Времето на „Геновева” е отдавна минало ♥ ВАПЦАРОВ за театъра и публиката
Огняр, монтьор, моряк, стихотворец, бунтовник. Страстите Вапцарови не подминават и театъра, за който той провежда, написа и играе функции – макар и любителски. Никола Вапцаров е създател и на критическата публикация „ Театър и аудитория ”, както и на непубликуваната приживе трагична пиеса „ Вълната, която бучи ”.
Театър и публика
В връзките на публиката към нашия спектакъл има редица несъгласия. Театралните дейци я упрекват в индиферентност и жадност към мимолетни зрелища, а тя си отмъщава, от своя страна, като оставя столовете на театралните зали празни.
Всъщност аргументите на тази „ пасивна опозиция ” към формалния спектакъл не са инцидентни, нито плитки. Времето на „ Геновева ” е от дълго време минало. Обществените спорове и икономическите разбърквания на пластовете, които засегнаха една грамадна маса, сътвориха ново отношение към драматическото творчество и театъра.
Драмата на един Бранд, който се мъчи да излезе от личната си кожа, не е към този момент никаква драма и не интересува никого, тъй като през днешния ден болшинството търси развръзката на една по-голяма покруса, която се споделя самун.
По-голямата част от хората имат едно всекидневие, една орис и те желаят да видят на сцената своя живот, изобразен подобен, какъвто е – тежък, душен, непосилен. Драматическият създател и сцената би трябвало да дадат развръзката. Те би трябвало да доловят очакванията на болшинството, да разграничат, което има персонално и публично значение, и да дадат на хората не индивидуалистични миражи, а една действителна религия. А то е все едно да обърнеш евентуалната сила в кинетическа.
Ако се отворят по-широко вратите на театъра за обществени пиеси, автоматически се слага на позволение и въпросът за българската обществена драма.
Благочестивата рецензия до момента единствено повдига плещи и обгръща неналичието в младенческите пелени на нашето изкуство. И ненапълно е права. Но единствено ненапълно. Защото всяка пиеса разгъва действието си, оформя видовете си и разговора единствено на сцената. Да се учи драмата по този начин – книжно – значи да се основава книжна драма, с герои, които декламират концепциите си на сцената без каквато и да е здрава връзка с действителността, без деяние и без топлина.
Разбира се, всичко това би било единствено едно донкихотско благопожелание без цялостна независимост на творчеството.
И друго: театърът би трябвало да бъде наличен за писателя, да бъде една непрекъсната потребност, а не разкош. Така ще се основат обществени и битови пиеси. Битови пиеси с герои не етнографски манекени, а с живи хора, които ще отразяват новата физиономия на селото след войната.
Не единствено за писателя би трябвало да бъде наличен театърът, а и ма необятната аудитория. Онези, от които зависи тази досегаемост, би трябвало да се преценяват с икономическата опция на болшинството.
Значи, двата съществени въпроса са:
1) слагане драми, които имат действителна връзка с живота;
2) досегаемост.
Иначе пасивната опозиция ще продължи.
„ Театър и аудитория ”, Никола Вапцаров
