Не сме рая вече
Не обичам да виждам телевизия и не го върша постоянно, поради десетките кухи псевдо комични излъчвания, несъответстващи сериали и вносни, само че безвкусни продукции. Но довечера вземам решение да включа тв приемника и да позяпам – ей по този начин, за приспиване. И попадам на испански ситком, евентуално закупен от малкия екран поради – хм – близката аналогия и даже – ох – паралел с нашенската действителност. И не е за поверие какъв брой си приличаме с испанците: същите първокласни кооперации, същите бели усмивки, същите безобидни шегички. Хаха! И една доста по-различна досетливост – тази на кварталните герои и тяхното доста по-филмово въображение за пъклени проекти и пакости.
Та, взирам се във кино лентата. Там една актриса, неотдавна родила, е отвлечена от колумбийски партизани. И близките ѝ – само че най-най-близките, останалите съседи споделят " пази Боже " и се покриват – вършат какво ли не, с цел да я спасят.
Опитват всичко, даже и контра похищение и всевъзможни други глупости. Докато един ден тя се обажда по телефона на мъжа си и му споделя, че ще остане вечно там. Защото е решила да стане партизанка като тях и да им оказва помощ в делата. И изпраща фотография, на която е в камуфлаж, с автомат и черна багра по бузите и брадичката. А баща ѝ – оня татко, който напълно неотдавна е разкрил, че тя е негово дете – споделя: Ами да, това е следродилна меланхолия. Някои реват, а други стават партизанки!
Признавам, тук геният на испанското сериалче ме разсмя. Не чаках такава хумористична хрумка – и може би точно поради хумора продуцентите на тази телевизия са избрали да излъчват този филм, евентуално са предположили, че испанският комизъм ще се одобри добре от българина.
И изгасих тв приемника, тъй като последваха други сюжетни линии, които не бяха толкоз забавни. Дори забравих шегата, а малко по-късно въобще не ми беше смешно това, което си спомних.
Излизайки от у дома на идващия ден, си споделих: брей, за какво и аз нямам толкоз пространни връзки със съседите си? С тях сме на здравей-здрасти. Техните деца са ми непознати и далечни, не ме умиляват, когато ги видя пред блока. С някои от съседите даже не се поздравяваме при разминаване. Вярно, кавги не стават, само че се случва оня от другия вход да спре колата си пред нашия гараж и да ни запуши. Или децата да пищят и да блъскат с топка по стените по цели дни. Или да се размирише на кисело зеле из целия вход. Или това май идваше от нашето мазе…
Защо не се случва да се съберем пет-шест съседки в моя хол и да обсъждаме по какъв начин да свалим сладура с Хондата от петия етаж? Или с цел да се напием най-малко.
Защото сме от разнообразни краища на страната, сещам се след това. Говорим на разнообразни диалекти и всеки е селяндур по свое му.
Но да оставим блока. Да отидем в прилежащата му градинка, където мога да изпия едно кафе на чист въздух. Докато стигна до пънчетата и масата, съм настъпила три или четири кучешки изпражнения и съм забелязала най-малко още шест. Почти никой тук не събира след кучето си в торбичка, която да изхвърля в контейнера. А контейнерът е единствено на 10 крачки от градинката. Освен това някои от кучетата се спускат към хората и ги плашат, децата се плашат най-вече.
Ще отида в китайския ресторант на ъгъла. Ще взема храна за у дома и до момента в който очаквам да я подготвят, ще изпия чаша вино. Влизам и незабавно виждам десетлитровата кутия с вино, от която наливат на чаши. На кутията има китайски писмени знаци. Опитвам виното и незабавно ми потеглят киселини. Сервитьорката приказва на негоден български, когато я запитвам дали може да не запържват ориза: " китайско сичко пължено! "
Другата опция е испанската скумрия в супермаркета, полският соев сос, канадската пържола, шведските мебели, гръцкият домат, турският сапун, пресолената пица и… И всичко на непрекъснато покачващи се цени, за които в общественото пространство не се приказва.
Ще създадем гражданска война! По-точно, аз ще направя гражданска война, тъй като с колкото повече хора се прави революцията, толкоз повече пари са нужни. Ще стана някаква нова, съвременна партизанка! Като героинята в сериала. И ще се удрям за правата си на българка. Ще упорствам за българско сирене и висока заплата.
Или пък просто ще отида на село. И ще не помни за всички, както пее Миленита в едно занимателно свое парче. Но тя несъмнено е не запомнила за крадливите роми и за затворените библиотеки на село. И за потребността от здрава работна ръка е не запомнила. А също и че там не е място за градски рожби.
И отново включвам тв приемника. Същият сериал. Младо семейство напуща града и с палатки и спални чували на гърба изминава доста, доста километри в търсене на далечно пусто място, където да се откри. След изнурителното вървене стигат до езеро. Разпъват палатките и палят огън. Щастливи са – майката е избягала от заплахата от затвор, а таткото от нуждата да поставя старателен труд в офис. Прегръщат се и крещят от екстаз по дивата природа наоколо…
…докато с ловджийски джип не идват риболовци, които им споделят, че селото е едвам на два километра от тук. А след тях идва и полиция. И заварва фамилията, избрало дивата природа, край огъня, с нацапани с черно лица и облизващи остатъците от консервните кутии.
Такова ще е и моето бягство – сякаш далеко, сякаш диво, а пък то… И революцията ми ще е такава – сякаш смела, сякаш благородна, а то… Едни хора вършат революции, с цел да смъкват други хора от постовете им и да ги заемат те, споделя моят преподавател. При гражданска война властта постоянно се взима от някой различен, а не от оня, който я е повел, споделя на собствен ред майка ми.
А аз си желая Българията с нейните чисти градинки, хубаво вино и домати биволско сърце.
Та, взирам се във кино лентата. Там една актриса, неотдавна родила, е отвлечена от колумбийски партизани. И близките ѝ – само че най-най-близките, останалите съседи споделят " пази Боже " и се покриват – вършат какво ли не, с цел да я спасят.
Опитват всичко, даже и контра похищение и всевъзможни други глупости. Докато един ден тя се обажда по телефона на мъжа си и му споделя, че ще остане вечно там. Защото е решила да стане партизанка като тях и да им оказва помощ в делата. И изпраща фотография, на която е в камуфлаж, с автомат и черна багра по бузите и брадичката. А баща ѝ – оня татко, който напълно неотдавна е разкрил, че тя е негово дете – споделя: Ами да, това е следродилна меланхолия. Някои реват, а други стават партизанки!
Признавам, тук геният на испанското сериалче ме разсмя. Не чаках такава хумористична хрумка – и може би точно поради хумора продуцентите на тази телевизия са избрали да излъчват този филм, евентуално са предположили, че испанският комизъм ще се одобри добре от българина.
И изгасих тв приемника, тъй като последваха други сюжетни линии, които не бяха толкоз забавни. Дори забравих шегата, а малко по-късно въобще не ми беше смешно това, което си спомних.
Излизайки от у дома на идващия ден, си споделих: брей, за какво и аз нямам толкоз пространни връзки със съседите си? С тях сме на здравей-здрасти. Техните деца са ми непознати и далечни, не ме умиляват, когато ги видя пред блока. С някои от съседите даже не се поздравяваме при разминаване. Вярно, кавги не стават, само че се случва оня от другия вход да спре колата си пред нашия гараж и да ни запуши. Или децата да пищят и да блъскат с топка по стените по цели дни. Или да се размирише на кисело зеле из целия вход. Или това май идваше от нашето мазе…
Защо не се случва да се съберем пет-шест съседки в моя хол и да обсъждаме по какъв начин да свалим сладура с Хондата от петия етаж? Или с цел да се напием най-малко.
Защото сме от разнообразни краища на страната, сещам се след това. Говорим на разнообразни диалекти и всеки е селяндур по свое му.
Но да оставим блока. Да отидем в прилежащата му градинка, където мога да изпия едно кафе на чист въздух. Докато стигна до пънчетата и масата, съм настъпила три или четири кучешки изпражнения и съм забелязала най-малко още шест. Почти никой тук не събира след кучето си в торбичка, която да изхвърля в контейнера. А контейнерът е единствено на 10 крачки от градинката. Освен това някои от кучетата се спускат към хората и ги плашат, децата се плашат най-вече.
Ще отида в китайския ресторант на ъгъла. Ще взема храна за у дома и до момента в който очаквам да я подготвят, ще изпия чаша вино. Влизам и незабавно виждам десетлитровата кутия с вино, от която наливат на чаши. На кутията има китайски писмени знаци. Опитвам виното и незабавно ми потеглят киселини. Сервитьорката приказва на негоден български, когато я запитвам дали може да не запържват ориза: " китайско сичко пължено! "
Другата опция е испанската скумрия в супермаркета, полският соев сос, канадската пържола, шведските мебели, гръцкият домат, турският сапун, пресолената пица и… И всичко на непрекъснато покачващи се цени, за които в общественото пространство не се приказва.
Ще създадем гражданска война! По-точно, аз ще направя гражданска война, тъй като с колкото повече хора се прави революцията, толкоз повече пари са нужни. Ще стана някаква нова, съвременна партизанка! Като героинята в сериала. И ще се удрям за правата си на българка. Ще упорствам за българско сирене и висока заплата.
Или пък просто ще отида на село. И ще не помни за всички, както пее Миленита в едно занимателно свое парче. Но тя несъмнено е не запомнила за крадливите роми и за затворените библиотеки на село. И за потребността от здрава работна ръка е не запомнила. А също и че там не е място за градски рожби.
И отново включвам тв приемника. Същият сериал. Младо семейство напуща града и с палатки и спални чували на гърба изминава доста, доста километри в търсене на далечно пусто място, където да се откри. След изнурителното вървене стигат до езеро. Разпъват палатките и палят огън. Щастливи са – майката е избягала от заплахата от затвор, а таткото от нуждата да поставя старателен труд в офис. Прегръщат се и крещят от екстаз по дивата природа наоколо…
…докато с ловджийски джип не идват риболовци, които им споделят, че селото е едвам на два километра от тук. А след тях идва и полиция. И заварва фамилията, избрало дивата природа, край огъня, с нацапани с черно лица и облизващи остатъците от консервните кутии.
Такова ще е и моето бягство – сякаш далеко, сякаш диво, а пък то… И революцията ми ще е такава – сякаш смела, сякаш благородна, а то… Едни хора вършат революции, с цел да смъкват други хора от постовете им и да ги заемат те, споделя моят преподавател. При гражданска война властта постоянно се взима от някой различен, а не от оня, който я е повел, споделя на собствен ред майка ми.
А аз си желая Българията с нейните чисти градинки, хубаво вино и домати биволско сърце.
Източник: offnews.bg
КОМЕНТАРИ