Назначаването на шефа на ЦРУ Майк Помпео за държавен секретар

Назначаването на шефа на Централно разузнавателно управление на САЩ Майк Помпео за държавен секретар на Съединени американски щати и откриването в София на галерия с изключително скъпи антики, благосъстоятелност на Васил Божков, връщат към два въпроса без отговор. Как да се отнасяме към фигурата на разузнавача и към фигурата на колекционера. Какъв по отношение на тях е публичният интерес и каква е моралната оценка и в случай че ползата и оценката влязат в несъгласие, кое би трябвало да е водещо?

При разузнавача – систематизиран облик на тайните служби, моралната колизия е заложена по изискване. Защото той принадлежи на „ положителните ”, когато е наш. Когато е непознат, наложително е от „ неприятните ”. Частичен морал обаче няма, той е вероятен, единствено в случай че положителното и злото са всеобщи категории. Само в случай че, както упорства Кант, действаш по този начин, че максимата на твоето деяние да стане повсеместен закон.

И тук на помощ на „ положителните ” идват „ неприятните ” – щом те имат своите разузнавания, и ние, с цел да се защитим, няма по какъв начин да нямаме нашето. Което обаче не значи, че то се трансформира в морално положително, а единствено в „ належащо зло ”. От това, че разузнавачът прави закононарушения с утвърждението на страната, те не престават да бъдат закононарушения. И стават забележими за всички, когато замирише на гибел в новините, като абсурда с отравянето на Сергей Скрипал и щерка му. Тайните служби са срамната загадка на демократичните общества, което допуска ролята им да се сведе до неизбежния най-малко.

Тенденцията обаче е тъкмо противоположната – все по-голяма част от правенето на политика и изключително на геополитика минава през тях. Новите технологии разшириха опциите им да предопределят изборните резултати. Властта е на този, който ги държи в ръцете си.

Масовата просвета на собствен ред показва разузнавача като воин, децата мечтаят да станат Джеймс Бонд и тем сходни. У нас остарели „ кримки ” от Държавна сигурност са си извоювали привилегията да приказват от „ последна инстанция ” с днешна дата и таман те да споделят кое е положително и зло в живота на почтените.

Социалният свят е разграничен на забележима и невидима част и до момента в който във забележимата всички се показват за бранители на човешките права, в невидимата строят апарати за нарушаването им.

За да забравим, че не шпионин, а човек звучи гордо.

Колекционерите също са „ рицари на забравата ” – блясъкът на скъпите мостри от културното ни завещание, би трябвало да ни откаже от неуместни съмнения. Като това, че дейностите на иманярите нормално са противозаконни. Че откритото на „ долната земя ” не принадлежи на този, който го е намерил, а на страната. Че произходът му би трябвало да бъде потвърден. Че влагането на капитал в предмети с неизчислима стойност е добър метод за изпирането му.

Има, несъмнено, и насрещни причини. Като този, да вземем за пример, че и международните музеи повече или по-малко са резултат на кражба. Че търговията е човешко право и всяко нещо може да търси своя пазар. Че богатите колекционери по-добре от бедната страна могат да реставритат и запазят материалните й полезности и, в случай че не им се пречи със особено направени против тях закони, гордо да ги демонстрират на публиката. Че в случай че откажем да се съобразим със завареното състояние в една сфера, би трябвало да разплетем цялата кошница на прехода. Каквито хрумвания, прочее, се появиха към приватизацията и бързо изчезнаха.

Въобще, упованието е за „ втора амнистия ”. След като не подложихме на лустрация незаслужено облагодетелствалите се от комунизма, от каква позиция да го създадем с облагодетелствалите се от посткомунизма. Пък и бенифициентът и на двете прошки най-вероятно е еднакъв.