Не е лесно да си оптимист в депресия
Ние, депресираните оптимисти, по този начин се раждаме. С меланхолия. Съвсем скоро животът ни дава задоволително учредения за нея.
Обаче жаждата ни за живот е толкоз мощна, че депресията ни се развива на фона на непреклонен оптимизъм.
Оптимистите в меланхолия сме си такива – прекарваме дните си в бездната на отчаянието, само че с пленителна усмивка на разположение.
Ще ни познаете по това, че постоянно скапваме всичко в живота си – от работата до любовните връзки, но по този начин, без да разберем, без да искаме…
Тъжно ни е, само че въпреки всичко имаме вяра, че идващият път нещата ще се наредят по-добре.
Колкото и да сме оптимистично настроени, въпреки всичко никой не обича постоянно печални или раздразнени хора.
Общо взето, хората ни вършат на маймуни, тъй като сме прекомерно вглъбени в тъгата си, измисляйки тактики по какъв начин да се измъкнем от нея, че да видим какво се случва.
А това ни учудва и натъжава още повече.
Все отново учудването и удивлението са в основата на оптимизма. То само любознанието ни държи на тоя свят.
И ние имаме фантазии като всички. Но нашите са единствено облаци в кафето ни заран.
Понякога и в следобедното. Ако денят е бил спокоен.
Минават ни мисли от време на време да се откажем и да накараме всичко това да спре, само че те са единствено за развлечение.
За да може да усетим още по-силно очарованието на живота откакто сме потънали и сме се измъкнали невредими.
Тя, нашата меланхолия, не е тежка… Нещо като мъгла е. Живеем си в мъгла.
И всеки ден чакаме единствено едно – най-накрая Раят и Адът да се удовлетворят и начело да светне НЯМА пред табелките им за СВОБОДНИ СТАИ.
За всеки случай – Пазете здравословна отдалеченост!
създател: Катерина Петрова
