко-сръбските старания да се предотврати каквото и да било съдействие сред албанците и други прилежащи нации, да вземем за пример с българите, тогава всичко придобива размерите на балкански игри.

С образците за това по какъв начин албанците са изживявали своята самотност на Балканите, може да се продължи до безконечност. Една истина става ясна: че ние също се нуждаем от другите, само че и те се нуждаят от нас. Но на първо място би трябвало да разберем, че би трябвало да умеем да поддържаме другарски връзки със прилежащите нации, с които споделяме едни и същи ползи, главният от които е да се предпазим от враждебността на върлите ни врагове, когато и да е.

***

Джевдет Пожари е прочут косовски журналист и анализатор. От дълги години работи в Македонската телевизия, ТВ Алсат-М и ТВ21. Той е някогашен представител на Министерството на благоустройството и шеф в Министерството за диаспората в Прищина. Пожари, който е добър ценител на балканските проблеми, е основател на няколко новинарски портала като sakte.net и 24-ore.info, както и водещ на няколко известни публицистични излъчвания. /БГНЕС