Още преди да се родим и като съвсем малки деца

Още преди да се родим и като напълно дребни деца нашият опит със света и с родителите ни е оформил по способи, за които даже не подозираме. В началото мозъкът ни не е бил задоволително развъртян, с цел да разбере прекарванията ни, и по тази причина те са останали в нашето подсъзнание. Днес, като възрастни, някои от реакциите ни в разнообразни обстановки са подбудени от предишното. Те са се трансформирали в автоматизирани защитни рефлекси, които от време на време ни пречат да реализираме това, което желаем.

В „ Отвъд скритите мемоари “ доктор Менис Юсри разкрива мощните, невидими талази на въздействие, които дефинират нашите дейности, обвързват ни с предишното и ни зактовят в сегашното.

Първите взаимоотношения, които имаме, са с родителите ни и най-много с майка ни, и тази връзка образува модела на връзките ни през целия живот. Майката е портал към живота. Още преди да се родим, ние възприемаме нейния свят и страсти. От първия момент, в който майката види детето си, тя дефинира неговия метод на живот. Това ранно обвързване сред майка и дете освобождава съзнателната и несъзнателната памет на майката и дълбините на вътрешния й свят. По този метод тя образува структурата на обществения мозък на своето дете. Чрез привързаността си и общуването бащата също разкрива несъзнателните си вярвания и полезности и по този метод способства за основаването на действителността на детето.

Ние не живеем в изолираност. Животът ни и опитът ни се развиват при общуването ни със света и с другите хора. По този метод обитаваме в комплицирана мрежа от обществени връзки от момента на раждането до гибелта си. 70 % от мозъка ни се построява след нашето раждане посредством общуването и нуждата да се оправяме с изменящата се среда.

Мозъкът се намира в непрекъснато взаимоотношение с всичко друго, само че не и със самия себе си. Всъщност той е единствената част от човешкото тяло, която няма никаква сензитивност. Колкото и необичайно да наподобява, той долавя нашите чувства и усеща, само че не усеща каквото и да било. Функцията му е да припомня на тялото къде да усеща болежка и наслаждение. В него се появяват нашите мисли.

МОЗЪКЪТ ИЗГРАЖДА СВОЯ СОБСТВЕНА РЕАЛНОСТ

Мозъкът конструира всяко прекарване, резултатът от което назоваваме действителност. Реалността е картина, която си построяваме за света, с цел да можем да се ориентираме в него. Мозъкът основава модел на действителността и колкото повече я опознаваме, толкоз по-силно е чувството ни за оцеляване и сигурност. Всички наши прекарвания се образуват и обработват в мозъка, с цел да ни оказват помощ да намерим най-хубавия метод за оцеляване. Например всяко фамилно недоразумение или усложнение може да окаже голямо въздействие върху метода, по който реагираме по-късно в живота и във връзките си. Реакциите, които съхранява мозъкът, могат да просъществуват през целия ни живот. Мозъкът е границата сред външния свят и нас самите.

Един от методите, който използваме, с цел да оцелеем в мъчителни моменти или мемоари, е развой, наименуван дисоциация или разграничение, който ни оказва помощ да отклоним съзнанието си от травматично събитие като автомобилна злополука, военна покруса, контузия от детството като занемаряване, прочувствено или полово принуждение. В сходни моменти кръвта не доближава до хипокампуса и по тази причина той не се включва, не записва загатна и ние действаме по този начин, като че ли нищо не се е случило, с цел да се защитим от шока или страстите, свързани с него. Дисоциацията е недовършен развой на умишлено отработване и по тази причина събитието остава вечно на подсъзнателно равнище. Човек просто се затваря в себе си, с цел да избяга от тревожното прекарване, от което няма физическо избавление.

Дете в рискова обстановка няма интелектуалната дарба на възрастния да се оправи с прекарването. Макар че детето не би съумяло да оцелее в този мъчителен миг без защитна реакция, сходни реакции, за жалост, се трансформират в скрита памет, която започваме да използваме по-късно, а тя от своя страна подхранва това, което научаваме. Ние не знаем по кое време сътворяваме потребни или нездравословни мемоари.

Стресиращите обстановки като неналичието на обич или грижи, болката, тормозът, ранното отменяне от страна на родителите, рецензията или пренебрегването влияят доста мощно върху децата и страхът е единствената отбрана, с която те разполагат, с цел да преживеят това положение. Ние не осъзнаваме обработването на мъчителното събитие, защото цялото внимание на мозъка е ориентирано към оцеляването и отбраната от заплахата. Детето не е способно да осмисли мъчителното прекарване или да дефинира за какво е третирано по този метод, изключително в случай че неприятното отношение идва от хората, които са най-важни за него. Така то остава с непоносима болежка от този опит за цялостен живот.

Изследователи от Калифорнийския университет демонстрираха с ядреномагнитен резонанс, че картината при изпитването на болежка от отменяне наподобява на картината, следена при физическа болежка.

Ранното обособяване от главния човек, полагащ грижи за детето – нормално майката – също е мъчително прекарване. Привързването към майката символизира оцеляването и надлежно раздялата може да провокира болежка у детето.

Нашият мозък действа по отношение на другите хора и ние не можем да съществуваме сами. Той е структуриран да се свързва и да поддържа връзка с другите. Раздялата може да бъде извънредно мъчителна. Връзката с някой скъп за нас човек е толкоз значима за образуването на душeвността ни, че повлиява общественото и прочувственото ни развиване. Структурата и действието на мозъка и развиването на нервната система се дефинират, образуват и трансформират от прекарванията, които са главно обществени по своята същина.

За дете, което е било унизено от родител, тази обстановка би била извънредно сложна и комплицирана за схващане. То желае и чака родителят да бъде източник на разтуха и обич, а вместо това получава прочувствен и физически тормоз. Такива деца могат да се приспособяват в тази сложна обстановка по подобен метод, че по едно и също време да обичат и да ненавиждат насилника. Това може да бъде трансферирано и в персоналните им взаимоотношения като възрастни.

Важно е да се уточни, че децата не схващат какво е любовта, само че я усещат в душата си и страдат от неналичието й поради метода, по който реагират родителите им. Това в действителност е сърцевината на болката, която мнозина от нас срещат в живота си и последствията са големи, продължаващи до дълбока напреднала възраст. Ще отида по-далеч и ще кажа, че изоставянето визира също по този начин нашите деца и внуци, както и всичките ни връзки в живота, защото те също са изложени на болката, таяща се в скритите ни мемоари.

Всяко дете желае да получава обич и непосредственост от родителите си и всевъзможни разстройства в това отношение внезапно засягат целия му живот. Внезапното отнемане от обич влияе върху мозъка на детето. Детето се е намирало в положение на безусловна обич преди раждането си, когато майка му е осигурявала всичко и когато по-късно е налице смяна и то престава да получава тази любов, това има разрушителен резултат върху него. Самите родители също може да не са получили цялата обич и грижи, които са им били нужни. Възможно е и някакви други условия да са им попречили да обезпечат любов на детето си. Човек не може да даде нещо, което не има.

Всеки път, когато загатвам ранни мъчителни прекарвания, приказвам в действителност за отнемане от обич. Ранните мъчителни прекарвания се трансформират в основата, от която произлизат всички други прекарвания. Те непрекъснато припомнят за себе си, а разрешаването им изиква старания. Това са всички прекарвания, които не сме разбрали и които пораждат толкоз доста боязън, че по-късно са в положение да повлияят върху всичко в живота ни. Това важи с особена мощ, в случай че майката не е подтикнала детето и не му е осигурила възприятие за сигурност, давайки му по този метод опция да се оправя с непрестанно изменящата се среда.

Реакцията на оцеляване по отношение на болката се основава на страха. Тя не се схваща интелектуално и не може да бъде запомнена като същински спомен. Този спомен за изпитан боязън може да бъде задействан елементарно посредством тласъци от средата. Просто телефонно позвъняване, което се оказва неточност, или човек, който няма време да приказва с нас, може да провокира деприсия, защото съществува непрекъснато възприятие на боязън от отменяне – „ никой не се интересува от мен “. Това изпитване на боязън е сигнален сигнал, че системата е застрашена от болежка.

Понякога, когато изпитваме паника и се плашим без причина, това е демонстрация на страха, който ни пази. Страхът е обвързван със скрития спомен за болежка и е защитно средство. Тази реакция може да ни накара да възприемем разнообразни техники, с цел да избегнем пострадването. Такива могат да бъдат съпротивата, компромисът, експанзията и даже нападението, съобразяването, сдържането, прекомерно многото говорене или цялостното безмълвие. Ние възприемаме сходни тактики като опит да преодолеем страховете си. За страдание, сходни подходи единствено ускоряват страховете ни и в последна сметка реализираме противоположното. Животът се трансформира в непрекъсната борба за бягство от страха, по време на която сътворяваме повече и по-големи страхове. Колкото повече бягаме, толкоз по-силен е страхът. Ако се борим с него, той набира мощност.

С годините мозъкът се трансформира в занаятчия на адаптирането към условията на средата, като създава това, което назовавам „ Защитник “. Типове държание като отчужденост, необщителност, срамежливост, меланхолия, яд, рисково или нападателно поведение са реакциите на Защитника към болката и страха от неналичието на любов. Това може да се случи и когато и да е в зрелия ни живот, когато усещаме, че можем да бъдем отхвърлени. Възможно е също мозъкът да се „ сковава “ заради нежеланието още веднъж да изпита болежка. Понякога се опасяваме от това какво ще ни сторят хората. Във връзките ни дълбоките, заровени усеща от минали отхвърляния могат да ни накарат неумишлено да живеем в боязън, че сътрудникът ще ни напусне и ще останем сами. Затова използваме защитно държание, което е цялостно с несъгласия. Например споделяме „ да “ и се усмихваме, само че в действителност желаеме да кажем „ не “, усмихваме се, до момента в който слушаме рецензии или ни сервират неприятни новини; съгласяваме се да свършим нещо за някого, до момента в който вътрешно въобще не желаеме да го правим; ядосваме се, ставаме нападателни, започваме да лъжем.

Всички тези несполучливи опити са в действителност механизми за оцеляване, основани да ни защитят от страха, до момента в който самият боязън е основан, когато сме били деца, с цел да ни отбрани от болката.

Източник: доктор Менис Юсри: „ Отвъд скритите мемоари “, издателство Бард
Снимки: inspire-magazine.ro