Един различен Трети март
Няма по какъв начин този Трети март да не е доста по-различен, в това число от предходните национални празници в тежките дни на пандемията. Слава Богу, този път ще си спестим тегнещото наличие на Путин или Лавров, на московския патриарх Кирил или на посланичката Митрофанова. Ще минем и без имперски назидания. Смисълът на един народен празник е таман в това: сами да осмислим отрязъците от време, трансформирали се в синкопи на националната ни орис и новата българска държавност. Време за наш размисъл.
От една седмица Русия води война в сърцето на Европа, в Украйна умират хиляди хора. И това няма по какъв начин да не промени този Трети март. На българските политици, които ще застанат през днешния ден на трибуните, ще им се наложи да потърсят по-различни думи от нормалните. Дори да се връщат към историята, би трябвало да осъзнават, че отново става дума за независимост и самостоятелност. Нашата, само че и на украинските ни събратя, чиито прародители са ни се притекли на помощ преди век и половина. А заговорят ли за държавност, в реда на нещата е да намерят думи за съчувствие и съпричастност към върволиците от украински дами и деца, идващи към нас през Румъния.
Един свят рухва и това е второто начало на XXI век. В някакъв смисъл през днешния ден още веднъж претърпяваме разпада на Съюз на съветските социалистически републики от 1991 година, а на хоризонта се задава и неуспеха на втората съветска империя, изправена сама против целия свят. XXI в. е коренно друг от оня XIX век, от който продължава да черпи фантазиите си Владимир Путин.
* * *
Един народен празник наложително побира в себе си доста повече време, в сравнение с позволяваме на пръв взор. В този век и половина на нова България е закодирано питането кои сме и за какво сме и по какъв начин все по този начин се люшкаме сред еуфория и страхове. И най-важното – предвид на последните събития – за какво все Русия е разграничителната линия в личната ни политика.
Днес още веднъж спорим по датата Трети март. И по омагьосания кръг от непознати зависимости. Затова и мнозина българи биха предпочели да празнуват своя народен празник в деня на Съединението или в деня на Независимостта. Или на 11/24 май – в деня на св. св. Кирил и Методий, нали „ писмеността е като стълбица към съвършенството “, както учи още през XIV в. Константин Костенечки. И тук на българите се пада да изберат – тъй като те са тези, които вършат празника народен. За разлика от герба, знамето, химна или столицата този ден не е вписан в Конституцията. А би трябвало да участва в сърцата на жителите, другояче се обезсмисля като народен празник.
Какво е Трети март за нас българите?
Трети март 1878 година е датата на един предварителен (предварителен) боен контракт сред две империи – Османската и Руската. В турската история той е знак за една военна загуба. В съветската – датата на краткотраен боен триумф, последван от неуспех на фантазиите за надзор над Проливите и преодоляването на Балканите. Ако се позовем на един стих от „ Медният конник “ на Пушкин, това е и завършек на мечтанията за един значим „ прозорец към Европа “, с цел да може Русия „ с твърда нога да стъпи на морето “ (в случая – на Черно море).
За българите това е доста значима стъпка към тяхната независимост. Но не е първата стъпка: първата е април 1876 година, когато България е огряна от пожарите на пловдивските и пазарджишките села – както от героизма на въстаналите, по този начин и от страданията на невъстаналите, които обръщат европейското публично мнение на своя страна. Именно това общобългарско страдалчество приготвя решенията на Цариградската конференция, а след отхвърли на Османската империя да се съобрази с тях се стига и до Освободителната война от 1877–1878 година За това си избавление българите са платили с жестоката цена на десетки хиляди жертви.
* * *
Ала политическата независимост в никакъв случай не е безплатен подарък. Ако я нямаше Търновската конституция, в случай че ги нямаше първостроителите на страната ни, нова България бързо щеше да се трансформира в непозната губерния и да има ориста на някогашните руски републики.
Затова се надявам в речите, които ще прозвучат през днешния ден, да се долавя тази тънка, само че значима разлика сред освобождението и свободата. Можеш да освободиш някого от едно робство с желанието да му наденеш различен ярем, само че това не прави „ освободения “ свободен човек. Свободата е положение на духа, само че и въпрос на политически суверенитет, който един народ си извоюва.
Ето от кое място потеглят и всичките тези „ съветски приказки “ за българската непризнателност. Разказват по какъв начин един почитан чин в съветската войска попитал русенския митрополит Григорий, пристигнал през 1878 година в Сан-Стефано, следното: „ Кажете, Ваше Високопреосвещенство, белким и българите ще се покажат така неблагодарни към нас, както се демонстрираха румънците и сърбите? “.
Митрополитът му дал отговор: „ Българите ще бъдат такива към вас, каквито ги извършите вий! “
*Препечатваме текста от без редакция.
Още в края на 1878 година – както признава в записките си военачалник Паренсов – съветските окупационни управляващи отделят от българските доходи 1 милиарда рубли и връщат на съветското държавно богатство авансираните при започване на войната суми. Това прави усещане, само че се приема от българите като предпочитание руско-българските връзки да стартират на чиста основа.
Само три години по-късно със единодушието и по волята на Русия е суспендирана Търновската конституция, необуздано е Народното събрание и България на процедура се ръководи от съветските генерали и казашки нагайки.
Тогава пред съветската легация в София се събира протестиращо болшинство, което пита: Искаме да знаем това: като ни тъпчат правата, дали е съгласна нашата Освободителка? Симеон Радев, летописецът на този исторически момент, предава и отговора на дипломатическия сътрудник Михаил Хитрово: „ Всичко, което става, е с нейно единодушие! “. За да няма към този момент илюзии.
След което затварят вестници, тъй като някой бил изрекъл думи на противоречие с Русия. И свободната българска преса стартира да излиза в Източна Румелия, която официално е под опеката на султана.
Стига се до такава степен българският вътрешен министър и съветски военачалник Ремлинген да разгласява в българския Държавен вестник (бр. 88, 1881 г.) уведомление, че всеки, който подлага на критика Русия или желае да прогони русите от България, ще бъде обичай с бич!
Всичко това са обстоятелства. Редно е да си го спомняме даже на Трети март. На деня, в който българите по традиция отдават респект на всички паднали за тяхната независимост. На русите, само че и на многото украинци и румънци, на беларусите и финландците, на поляците и на всички останали.
Никой не оспорва приноса на Русия в освобождението на България през 1878 година Това е реалност, вписан в историята ни вечно. Но явно е, че руснаците и българите по друг метод възприемат датата Трети март 1878 година
Видяна от Москва, тази дата очевидно е ден, в който българите би трябвало да преклонят глава пред величието на Руската империя, повела война за тяхното избавление. За съветската държавност – в миналото, а и през днешния ден при Путин – Империята е всичко, а хората са треските на историята. За народ като българския, стъпил надалеч по-здраво на земята, благодарността е ориентирана не към Империята, а към съответни хора; по този начин тя се съхранява от генерации и се придвижва към техните потомци.
На балканския спектакъл на бойните дейности през 1877–1878 година са изпратени към 260 000 воини от южните губернии – Одеска и Херсонска – където най-малко половината от солдатите са украинци. Тези полкове са зле оборудвани, въоръжени със остаряло оръжие. И това ясно личи в хода на войната – изключително след несполучливата блокада на Плевен. Атаките на ген. Скобелев се мерят в живота на хиляди убити воини. Отрядът на ген. Гурко – дружно с българското опълчение – е изтласкан назад към Балкана. Стара Загора е в пламъци (30 000 български жертви!). Оттук идва и голямото значение на сраженията при Шипка – в случай че елитните елементи на Сюлейман паша бяха стигнали Плевен, изходът от войната би бил различен, а злополуката – неизбежна.
Ето за какво великата поема на Вазов „ Опълченците на Шипка “ не е никакво пресилване, а историческа истина. На българските опълченци съветският цар е бил заставен „ да повери войната, прохода и себе даже “. Без тяхната всеотдайност изходът от войната щеше да е друг, а Александър II би могъл да попадне даже в турски плен.
Неща, които сякаш знаем, а като че ли забравяме.
Историята губи смисъла си на жива памет, в случай че престане да има допир с истината. А тази истина, която е и наша национална памет, би трябвало да бъде съкровено опазена. Каквито имперски обиди или закани да се сипят по нас. Щом даже думата „ подлоги “ (или „ прихвостни “, въртиопашки) по наш адрес към този момент влиза в речника на съветската дипломация.
Но и в това отношение цветистият език на съветската посланичка Митрофанова надалеч отстъпва на класика Леонид Андреев, разрешил си през 1914 година да жигосах българите с всички обидни думи, пристигнали му мислено: хора продажни, с раздвоени езици, които играят кървясъл танец на духовна мизерия, подли убийци, стадо овце и така нататък
Давам цитатите в превод на Иван Вазов, който макар обичта си към съветския народ, не се поколебава да отговори на писателя Леонид Андреев по следния метод: Преди да сме видели любовта ви, виждаме омразата ви.
Реакцията на дядо Вазов е образец за национално достолепие и отвод от обичайното ни „ снишаване “.
Защото идва време, в което всяко ненаричане на нещата с същинските им имена е еднакво на отвод от българската независимост.
От една седмица Русия води война в сърцето на Европа, в Украйна умират хиляди хора. И това няма по какъв начин да не промени този Трети март. На българските политици, които ще застанат през днешния ден на трибуните, ще им се наложи да потърсят по-различни думи от нормалните. Дори да се връщат към историята, би трябвало да осъзнават, че отново става дума за независимост и самостоятелност. Нашата, само че и на украинските ни събратя, чиито прародители са ни се притекли на помощ преди век и половина. А заговорят ли за държавност, в реда на нещата е да намерят думи за съчувствие и съпричастност към върволиците от украински дами и деца, идващи към нас през Румъния.
Един свят рухва и това е второто начало на XXI век. В някакъв смисъл през днешния ден още веднъж претърпяваме разпада на Съюз на съветските социалистически републики от 1991 година, а на хоризонта се задава и неуспеха на втората съветска империя, изправена сама против целия свят. XXI в. е коренно друг от оня XIX век, от който продължава да черпи фантазиите си Владимир Путин.
* * *
Един народен празник наложително побира в себе си доста повече време, в сравнение с позволяваме на пръв взор. В този век и половина на нова България е закодирано питането кои сме и за какво сме и по какъв начин все по този начин се люшкаме сред еуфория и страхове. И най-важното – предвид на последните събития – за какво все Русия е разграничителната линия в личната ни политика.
Днес още веднъж спорим по датата Трети март. И по омагьосания кръг от непознати зависимости. Затова и мнозина българи биха предпочели да празнуват своя народен празник в деня на Съединението или в деня на Независимостта. Или на 11/24 май – в деня на св. св. Кирил и Методий, нали „ писмеността е като стълбица към съвършенството “, както учи още през XIV в. Константин Костенечки. И тук на българите се пада да изберат – тъй като те са тези, които вършат празника народен. За разлика от герба, знамето, химна или столицата този ден не е вписан в Конституцията. А би трябвало да участва в сърцата на жителите, другояче се обезсмисля като народен празник.
Какво е Трети март за нас българите?
Трети март 1878 година е датата на един предварителен (предварителен) боен контракт сред две империи – Османската и Руската. В турската история той е знак за една военна загуба. В съветската – датата на краткотраен боен триумф, последван от неуспех на фантазиите за надзор над Проливите и преодоляването на Балканите. Ако се позовем на един стих от „ Медният конник “ на Пушкин, това е и завършек на мечтанията за един значим „ прозорец към Европа “, с цел да може Русия „ с твърда нога да стъпи на морето “ (в случая – на Черно море).
За българите това е доста значима стъпка към тяхната независимост. Но не е първата стъпка: първата е април 1876 година, когато България е огряна от пожарите на пловдивските и пазарджишките села – както от героизма на въстаналите, по този начин и от страданията на невъстаналите, които обръщат европейското публично мнение на своя страна. Именно това общобългарско страдалчество приготвя решенията на Цариградската конференция, а след отхвърли на Османската империя да се съобрази с тях се стига и до Освободителната война от 1877–1878 година За това си избавление българите са платили с жестоката цена на десетки хиляди жертви.
* * *
Ала политическата независимост в никакъв случай не е безплатен подарък. Ако я нямаше Търновската конституция, в случай че ги нямаше първостроителите на страната ни, нова България бързо щеше да се трансформира в непозната губерния и да има ориста на някогашните руски републики.
Затова се надявам в речите, които ще прозвучат през днешния ден, да се долавя тази тънка, само че значима разлика сред освобождението и свободата. Можеш да освободиш някого от едно робство с желанието да му наденеш различен ярем, само че това не прави „ освободения “ свободен човек. Свободата е положение на духа, само че и въпрос на политически суверенитет, който един народ си извоюва.
Ето от кое място потеглят и всичките тези „ съветски приказки “ за българската непризнателност. Разказват по какъв начин един почитан чин в съветската войска попитал русенския митрополит Григорий, пристигнал през 1878 година в Сан-Стефано, следното: „ Кажете, Ваше Високопреосвещенство, белким и българите ще се покажат така неблагодарни към нас, както се демонстрираха румънците и сърбите? “.
Митрополитът му дал отговор: „ Българите ще бъдат такива към вас, каквито ги извършите вий! “
*Препечатваме текста от без редакция.
Още в края на 1878 година – както признава в записките си военачалник Паренсов – съветските окупационни управляващи отделят от българските доходи 1 милиарда рубли и връщат на съветското държавно богатство авансираните при започване на войната суми. Това прави усещане, само че се приема от българите като предпочитание руско-българските връзки да стартират на чиста основа.
Само три години по-късно със единодушието и по волята на Русия е суспендирана Търновската конституция, необуздано е Народното събрание и България на процедура се ръководи от съветските генерали и казашки нагайки.
Тогава пред съветската легация в София се събира протестиращо болшинство, което пита: Искаме да знаем това: като ни тъпчат правата, дали е съгласна нашата Освободителка? Симеон Радев, летописецът на този исторически момент, предава и отговора на дипломатическия сътрудник Михаил Хитрово: „ Всичко, което става, е с нейно единодушие! “. За да няма към този момент илюзии.
След което затварят вестници, тъй като някой бил изрекъл думи на противоречие с Русия. И свободната българска преса стартира да излиза в Източна Румелия, която официално е под опеката на султана.
Стига се до такава степен българският вътрешен министър и съветски военачалник Ремлинген да разгласява в българския Държавен вестник (бр. 88, 1881 г.) уведомление, че всеки, който подлага на критика Русия или желае да прогони русите от България, ще бъде обичай с бич!
Всичко това са обстоятелства. Редно е да си го спомняме даже на Трети март. На деня, в който българите по традиция отдават респект на всички паднали за тяхната независимост. На русите, само че и на многото украинци и румънци, на беларусите и финландците, на поляците и на всички останали.
Никой не оспорва приноса на Русия в освобождението на България през 1878 година Това е реалност, вписан в историята ни вечно. Но явно е, че руснаците и българите по друг метод възприемат датата Трети март 1878 година
Видяна от Москва, тази дата очевидно е ден, в който българите би трябвало да преклонят глава пред величието на Руската империя, повела война за тяхното избавление. За съветската държавност – в миналото, а и през днешния ден при Путин – Империята е всичко, а хората са треските на историята. За народ като българския, стъпил надалеч по-здраво на земята, благодарността е ориентирана не към Империята, а към съответни хора; по този начин тя се съхранява от генерации и се придвижва към техните потомци.
На балканския спектакъл на бойните дейности през 1877–1878 година са изпратени към 260 000 воини от южните губернии – Одеска и Херсонска – където най-малко половината от солдатите са украинци. Тези полкове са зле оборудвани, въоръжени със остаряло оръжие. И това ясно личи в хода на войната – изключително след несполучливата блокада на Плевен. Атаките на ген. Скобелев се мерят в живота на хиляди убити воини. Отрядът на ген. Гурко – дружно с българското опълчение – е изтласкан назад към Балкана. Стара Загора е в пламъци (30 000 български жертви!). Оттук идва и голямото значение на сраженията при Шипка – в случай че елитните елементи на Сюлейман паша бяха стигнали Плевен, изходът от войната би бил различен, а злополуката – неизбежна.
Ето за какво великата поема на Вазов „ Опълченците на Шипка “ не е никакво пресилване, а историческа истина. На българските опълченци съветският цар е бил заставен „ да повери войната, прохода и себе даже “. Без тяхната всеотдайност изходът от войната щеше да е друг, а Александър II би могъл да попадне даже в турски плен.
Неща, които сякаш знаем, а като че ли забравяме.
Историята губи смисъла си на жива памет, в случай че престане да има допир с истината. А тази истина, която е и наша национална памет, би трябвало да бъде съкровено опазена. Каквито имперски обиди или закани да се сипят по нас. Щом даже думата „ подлоги “ (или „ прихвостни “, въртиопашки) по наш адрес към този момент влиза в речника на съветската дипломация.
Но и в това отношение цветистият език на съветската посланичка Митрофанова надалеч отстъпва на класика Леонид Андреев, разрешил си през 1914 година да жигосах българите с всички обидни думи, пристигнали му мислено: хора продажни, с раздвоени езици, които играят кървясъл танец на духовна мизерия, подли убийци, стадо овце и така нататък
Давам цитатите в превод на Иван Вазов, който макар обичта си към съветския народ, не се поколебава да отговори на писателя Леонид Андреев по следния метод: Преди да сме видели любовта ви, виждаме омразата ви.
Реакцията на дядо Вазов е образец за национално достолепие и отвод от обичайното ни „ снишаване “.
Защото идва време, в което всяко ненаричане на нещата с същинските им имена е еднакво на отвод от българската независимост.
Източник: mediapool.bg
КОМЕНТАРИ