Как Германия формира нетърпимост към престъпленията на миналото
Наследството от най-големите произшествия на XX в. кара европейските страни да преразглеждат отношението си към историята. В процеса на тези проверки се взема решение ориста освен на предишното, само че и на бъдещето.
Основният въпрос звучи по този начин: Има ли опция на националната горделивост, опираща се на преследвания облик на врага и забравяща жертвите на личната си история?
В търсене на отговора Forbes Life стига до книгата на специалиста по културата на помненето (още просвета на паметта) Алейда Асман “Der europaische Traum. Die Wiedererfindung der Nation”. От нея научаваме много по тематиката.
Историческата истина и образуването на немската просвета на паметта
Понятието “Erinnerungskultur” (култура на паметта) участва в научните полемики, речите на политици, а също по този начин в средствата за всеобща информация и в ежедневната тирада от 90-те години на XX в. Сблъскваме се с него непрекъснато, от неделната проповед до заглавие в “Шпигел” на първа страница, а по-късно не си даваме сметка, какъв брой ново това разбиране.
Защо този отговор на епохалното закононарушение, каквото беше Холокостът, пристигна толкоз късно? Защо след края на Втората международна война никой не говореше за просвета на помненето? Защо толкоз дълго време хората избраха да мълчат?
Може да попитаме още: Защо ни е изобщо да помним? Не е ли по-добре след травматични събития в историята да забравим за тях?
Ян Филип Реемтсма много прочувствено се изрича против необятно публикувано мнение, че помненето единствено по себе си е богатство. По думите му, помненето и забравянето са свойства на човешката памет, като такива те не са нито положителни, нито неприятни. И двете качества единствено оказват помощ да се оправяме с житейските условия.
Тази мисъл следва да се одобри абсолютно. Може да се приведат образци, които свидетелстват за това, че паметта е способна да разпалва злоба и възмущение, да замъгляват бъдещето и водят хората до меланхолия.
Именно такива отрицателни свойства на паметта има поради Уинстън Чърчил,когато изнася тирада през септември 1964 година пред студенти в университета на Цюрих. В нея той акцентира нуждата от давност.
Всички сме длъжни да обърнем тил на ужасите на предишното. Трябва да гледаме към бъдещето. Ние не можем да си позволим да допуснем в бъдещето омразата и отмъстителността, подбудени от раните от предишното. Ако желаеме да спасим Европа от безкрайни бедствия и цялостно заличаване, то в основата на това би трябвало да легне актът на вярата в европейското семейство и актът на забравата на всички закононарушения и неточности на предишното, споделя той.
Укрепване на мира и блян към бъдещето посредством давност
Речта на Чърчил в отбрана на забравата изхожда от значимостта на историческия урок. Той добре е разбирал, каква роля е изиграло това през 1918 година, след края на Втората международна война, символичното оскърбление на Германия, залегнало в решението на интернационалния съд, който от своя страна се базира на унижението на Франция от Германия след френско-пруската война от 1870-1871 година
Версайският контракт не съумя да обезпечи здрав мир, тъкмо противоположното, той докара до противопоставен резултат, а точно породи надълбоко затаена засегнатост. Чърчил прекомерно добре е знаел, че германците тогава освен не са не запомнили провалянето и ликуването на спечелилите, само че и са можели да трансфорат “позора на Версай” в оръжение за политическа готовност. Ако за другите страни изтощителната позиционна Първа международна война се е трансформирала, макар успеха, в меланхолия и демотивация, то силата на реваншизма тласна германците право в ръцете на Хитлер и към Втората международна война.
Чърчил не може да не одобри паметта за рискова. Собственият му опит го е убедил в това - тя разпалва възприятието на злоба и жаждата за отплата. Поради това и застава зад концепцията за всеобща давност.
Но това забвение тогава означа не “изтласкване” от съзнанието, а “освобождаване”. Забвението придобива позитивен смисъл, доколкото цели надълбоко възобновяване и открива пътя към взаимното бъдеще. От това бъдеше се чака единствено положително: развиване, растеж и напредък. Тези основни постановки на осъвременената просвета след 1945 година в равна степен се споделят и в Западна, и в Източна Европа.
Чърчил извлича урок от историята. Германците освен не не помнят “позора на Версай”, само че и истово го помнят, което ги води до Втората международна война.
Затова урокът на историята гласял: паметта е рискова, от нея би трябвало да се откажем, а забвението е целително, то заглушава желанието за отплата и открива вероятности за ново бъдеще.
В оповестена през 2010 година книга на експерта по история на античността Кристиан Майер ( “Das Gebot zu vergessen und die Unabweisbarkeit des Erinnerns”) четем, че забравата е скъп политически запас, който може след война, изключително революция, още веднъж да сближи някогашните врагове и да откри мир в обществото.
Ако помненето, както вярвал Чърчил, възбужда злоба и жадност за отплата, то забравата е способна да помири страните в спор и да сътвори витално нужната фаза за реинтеграция на обществото.
Разбира се, страната не може да повлияе на персоналните мемоари на своите жители, само че е в положение да им забрани, под боязън от наказване, да разпалват остарели контузии в обществения дискурс, които връщат остарялата болежка и омраза, което води до нови обиди и експанзия.
Майер в детайли демонстрира по какъв начин сходна процедура на успокояване се е прилагала след гражданската война в атинския полис. За нормативно забвение там даже одобряват нова дума - mnēsikakein. Буквално тя значи “помни злото” и подхожда на акт на обществена цензура, въведена поради публичното богатство.
Към практиката на успокояване чрез взаимна давност е прибегнато и след Тридесетгодишната война. В мирния контракт, подписан през 1648 година в Мюнстер и Оснабрюк, решаваща била формулировката: perpetua oblivio et amnestia.
Девизът “прости и забрави” неведнъж е спомагал за бързата политическа и обществена интеграция на обществото след цивилен войни; всеобщи амнистии са гасили конфликтния капацитет на враждуващите страни. С образци от гръцката, риската и новата история Майер удостоверява своята теза за това, че с помощта на забравата политическата общественост след ексцесии на принуждение и цивилен войни може да бъде възобновена, а воюващите страни са способни още веднъж да се помирят.
Решаваща причина за това е симетричността на войната, в която две въоръжени групи се опълчват една на друга като равни. При някои форми на едностранно принуждение, като геноцид или всеобщи убийства на жителите, забравата към този момент не се трансформира в лековит инструмент, а в продължение на травматичното принуждение по друг метод.
Лечебна давност е била употребена още веднъж и след Втората международна война за възобновяване на западногерманското общество и подсилване на мира в Европа.
След капитулацията на Германия съдружниците закратко завършили с нацистката страна в политически, юридически и алегоричен проект, подлагайки на наказателното гонене видни нацистки нарушители като част от Нюрнбергския развой. По този метод съдружниците възстановили реда и законността, като в множеството случаи се наблегнало на акта на помилван и давност в чистилището, в сравнение с същинско следствие на закононарушенията, осъществени от нацисткия режим.
Това, което устроило съдружниците, за немците излязло на ниска цена. По-голямата част от нацистките функционери били оправдани, същинска воля за откриване и наказване на нарушителите в обществото нямало.
Герман Любе по-късно назовава тази обстановка в следвоенното западногерманско общество “комуникативно подразбиране”. Той оценявал това подразбиране много позитивно - то имало, съгласно Любе, защитните свойства на един тип пашкул, в който може да се реализира трансформацията на нацисткия режим в съвременна западна народна власт.
По подразбиране беше социалнопсихологическата и политическа атмосфера, нужна за превръщане на нашето следвоенно население в гражданско общество на Федерална Република Германия, споделя той.
Несъмнено в тези години са се чували гласовете и на несъгласни, чиито причини са нарушавали това предостатъчно самоуспокояване. Пет години след речта на Чърчил Хана Аренд демонстрира каква може да бъде алтернативата на забравата, свързвайки я с потребността от историческа истина и нуждата от следствие на историческите закононарушения.
В предисловието на британското издание на книгата си “Произход на тоталитаризма” тя с няколко фрази планува половин век по-рано правилата на новата просвета на помненето: „ Вече не можем да си позволим да вземем това, което е било положително в предишното, и просто да го назовем наше завещание, да изхвърлим неприятното и да го считаме за мъртва тежест, която самото време ще остави на забрава”.
Аренд е била уверена, че травматичното минало на един век на извънредно принуждение няма да изчезне от единствено себе си, както е било преди, а ще изисква сериозна ретроспекция: „ Трябва да признаем и да понесем бремето, което нашият век ни наложи “.
Нейният преподавател Карл Ясперс в тирада във връзка премията за мир от Германския литературен съюз за 1958 година сподели: „ Простите организми не помнят и стартират всичко изначало, само че ние сме хора и в никакъв случай няма да открием истината, в случай че не помним това, което е направено преди нас”.
Историческо закононарушение, право и удостоверение
Ако някогашните нарушители и техните съучастници, намирайки се под отбраната на забравата, са се чувствали изцяло удобно, то за техните жертви атмосферата на “комуникативно подразбиране” е била потискаща. Тяхната позиция през 60-те години на XX в. обществено показват еврейските реемигранти, такива като юриста Фриц Бауер и оживелият пандизчия от Аушвиц Жан Амери, само че гласовете им провокират необятен отзив тогава. Едва през 80-те и 90-те години те още веднъж зазвучават в немското общество.
Това се изяснява освен с повтарящите се паметни дни, само че и с появяването на нови понятия, а също по този начин с възрастта на оживелите от Холокоста. Анет Виверка назовава 90-те години на XX в. “десетилетие на свидетелите”. След 1945 година такива понятия, като “травма” и “свидетелство”, във връзка с жертвите на нацистките закононарушения към момента не са създадени.
В едно отношение Нюрнбергският развой не е бил неповторим, а точно във връзка с жертвите на Холокоста. На тях им е отреждана обичайна роля на очевидци, поканени на правосъден развой с една цел - да дадат показания, които наред с разпита на обвинените и събраните изобличителни материали (в това число документални киноленти) помагали да бъдат документирани осъществените закононарушения. На Нюрнбергския развой казусът “Убийство на европейски евреи” към момента не бил на първи проект. Жертвите били единствено част от очевидците.
Почти 20 години по-късно Йерусалимският развой против Айхман през 1961 година радикално трансформира обстановката. Тогава пред съда застава единственият нарушител и доста очевидци, които за първи път в живота си съумяват обществено да опишат за своите премеждия. Целият свят схваща за това, защото процесът е показван по малкия екран.
Исторически новата фигура на очевидеца жертва изиграва значима роля и в Процесът във Франкфурт против Аушвиц (1963-1965). Прокурорът Фриц Бауер привиква за присъединяване в най-големия в историята на Федерална Република Германия правосъден развой против нацистките нарушители 212 пандизчии, оживели в Освенцим, от 18 страни. Само оглеждайки се обратно, може почтено да се оцени културно-историческото и мемориално-политическото значение на този развой.
Очевидна е тясната връзка сред историята на насилието, правата и свидетелството. В Йерусалим и във Франкфурт мощнот, впечатляващо осъществяване на оживелите очевидци също има огромно алегорично значение.
Понятието “свидетел” придобива конотации, които излизат надалеч от рамките на юридическата роля в тези процеси. Свидетелите стават крайъгълен камък за културата на помненето, която се образува единствено две десетилетия по-късно и съвсем половин век след края на войната, утвърждавайки се с помощта на нови понятия, дискурси и институти.
Понятията “свидетел” и “свидетелство” излизат отвън рамките на правосъдните съвещания. Днес те се отнасят до гласовете на жертвите, претърпели Холокоста, а също по този начин до други геноциди и закононарушения против индивида, които са влезнали в съзнанието на международната общност през последните десетилетия на XX в.
Ако показанията на очевидеца в съда имат за цел да дават единствено правно потребен материал за изговаряне на присъдата, тогава персоналните разкази на оживелите жертви ги слагат в по-широк подтекст и свидетелстват за исторически закононарушения против индивида тъкмо там, където историците не са ги документирали, тъй като когато тези са осъществени зверства, те към момента не са класифицирани освен като закононарушения, само че даже и като „ събития “.
Връщането на паметта
Връщането на паметта за Холокоста в междинните пластове на западногерманското общество стартира през 1979 година с телевизионното лъчение на четирисерийния американски филм “Холокост”.
Около петнадесет милиона фенове гледаха историята на семейство Вайс със спотаен мирис. През 80-те години зад този прочувствен потрес, който порази всички генерации западногерманци и проби съчувствената обсада, зейнаха нови пропуски в политиката на безмълвие.
Историческите годишнини и паметните дати изиграха значима роля за слагането на историята в публичния дневен ред. Ключовата година за прехода от давност към спомен бе 1985 година, четири години преди обединяването на Германия.
Символната политика на Хелмут Кол, който искаше да сложи дефинитивна линия под предишното, доближи своите граници на 5 май 1985 година в Битбург, където той, дружно с Роналд Рейгън, дойде на немското военно гробище, където бяха заровени и есесовци, възнамерявайки да извършат следващия обред на амнистия и давност.
В знак на митинг против акцията в Битбург скоро започнаха неразрешени разкопки в Западен Берлин на мястото на някогашния щаб на Гестапо, където в този момент се намира мемориалът Топография на терора. Въоръжени с кирки и лопати, младежите желаеха да покажат, че предишното никога не е завършило и забравено.
Три дни след Битбург немският президент Рихард декор Вайцзекер изнесе тирада по случай четиридесетата годишнина от края на Втората международна война, в която той назова това събитие към този момент не "поражение " на германците, а "освобождение ", което означаваше приобщаване към общоевропейската интерпретация на паметната дата.
Година по-късно се разгоря „ дебат на историците “, по време на който немски интелектуалци спориха за смисъла на Холокоста за бъдещата историография. Под мотото "Миналото, което не си отива " историците подеха полемика за историческото място на националсоциализма. В центъра на полемиката беше въпросът: би трябвало ли това събитие от предишното на Германия, сходно на други събития, да бъде изпратено навреме в историческия списък?
Дискусията, възприемана от някои историци като тласък за историзирането на нацизма, докара до противоположния резултат: тя докара до интензивно връщане на травматичното минало.
Тъй като времето не лекува контузията, породена от рисково принуждение, това принуждение основава едно в действителност „ минало, което не минава “ за жертвите, което би трябвало да бъде преодоляно даже след десетилетия. Вместо да остави това минало да бъде разядено от времето или да бъде предадено като охладен материал на историческия списък, контузията от Холокоста закупи нормативен темперамент, трансформирайки се в „ минало, което не би трябвало да си отива “.
Във връзка с тежкото завещание на националсоциализма, всички тези знаци ясно демонстрират културна преориентация от давност към памет.
След рухването на стената концепцията за „ просвета на паметта “ размени такива основни понятия от 50-те и 60-те години на предишния век като „ изтегляне на чертата “, „ превъзмогване на предишното “ и „ репарация “, които в Германия характеризират политиката на самооправдание и давност. Тези основни концепции дефинират позицията на едно потомство, което е уверено, че с необятната обществена реинтеграция на старите нацисти, модернизацията на обществото ще се форсира и с изплащането на обезщетения на жертвите на закононарушения ще бъде допустимо да се изкупи историческото виновност в обозримо бъдеще. Тези настройки не се поддържаха от идващото "Поколение 68 ". То към този момент е израснала в подтекста на глобализацията на интернационалната просвета на помненето и е способства за въвеждането на тази просвета в личната им страна.
Какво ново има в културата на помненето? Пет признака
Новата просвета на помненето е безспорна историческа иновация. Тя няма исторически прародители, нито обичаи, на които може да се опре. Обусловена е от изключителните условия, в които поражда, а точно Холокоста - невиждано закононарушение против индивида.
Пет признака характеризират културата на помненето.
Първо, тя е обвързвана с най-тежките закононарушения в личната история. Тези закононарушения се правят оценка през днешния ден ретроспективно, в сходство с юридическите правила, които са открити едвам след Втората международна война.
В качеството на уроците от историята, извлечени от Втората международна война и Холокоста, са се появили такива категории или правила, като “престъпление против човека”, права на индивида и спогодба против геноцида, които стават политическа действителност едвам след 1990 година
През 1939 година Хитлер можеше да каже: „ Кой различен приказва за арменци през днешния ден? “ Тогава той видя, че арменският геноцид от 1915 година не е наказан и е пропуснат и по тази причина беше сигурен, че няма да бъде изправен пред съд или международен протест за геноцида на евреите. Днес към момента приказваме за убитите евреи, само че освен за тях, само че и за робите, за жителите на колониите и локалните поданици, които са били и не престават да бъдат преследвани, репресирани и всеобщо унищожавани. Сега имаме транснационални морални стандарти и Международния углавен съд в Хага, който раздава правораздаване, което надвишава законите на една национална страна.
Второ, новата просвета на помнене е самокритична. Йохан Хьойзинха дефинира историята като “духовна форма, чрез която обществото си дава доклад за своето минало”. Той ясно формулира втория принцип. Става дума за разясняването на отрицателните епизоди от личната история, които не се изтриват от паметта и не се не помнят от единствено себе си, а още веднъж и още веднъж стават обект на проучване.
Не бива да се трансферира виновността на различен, тъй като се вменява единствено на индивида за личното му дело. Институциите, наследниците и обществата могат и би трябвало да поемат отговорност за осъщественото закононарушение, даже и в дълготраен проект.
Трето, новата просвета на помнене се нуждае от исторически проучвания. Както демонстрира политологът Тони Джадт, колектичното подразбиране след войната намира място освен в Западна Германия, само че и влиза в интернационалната процедура.
В годините на студената война националната памет на европейските страни е замразена поради поддържането на западния и източния блок от двете страни на Желязната завеса.
Тъй като „ цялата отговорност за войната, страданията, които тя донесе и осъществените закононарушения беше трансферирана на германците “, закононарушенията, осъществени от други по време на войната и след нея, бяха „ комфортно забравени “. Тази давност се резервира до края на Студената война, както на Запад, по този начин и на Изток.
След 1990 година се отварят източноевропейските архиви. Проучването на тези източници докара до нова вълна от исторически проучвания на Холокоста. Не единствено в Германия те върнаха Холокоста в центъра на публичното внимание, само че и в цяла Европа, разклащайки одобрените позитивни национални показа за личната си страна.
Четвърто, свидателствата имат ново значение. В история обаче има закононарушения, за които няма нито исторически, нито архивни документи. Джудит Бътлър вкарва в оборот понятието “нормативно насилие”, с което отбелязва властови връзки, при които формите на едностранно принуждение са освен вероятни, само че и се смятат за естествени, тъй че никой да не се оправдава. Това се отнася на първо място за закононарушенията, свързани с колониализма и робството, т.е. такива форми на употреба и изтребване, които по време на осъществяването на закононарушенията са били признати за даденост и не е належащо да бъдат обяснявани.
Там, където отсъстват архиви обаче, има различен източник на истина - гласовете на жертвите, които в продължение на епохи остават нечути.
Най-големият списък на страданията на чернокожите в Съединени американски щати съставлява джазът, който е заел централно място в американската просвета, само че в никакъв случай не е бил приет за законно доказателство.
Днес ние приказваме за тези гласове като за „ устни свидетелства “. Те удостоверяват исторически контузии, за които няма писмени източници. В наши дни устните свидетелства също са намерили достъп до историческата просвета.
Пето, новата просвета на помнене е диалогична. Това я отличава от националната памет, която обичайно е монологична. Тук основна роля играе освен гордостта. По-силният фокус върху жертвените епизоди от личната история изключва опцията тя да се трансформира във форма на нравствен самоотчет и отговорност, към които приканва Хейзинга, и разрешава на човек да „ не помни “ за личната си виновност.
Основният въпрос звучи по този начин: Има ли опция на националната горделивост, опираща се на преследвания облик на врага и забравяща жертвите на личната си история?
В търсене на отговора Forbes Life стига до книгата на специалиста по културата на помненето (още просвета на паметта) Алейда Асман “Der europaische Traum. Die Wiedererfindung der Nation”. От нея научаваме много по тематиката.
Историческата истина и образуването на немската просвета на паметта
Понятието “Erinnerungskultur” (култура на паметта) участва в научните полемики, речите на политици, а също по този начин в средствата за всеобща информация и в ежедневната тирада от 90-те години на XX в. Сблъскваме се с него непрекъснато, от неделната проповед до заглавие в “Шпигел” на първа страница, а по-късно не си даваме сметка, какъв брой ново това разбиране.
Защо този отговор на епохалното закононарушение, каквото беше Холокостът, пристигна толкоз късно? Защо след края на Втората международна война никой не говореше за просвета на помненето? Защо толкоз дълго време хората избраха да мълчат?
Може да попитаме още: Защо ни е изобщо да помним? Не е ли по-добре след травматични събития в историята да забравим за тях?
Ян Филип Реемтсма много прочувствено се изрича против необятно публикувано мнение, че помненето единствено по себе си е богатство. По думите му, помненето и забравянето са свойства на човешката памет, като такива те не са нито положителни, нито неприятни. И двете качества единствено оказват помощ да се оправяме с житейските условия.
Тази мисъл следва да се одобри абсолютно. Може да се приведат образци, които свидетелстват за това, че паметта е способна да разпалва злоба и възмущение, да замъгляват бъдещето и водят хората до меланхолия.
Именно такива отрицателни свойства на паметта има поради Уинстън Чърчил,когато изнася тирада през септември 1964 година пред студенти в университета на Цюрих. В нея той акцентира нуждата от давност.
Всички сме длъжни да обърнем тил на ужасите на предишното. Трябва да гледаме към бъдещето. Ние не можем да си позволим да допуснем в бъдещето омразата и отмъстителността, подбудени от раните от предишното. Ако желаеме да спасим Европа от безкрайни бедствия и цялостно заличаване, то в основата на това би трябвало да легне актът на вярата в европейското семейство и актът на забравата на всички закононарушения и неточности на предишното, споделя той.
Укрепване на мира и блян към бъдещето посредством давност
Речта на Чърчил в отбрана на забравата изхожда от значимостта на историческия урок. Той добре е разбирал, каква роля е изиграло това през 1918 година, след края на Втората международна война, символичното оскърбление на Германия, залегнало в решението на интернационалния съд, който от своя страна се базира на унижението на Франция от Германия след френско-пруската война от 1870-1871 година
Версайският контракт не съумя да обезпечи здрав мир, тъкмо противоположното, той докара до противопоставен резултат, а точно породи надълбоко затаена засегнатост. Чърчил прекомерно добре е знаел, че германците тогава освен не са не запомнили провалянето и ликуването на спечелилите, само че и са можели да трансфорат “позора на Версай” в оръжение за политическа готовност. Ако за другите страни изтощителната позиционна Първа международна война се е трансформирала, макар успеха, в меланхолия и демотивация, то силата на реваншизма тласна германците право в ръцете на Хитлер и към Втората международна война.
Чърчил не може да не одобри паметта за рискова. Собственият му опит го е убедил в това - тя разпалва възприятието на злоба и жаждата за отплата. Поради това и застава зад концепцията за всеобща давност.
Но това забвение тогава означа не “изтласкване” от съзнанието, а “освобождаване”. Забвението придобива позитивен смисъл, доколкото цели надълбоко възобновяване и открива пътя към взаимното бъдеще. От това бъдеше се чака единствено положително: развиване, растеж и напредък. Тези основни постановки на осъвременената просвета след 1945 година в равна степен се споделят и в Западна, и в Източна Европа.
Чърчил извлича урок от историята. Германците освен не не помнят “позора на Версай”, само че и истово го помнят, което ги води до Втората международна война.
Затова урокът на историята гласял: паметта е рискова, от нея би трябвало да се откажем, а забвението е целително, то заглушава желанието за отплата и открива вероятности за ново бъдеще.
В оповестена през 2010 година книга на експерта по история на античността Кристиан Майер ( “Das Gebot zu vergessen und die Unabweisbarkeit des Erinnerns”) четем, че забравата е скъп политически запас, който може след война, изключително революция, още веднъж да сближи някогашните врагове и да откри мир в обществото.
Ако помненето, както вярвал Чърчил, възбужда злоба и жадност за отплата, то забравата е способна да помири страните в спор и да сътвори витално нужната фаза за реинтеграция на обществото.
Разбира се, страната не може да повлияе на персоналните мемоари на своите жители, само че е в положение да им забрани, под боязън от наказване, да разпалват остарели контузии в обществения дискурс, които връщат остарялата болежка и омраза, което води до нови обиди и експанзия.
Майер в детайли демонстрира по какъв начин сходна процедура на успокояване се е прилагала след гражданската война в атинския полис. За нормативно забвение там даже одобряват нова дума - mnēsikakein. Буквално тя значи “помни злото” и подхожда на акт на обществена цензура, въведена поради публичното богатство.
Към практиката на успокояване чрез взаимна давност е прибегнато и след Тридесетгодишната война. В мирния контракт, подписан през 1648 година в Мюнстер и Оснабрюк, решаваща била формулировката: perpetua oblivio et amnestia.
Девизът “прости и забрави” неведнъж е спомагал за бързата политическа и обществена интеграция на обществото след цивилен войни; всеобщи амнистии са гасили конфликтния капацитет на враждуващите страни. С образци от гръцката, риската и новата история Майер удостоверява своята теза за това, че с помощта на забравата политическата общественост след ексцесии на принуждение и цивилен войни може да бъде възобновена, а воюващите страни са способни още веднъж да се помирят.
Решаваща причина за това е симетричността на войната, в която две въоръжени групи се опълчват една на друга като равни. При някои форми на едностранно принуждение, като геноцид или всеобщи убийства на жителите, забравата към този момент не се трансформира в лековит инструмент, а в продължение на травматичното принуждение по друг метод.
Лечебна давност е била употребена още веднъж и след Втората международна война за възобновяване на западногерманското общество и подсилване на мира в Европа.
След капитулацията на Германия съдружниците закратко завършили с нацистката страна в политически, юридически и алегоричен проект, подлагайки на наказателното гонене видни нацистки нарушители като част от Нюрнбергския развой. По този метод съдружниците възстановили реда и законността, като в множеството случаи се наблегнало на акта на помилван и давност в чистилището, в сравнение с същинско следствие на закононарушенията, осъществени от нацисткия режим.
Това, което устроило съдружниците, за немците излязло на ниска цена. По-голямата част от нацистките функционери били оправдани, същинска воля за откриване и наказване на нарушителите в обществото нямало.
Герман Любе по-късно назовава тази обстановка в следвоенното западногерманско общество “комуникативно подразбиране”. Той оценявал това подразбиране много позитивно - то имало, съгласно Любе, защитните свойства на един тип пашкул, в който може да се реализира трансформацията на нацисткия режим в съвременна западна народна власт.
По подразбиране беше социалнопсихологическата и политическа атмосфера, нужна за превръщане на нашето следвоенно население в гражданско общество на Федерална Република Германия, споделя той.
Несъмнено в тези години са се чували гласовете и на несъгласни, чиито причини са нарушавали това предостатъчно самоуспокояване. Пет години след речта на Чърчил Хана Аренд демонстрира каква може да бъде алтернативата на забравата, свързвайки я с потребността от историческа истина и нуждата от следствие на историческите закононарушения.
В предисловието на британското издание на книгата си “Произход на тоталитаризма” тя с няколко фрази планува половин век по-рано правилата на новата просвета на помненето: „ Вече не можем да си позволим да вземем това, което е било положително в предишното, и просто да го назовем наше завещание, да изхвърлим неприятното и да го считаме за мъртва тежест, която самото време ще остави на забрава”.
Аренд е била уверена, че травматичното минало на един век на извънредно принуждение няма да изчезне от единствено себе си, както е било преди, а ще изисква сериозна ретроспекция: „ Трябва да признаем и да понесем бремето, което нашият век ни наложи “.
Нейният преподавател Карл Ясперс в тирада във връзка премията за мир от Германския литературен съюз за 1958 година сподели: „ Простите организми не помнят и стартират всичко изначало, само че ние сме хора и в никакъв случай няма да открием истината, в случай че не помним това, което е направено преди нас”.
Историческо закононарушение, право и удостоверение
Ако някогашните нарушители и техните съучастници, намирайки се под отбраната на забравата, са се чувствали изцяло удобно, то за техните жертви атмосферата на “комуникативно подразбиране” е била потискаща. Тяхната позиция през 60-те години на XX в. обществено показват еврейските реемигранти, такива като юриста Фриц Бауер и оживелият пандизчия от Аушвиц Жан Амери, само че гласовете им провокират необятен отзив тогава. Едва през 80-те и 90-те години те още веднъж зазвучават в немското общество.
Това се изяснява освен с повтарящите се паметни дни, само че и с появяването на нови понятия, а също по този начин с възрастта на оживелите от Холокоста. Анет Виверка назовава 90-те години на XX в. “десетилетие на свидетелите”. След 1945 година такива понятия, като “травма” и “свидетелство”, във връзка с жертвите на нацистките закононарушения към момента не са създадени.
В едно отношение Нюрнбергският развой не е бил неповторим, а точно във връзка с жертвите на Холокоста. На тях им е отреждана обичайна роля на очевидци, поканени на правосъден развой с една цел - да дадат показания, които наред с разпита на обвинените и събраните изобличителни материали (в това число документални киноленти) помагали да бъдат документирани осъществените закононарушения. На Нюрнбергския развой казусът “Убийство на европейски евреи” към момента не бил на първи проект. Жертвите били единствено част от очевидците.
Почти 20 години по-късно Йерусалимският развой против Айхман през 1961 година радикално трансформира обстановката. Тогава пред съда застава единственият нарушител и доста очевидци, които за първи път в живота си съумяват обществено да опишат за своите премеждия. Целият свят схваща за това, защото процесът е показван по малкия екран.
Исторически новата фигура на очевидеца жертва изиграва значима роля и в Процесът във Франкфурт против Аушвиц (1963-1965). Прокурорът Фриц Бауер привиква за присъединяване в най-големия в историята на Федерална Република Германия правосъден развой против нацистките нарушители 212 пандизчии, оживели в Освенцим, от 18 страни. Само оглеждайки се обратно, може почтено да се оцени културно-историческото и мемориално-политическото значение на този развой.
Очевидна е тясната връзка сред историята на насилието, правата и свидетелството. В Йерусалим и във Франкфурт мощнот, впечатляващо осъществяване на оживелите очевидци също има огромно алегорично значение.
Понятието “свидетел” придобива конотации, които излизат надалеч от рамките на юридическата роля в тези процеси. Свидетелите стават крайъгълен камък за културата на помненето, която се образува единствено две десетилетия по-късно и съвсем половин век след края на войната, утвърждавайки се с помощта на нови понятия, дискурси и институти.
Понятията “свидетел” и “свидетелство” излизат отвън рамките на правосъдните съвещания. Днес те се отнасят до гласовете на жертвите, претърпели Холокоста, а също по този начин до други геноциди и закононарушения против индивида, които са влезнали в съзнанието на международната общност през последните десетилетия на XX в.
Ако показанията на очевидеца в съда имат за цел да дават единствено правно потребен материал за изговаряне на присъдата, тогава персоналните разкази на оживелите жертви ги слагат в по-широк подтекст и свидетелстват за исторически закононарушения против индивида тъкмо там, където историците не са ги документирали, тъй като когато тези са осъществени зверства, те към момента не са класифицирани освен като закононарушения, само че даже и като „ събития “.
Връщането на паметта
Връщането на паметта за Холокоста в междинните пластове на западногерманското общество стартира през 1979 година с телевизионното лъчение на четирисерийния американски филм “Холокост”.
Около петнадесет милиона фенове гледаха историята на семейство Вайс със спотаен мирис. През 80-те години зад този прочувствен потрес, който порази всички генерации западногерманци и проби съчувствената обсада, зейнаха нови пропуски в политиката на безмълвие.
Историческите годишнини и паметните дати изиграха значима роля за слагането на историята в публичния дневен ред. Ключовата година за прехода от давност към спомен бе 1985 година, четири години преди обединяването на Германия.
Символната политика на Хелмут Кол, който искаше да сложи дефинитивна линия под предишното, доближи своите граници на 5 май 1985 година в Битбург, където той, дружно с Роналд Рейгън, дойде на немското военно гробище, където бяха заровени и есесовци, възнамерявайки да извършат следващия обред на амнистия и давност.
В знак на митинг против акцията в Битбург скоро започнаха неразрешени разкопки в Западен Берлин на мястото на някогашния щаб на Гестапо, където в този момент се намира мемориалът Топография на терора. Въоръжени с кирки и лопати, младежите желаеха да покажат, че предишното никога не е завършило и забравено.
Три дни след Битбург немският президент Рихард декор Вайцзекер изнесе тирада по случай четиридесетата годишнина от края на Втората международна война, в която той назова това събитие към този момент не "поражение " на германците, а "освобождение ", което означаваше приобщаване към общоевропейската интерпретация на паметната дата.
Година по-късно се разгоря „ дебат на историците “, по време на който немски интелектуалци спориха за смисъла на Холокоста за бъдещата историография. Под мотото "Миналото, което не си отива " историците подеха полемика за историческото място на националсоциализма. В центъра на полемиката беше въпросът: би трябвало ли това събитие от предишното на Германия, сходно на други събития, да бъде изпратено навреме в историческия списък?
Дискусията, възприемана от някои историци като тласък за историзирането на нацизма, докара до противоположния резултат: тя докара до интензивно връщане на травматичното минало.
Тъй като времето не лекува контузията, породена от рисково принуждение, това принуждение основава едно в действителност „ минало, което не минава “ за жертвите, което би трябвало да бъде преодоляно даже след десетилетия. Вместо да остави това минало да бъде разядено от времето или да бъде предадено като охладен материал на историческия списък, контузията от Холокоста закупи нормативен темперамент, трансформирайки се в „ минало, което не би трябвало да си отива “.
Във връзка с тежкото завещание на националсоциализма, всички тези знаци ясно демонстрират културна преориентация от давност към памет.
След рухването на стената концепцията за „ просвета на паметта “ размени такива основни понятия от 50-те и 60-те години на предишния век като „ изтегляне на чертата “, „ превъзмогване на предишното “ и „ репарация “, които в Германия характеризират политиката на самооправдание и давност. Тези основни концепции дефинират позицията на едно потомство, което е уверено, че с необятната обществена реинтеграция на старите нацисти, модернизацията на обществото ще се форсира и с изплащането на обезщетения на жертвите на закононарушения ще бъде допустимо да се изкупи историческото виновност в обозримо бъдеще. Тези настройки не се поддържаха от идващото "Поколение 68 ". То към този момент е израснала в подтекста на глобализацията на интернационалната просвета на помненето и е способства за въвеждането на тази просвета в личната им страна.
Какво ново има в културата на помненето? Пет признака
Новата просвета на помненето е безспорна историческа иновация. Тя няма исторически прародители, нито обичаи, на които може да се опре. Обусловена е от изключителните условия, в които поражда, а точно Холокоста - невиждано закононарушение против индивида.
Пет признака характеризират културата на помненето.
Първо, тя е обвързвана с най-тежките закононарушения в личната история. Тези закононарушения се правят оценка през днешния ден ретроспективно, в сходство с юридическите правила, които са открити едвам след Втората международна война.
В качеството на уроците от историята, извлечени от Втората международна война и Холокоста, са се появили такива категории или правила, като “престъпление против човека”, права на индивида и спогодба против геноцида, които стават политическа действителност едвам след 1990 година
През 1939 година Хитлер можеше да каже: „ Кой различен приказва за арменци през днешния ден? “ Тогава той видя, че арменският геноцид от 1915 година не е наказан и е пропуснат и по тази причина беше сигурен, че няма да бъде изправен пред съд или международен протест за геноцида на евреите. Днес към момента приказваме за убитите евреи, само че освен за тях, само че и за робите, за жителите на колониите и локалните поданици, които са били и не престават да бъдат преследвани, репресирани и всеобщо унищожавани. Сега имаме транснационални морални стандарти и Международния углавен съд в Хага, който раздава правораздаване, което надвишава законите на една национална страна.
Второ, новата просвета на помнене е самокритична. Йохан Хьойзинха дефинира историята като “духовна форма, чрез която обществото си дава доклад за своето минало”. Той ясно формулира втория принцип. Става дума за разясняването на отрицателните епизоди от личната история, които не се изтриват от паметта и не се не помнят от единствено себе си, а още веднъж и още веднъж стават обект на проучване.
Не бива да се трансферира виновността на различен, тъй като се вменява единствено на индивида за личното му дело. Институциите, наследниците и обществата могат и би трябвало да поемат отговорност за осъщественото закононарушение, даже и в дълготраен проект.
Трето, новата просвета на помнене се нуждае от исторически проучвания. Както демонстрира политологът Тони Джадт, колектичното подразбиране след войната намира място освен в Западна Германия, само че и влиза в интернационалната процедура.
В годините на студената война националната памет на европейските страни е замразена поради поддържането на западния и източния блок от двете страни на Желязната завеса.
Тъй като „ цялата отговорност за войната, страданията, които тя донесе и осъществените закононарушения беше трансферирана на германците “, закононарушенията, осъществени от други по време на войната и след нея, бяха „ комфортно забравени “. Тази давност се резервира до края на Студената война, както на Запад, по този начин и на Изток.
След 1990 година се отварят източноевропейските архиви. Проучването на тези източници докара до нова вълна от исторически проучвания на Холокоста. Не единствено в Германия те върнаха Холокоста в центъра на публичното внимание, само че и в цяла Европа, разклащайки одобрените позитивни национални показа за личната си страна.
Четвърто, свидателствата имат ново значение. В история обаче има закононарушения, за които няма нито исторически, нито архивни документи. Джудит Бътлър вкарва в оборот понятието “нормативно насилие”, с което отбелязва властови връзки, при които формите на едностранно принуждение са освен вероятни, само че и се смятат за естествени, тъй че никой да не се оправдава. Това се отнася на първо място за закононарушенията, свързани с колониализма и робството, т.е. такива форми на употреба и изтребване, които по време на осъществяването на закононарушенията са били признати за даденост и не е належащо да бъдат обяснявани.
Там, където отсъстват архиви обаче, има различен източник на истина - гласовете на жертвите, които в продължение на епохи остават нечути.
Най-големият списък на страданията на чернокожите в Съединени американски щати съставлява джазът, който е заел централно място в американската просвета, само че в никакъв случай не е бил приет за законно доказателство.
Днес ние приказваме за тези гласове като за „ устни свидетелства “. Те удостоверяват исторически контузии, за които няма писмени източници. В наши дни устните свидетелства също са намерили достъп до историческата просвета.
Пето, новата просвета на помнене е диалогична. Това я отличава от националната памет, която обичайно е монологична. Тук основна роля играе освен гордостта. По-силният фокус върху жертвените епизоди от личната история изключва опцията тя да се трансформира във форма на нравствен самоотчет и отговорност, към които приканва Хейзинга, и разрешава на човек да „ не помни “ за личната си виновност.
Източник: profit.bg
КОМЕНТАРИ