Николай Лилиев (1885-1960) е роден в семейство на потомствени учители

Божията безсърдечност не ме наказа с любов - НИКОЛАЙ ЛИЛЕВ

Николай Лилиев (1885-1960) е роден в семейство на потомствени учители и свещеници. Рано остава сирак. Литературните му ползи се демонстрират още през ученическите години, само че подтик за поетическа изява му дава срещата с Димитър Подвързачов към края на 1903 година.

През есента на 1909 година Лилиев печели конкурс и отпътува за Париж, където учи търговски науки със стипендия на Министерството на търговията.

Година по-късно е показан с 14 стихотворения в първата „ Антология на българската лирика. От Вазова насам “, формирана от Подвързачов и Димчо Дебелянов . След завръщането си от Париж е преподавател в комерсиалната гимназия в Пловдив и в Свищов.

По време на Балканската война е цивилен мобилизиран в Стара Загора. През Първата международна война е редови войник и сътрудник. След войната работи в Дирекцията за икономически грижи и социална далновидност, в издателството на Александър Паскалев , в Дирекцията по печата във Външното министерство, в разнообразни редакции.

През 1921 година Лилиев отпътува за Виена и до септември 1924 година работи поредно в огромните библиотеки на Виена и Мюнхен върху подготовката на историческа книгопис за българския икономически живот през вековете.

В тези години прецизно извършва уговорките си към сп. „ Златорог “, като обезпечава огромна част от задграничната преписка на списанието. През 1922 година излиза книгата му „ Лунни петна “, наградена от Министерството на просвещението.

Като драматург в Народния спектакъл в София (1934 – 1960) Николай Лилиев оставя трайни следи в българската театрална просвета. Възражда и следва най-хубавите обичаи на театъра, положени от Пенчо П. Славейков и Пейо Яворов . Присъствието му се оказва изключително стимулиращо за развиването на българската драматургия. Привлича за идеята на театъра най-хубавите български писатели и преводачи.

Лилиев е определен е за учен (1945) и по-късно взе участие интензивно в изданията на Института за литература при Българска академия на науките.

От началото на века до войните той е един от най-талантливите поети на България. След появяването на първите му книги неговата лирика се оказва в центъра на сериозните полемики. Тя се свързва с върха и залеза на българския символизъм. В книгата си „ Върхове в историята на българската литература “ Юлиан Вучков написа за него:

„ Николай Лилиев е може би най-чистият, най-завършеният български лирик, в случай че имаме поради хубостта на задушевното звучене и огромната изтънченост на стихотворната техника. Докато го чета и прелиствам, аз непрестанно си дублирам, че за него е говорено и писано доста по-малко, в сравнение с той заслужава като стихотворец, като пример на европейско мислене, само че и на национална самородност на езика, като един от забележителните строители на българския спектакъл, като изцяло наличие в нашия нравствен живот. Лилиев се прекланя пред сложността на човешката душа. Но и се стреми да я разбере, като потъва в не малко от нейните дълбочини, в нейните секрети. Поетът постоянно чува нечувани гласове. Пътува отвън границите на очевидното. Прекрачва много прагове пред незнайното от вътрешния живот на характерността. “

ТИ МОЛИШ, ЗНАЯ, НО КОГО ЛИ?

Ти молиш, зная, само че кого ли
зове безгласното сърце?
Виж, белостволите тополи
отсичат немощни ръце.
Дълбока есен е в този момент,
само че ти разбираш ли езика
на тая пустата велика,
на тая чемерна горест?

Възкръсват постепенно в морна памет
инцидентно срещнати дами
и като плиснали талази
с незнайното зовят и мамят.
Те дават обещание в своя вик
да основат от мига безкрайност,
само че божията безчовечност
не ме наказа със обич!