Непокорният Иваил - българският цар Ивайло
От 50-те средновековни български владетели един от най-известните, без подозрение, е цар Ивайло (1277-1280 г.) В нашата историография той е останал като националния водач на победоносното въстание, осъществило фантазията „ селянинът – цар “! И тъй като този факт е необичаен казус в международната история, ползата към феномена е огромен.
Историците са уверени, че бъдещият цар е роден в южните Провадийски региони. Там е избухнало и въстанието през 1277 година В селата към Дългопол – Цонево, Гроздьово, Голица, Булаир и други – съществуват към 20 национални песни и 5-6 предания, свързани с войни, протести и въстания. Силно усещане прави национална ария, записана в с. Гроздьово през 1964 година Тя гласи: „ Мама Стояна думаше: – Стоянко сине Стояне… болярат наш, царот Иваил, в чифлика Мостъ, дека се родил “! Песен с сходно наличие има и в с. Еркеч (Козичене от 1934 г.) Тя се знае от незапомнени времена. Местните краеведи са безусловно уверени, че Иваил-Ивайло е роден в средновековното българско с. Мостъ (през турско – Кьопрюкьой, по-късно Раковец и след 1950 година – Гроздьово). Освен това възприемат тезата, че непокътнатите руини на близкия връх „ Градището “ в северните скатове на Източна Стара планина са най-вероятно остатъци от феодалното притежание на Иваил-Ивайло.
Подобна догадка е прекомерно допустима, тъй като от другите сведения може да се направи догатката, че той произлиза от богат, може би болярски жанр притежаващ доста земи и огромни гори в Предбалкана. Основният занаят във владенията било отглеждането на животни. Всичко това опровергава византийските хронисти Георги Пахимер (1242-1310 г.), Никифор Грегора (ХІV в.) и други, които с злоба назовават българина с обидни прякори като Лахана (кисело зеле), Бърдоква (маруля), „ свинепас “ и прочие и го дефинират като елементарен дрипльо. Всъщност, с благосъстоянията си той без подозрение е принадлежал към аристократичната каста на тогавашното общество. И още нещо – непознатите извори загатват, че при стълкновението си с византийците Иваил-Ивайло се разправял с пратениците и пленниците им… на ромейски език! А това значи, че той не е простакът „ свинарин “, а високообразован – най-вероятно в Константинопол – български благородник.
Следващият прелюбопитен облик, който се разкри от новия прочит на цялата база данни е, че Иваил-Ивайло в зрялата си възраст е бил „ севаст “ – регионален шеф и военноначалник на Овеч – един от най-значимите средновековни български градове, с непревземаема скална цитадела (датираща от халколита). За това приказват данните, че той е имал безспорен престиж и когато се взема решение за експлоадиране на въстанието през 1277 година, вестоносците по всички краища на България давали нарежданията си от името на „ севаста “ – шефа!
Назначението си на високия пост най-вероятно той получава от цар Константин Тих (1257-1277 г.) след 1264 година като знак на признателност и за показана храброст в похода против византийците. Освен елитната „ царска “ кохорта от български аристократи главната войска на царя се състояла и от 40 000 татарски наемници. Иваил-Ивайло е имал опцията да се запознае с тактиката и тактиката на татарите, което без подозрение му е послужило по-късно – да разрушава ордите им и да ги побеждава!
Византийските създатели на никое място не са загатнали името на напористия цар, коронован преди 740 година – през 1278-а, а са си служели с най-различни обидни прилагателни и прякори. И повода не е единствено в обичайна ненавист, а и в нарочна анатема към непокорния българин – „ да се затрий името му во веков! “ Според къса приписка върху богослужебна книга тя му е направена по гледище на император Михаил VІІІ Палеолог (1259-1282 г.) от висшия църковен клир в Константинопол отпред с патриарх Йоан ХІ Век (1275-1282 г.)
За първи път името на Ивайло открива чешкият историк Константин Иречек през 1875 година в приписка на така наречен „ Свърлижко евангелие “. Там „ раба Божий Костадин “ написа през 1279 година „ в дните на царя Иваила “! Следващата година ученият издава на чешки и немски език „ История на българите “, като и в двете издания името на царя е изписано „ Иваила “. През 1878 година историята на Иречек е преведена на български в Одеса – от натурализирания украинец, магистъра по право Владимир Николаевич Палаузов (1851-1920 г.), първи братовчед на българския историк Спиридон Палаузов. Стигайки до името Иваил, преводачът Владимир поставя (по инерция или от верноподаничество?!) на царското име типичното за украинските мъжки имена оканчание „ ло “, („ ило “) – да вземем за пример: Данайло, Михайло, Томило, Гуцало и така нататък И Иваил става… Ивайло!
Чак през 1886 година историята на Иречек е преведена от съветски на български език в Търново от Райнов и Бояджиев. Респектирани от огромните имена на Иречек и Палаузов, преводачите не посмяват да поправят видоизмененото име на българския държател. Така цар Иваил трайно влиза в историята с непознатото, звучащо по украински име – Ивайло! Обръщайки особено внимание на този миг, през 1977 година намерих от научните изявления към 350 достоверни имена на български мъже, живели в средновековна България. И нито едно от тях нямаше окончание „ ло “! С окончание „ ил “, като Иваил, обаче имаше много: княз Михаил, цар Самуил, граматик Данаил, поп Богомил, воеводи Момчил, Страхил и прочие
Изследването ми по този извънредно значим проблем няма предопределение да провокира зачеркване от историята на името Ивайло и да въведем същинското Иваил. Ако някъде в света сходен проблем се взема решение с допитване, отзиви на експерти, държавни решения, укази, тук това е „ идея пердута “. У нас просто никой няма да желае да си скапе рахатлъка за такива „ дребни нещица “…
Автор: доктор ист. Николай Панайотов, ориенталист
Инфо: www.trud.bg
