На онези хитреци в София им се ще да седнат

„ На тези хитреци в София им се ще да седнат на нашата софра ”, отбелязва с огромна доза ненавист през септември 1962 година руският водач Никита Хрушчов. Месец по-рано по време на визитата си в Москва Тодор Живков излага пред приемника на Сталин концепцията си за присъединение на България към Съюз на съветските социалистически републики като 16-та руска република.

Три години по-рано режимът в София е във банкрут, а Тато взема решение да взема решение да хариже на Москва златния запас на България, с което в действителност стартира нечувано национално изменничество. Това разкриват секретни документи от архива на Министерския съвет и на Комисията по досиетата, които „ Уикенд ” осветява за първи път.

Върхушката в Съюз на съветските социалистически републики потрива ръце и безусловно отмъква златния ни запас. До 1944 година той е насъбран посредством излъчвания на парично и покупка на немонетарно злато. Този запас в никакъв случай не е бил употребен преди 9 септември. Дори след националните произшествия през 1913 година и 1918 година тогавашните управници не са посмели да посегнат на запаса. С три обособени интервенции – през 1959, 1960 и 1964 година 31 880 кг злато са предадени на Съюз на съветските социалистически републики от тогавашния първи секретар на Централен комитет на Българска комунистическа партия Тодор Живков и от ръководителя на Министерския съвет Антон Югов. Сред изнесеното тогава злато са били и отсечените през 1912 година 5000 броя златни столевови монети с лика на цар Фердинанд.

През септември 1958 година по предложение на министъра на финансите Кирил Лазаров с разпореждане на Министерски съвет „ За евакуацията на полезностите на Българската национална банка и градеж на запасен трезор ” с № 187/06.09.1958 година, е решено 24 000 кг злато и монети от запаса на Българска народна банка да бъдат пренесени за предпазване в „ Госбанк ” – Москва.

Мотивът е абсурден. Според заключението на експерти от тогавашното Министерство на вътрешните работи за постройката на Централното ръководство на Българска народна банка, „ тя не може да издържи директно попадение на фугасна авиобомба от 250 кг, а по този начин също и против ударна вълна на въздушен атомен гърмеж покрай постройката ”.

Това гласи Доклад от министъра на финансите и държавния надзор Кирил Лазаров до ръководителя на Министерския съвет Антон Югов за евакуацията на полезностите на Българска народна банка и градеж на запасен трезор от 28 август 1958 година

Шокиращият текст се съдържа в „ Сборник документи “ – том V на Българска народна банка. През ноември 1958 година Българска народна банка и руската държавна централна банка – „ Госбанк ”, подписват съглашение за запазване на златото. Евакуацията става с трен от София до руския граничен пункт Унгени, където то е предадено на представителите на руската банка. Операцията е осъществена от 7 до 20 февруари 1959 година, като Българска народна банка заплаща на „ Госбанк ” и на руския осигурител „ Ингосстрах ” за съхраняването и застраховането на кюлчета, които са оценени на 23 млн. $. Така в руските трезори попадат почти 21 847 кг българско злато.

„ Госбанк ” оповестява за приключването на интервенцията. По това време държавното управление на Народна република България изпада в тежко финансово положение, защото първият секретар на Централен комитет на Комунистическа партия на Съветския съюз Никита Хрушчов не позволява отпущането на нови заеми за България, както и разсрочването на старите й отговорности към руските „ Ойробанк ” в Париж и „ Москоу народный банк ” в Лондон.

На 1 април 1960 година финансовият министър Кирил Лазаров рапортува на Политбюро на Централен комитет на Българска комунистическа партия, че България не може да извършва отговорностите си към задграничните кредитори и предлага златото в „ Госбанк ” да бъде продадено, а с валутата да бъдат погасени задълженията на страната.

Златните кюлчета били рафинирани в Новосибирск и продадени на четири партиди на тържищата в Цюрих и Лондон по цени 35,1-35,12 $ за тройунция. С получените 22 738 255 $ са погасени отговорностите на Българска народна банка към руските банки в Париж и Лондон.

През 1964 година Българската външнотърговска банка прави поредна интервенция. Тя залага в „ Москоу народный банк ” Лондон 5 849 кг българско злато. То небрежно е продадено, с цел да се покрият българските задължения. Само за една петилетка – от 1959 до 1964 година, от България са изнесени 31 880 кг злато.

Първият банкрут на диктатурата е в края на 50-те години на предишния век. Икономическото положение на Народна република България е плачевно. Трябва да се заплащат кредите, отпуснати от Москва, за построяването на допотопна тежка промишленост по сталински пример. Има обаче и една скрита причина. Най-големият експорт тогава е за Съветския съюз – главно електроника, машиностроене и приборостроене.

Само че той е на правилото доларите в преводни рубли, като последните са имагинерна парична единица, съществуваща единствено в плановете и балансите. Година преди Десети ноември – за цялата 1988 година, електрониката има близо 60 млн. $ валутни доходи.

В същото време валутните разноски са внушителни – към 180 млн. $ или три пъти повече. Всъщност излиза, че бедна България е харизала 120 млн. $ индиректно на Съюз на съветските социалистически републики, който е внасял българска електроника на мощно занижени цени, а страната ни е закупувала съставените елементи в щатска валута от Запада.

Една от аргументите за фиаското на българската стопанска система е точно цялостната ѝ взаимозависимост от Съюз на съветските социалистически републики. Москва купува българските храни, тютюн и рудни концентрати два и половина пъти по-евтино спрямо цените, които постанова при вноса на руски петрол, излиза наяве от разискванията на пленума през 1963 година „ Нефтохим ” – Бургас приема на 4 август 1963 година първата партида руски петрол, а на 2 септември е получен и първият български бензин. Още през същата 1963 година страната ни стартира да търси разновидности за доставка на по-евтин петрол, тъй като руският е по-скъп от този на интернационалния пазар.

Блъф е, че сме печелили милиарди от реекспорта на петрол от Съюз на съветските социалистически републики. През 1963-1964 година алжирското черно злато да вземем за пример се продава за 15 $ на звук, с доставката до Бургас доближава 17,6 $. Документ от поверителния списък на „ Нефтохим ” сочи, че интернационалната цена е Щатски долар 18 за звук, а Съветският съюз ни продава нефта по Щатски долар 23,6 за звук.

Тодор Живков доста фино играе на струната на интеграцията със Съюз на съветските социалистически републики, която гали ухото на руските водачи. Доскорошни спътници като Китай, Албания и Румъния към този момент късат пъпната шнур с Кремъл. Първоначално Хрушчов утвърждава самоинициативата на Живков и повдига единствено един въпрос – дали сливането ще стане под формата на федерация или конфедерация.

Тази реакция окрилява Тато и доближените му. Специално свиканият уголемен пленум на Централен комитет на Българска комунистическа партия на 4 декември 1963 година взема решение Народна република България да поеме курс към цялостен отвод от формалния си народен суверенитет и слага като последна цел сливането със Съюз на съветските социалистически републики. Участниците упорстват, че даже няма потребност от референдум.

„ Пленумът прави оценка като забележителна демонстрация на национализъм и интернационализъм самодейността на другаря Тодор Живков да се издигне на качествено нова степен братската дружба и всестранното съдействие сред нашата страна и Съветския съюз и да се основат предпоставки за цялостно сливане на двете наши приятелски страни “, написа в крайното решение. То е признато единомислещо и с бурни аплодисменти от всичките близо 200 членове и кандидат-членове на Централен комитет на Българска комунистическа партия. Предателство е без аналог в международната история, считат откриватели.

Реклама

Впоследствие обаче Хрушчов се отхвърля от концепцията. Наясно е, че след сливането Съюз на съветските социалистически републики ще би трябвало да поеме и изплащането на българските следвоенни репарации към Гърция и Югославия. Така в последна сметка София и Москва вземат решение първоначално да засекретят подготвяното обединяване.

Хрушчов счита, че въпросът не е в това дали българският народ би изгубил своя народен суверенитет. Стратезите в Кремъл го поучават, че при вероятно обединение Съюз на съветските социалистически републики би се лишил от един глас в интернационалните организации, тъй като след 1955 година България е член на Организация на обединените нации и всичките й структурни отделение. В същото време против Хрушчов зрее неодобрение измежду най-близкото му обграждане. Кулминацията му е през октомври 1964 година, когато той е свален от власт с вътрешнопартиен прелом. Живков се снишава, както по време на перестройката на Михаил Горбачов, и изчаква да види настроенията в новото управление на Съюз на съветските социалистически републики и Комунистическа партия на Съветския съюз.

1963 година дава единствено началото на поредност от опити българската самостоятелност и суверенитет да бъдат поднесени на тепсия на Москва. Те са свързани с желанието на Живков и цялото управление на Българска комунистическа партия да бетонират властта на партията и на династията.

Тато е наясно, че компартиите на съюзните републики остават самостоятелни под крилото на Комунистическа партия на Съветския съюз и по този начин се вижда владетел до живот. Решението му да станем 16-а руска република, или Задунайка – оттатък Дунава, е извънредно тежко закононарушение даже съгласно текстовете на Наказателния кодекс на Народна република България. То освен остава ненаказано, само че даже не е разследвано от прокуратурата след 1989 година

Правешкият диктор се плаши от фиаското на своето ръководство и желае цялостна двустранна интеграция, която да приключи със обединение с Съюз на съветските социалистически републики. За да избегне банкрути и резервира властта си под мотото „ В дух на обич и лоялност към Съюз на съветските социалистически републики ”, Живков прави втори опит да включи България в състава на Съюз на съветските социалистически републики.

Той е стартиран по време на извършения през юли 1973 година пленум на Българска комунистическа партия. На него е разискван документ от 20 страници, който разказва какво цели София с подновяването на проекта към Москва за усвояване на Народна република България. Офертата даже не е съветвана с тогавашния общоприет секретар на Централен комитет на Комунистическа партия на Съветския съюз Леонид Брежнев.

За историците най-интересна е петата глава в документа – по какъв начин Българска комунистическа партия би трябвало да възпитава народа предвид на идното му включване в редовете на изграждащата се единна руска нация. Там се показва, че владеенето на съветски език става към този момент наложително за жителите на Народна република България.

Превъзпитанието им би трябвало да протича в „ дух на обич и лоялност към Съюз на съветските социалистически републики и в синовна благодарност и честност към руския народ “, написа в строго секретната тактика от лятото на 1973 година „ Съдържанието на този документ е толкоз скандално, че се постанова даже водачите и секретарките на партийните велможи да подписват специфични заявления, че няма да разгласят дочутото по време на разискванията “, показва преди години историкът от Нов български университет Лъчезар Стоянов.

За първи път завесата повдига историкът проф. Драгомир Драганов в края на 1989 година във в. „ Народна просвета “. Заглавието на публикацията му е „ Как за малко щеше да ни няма “. Проф. Ангел Веков от Института по история на Българска комунистическа партия към Централен комитет на партията детайлно изследва архивите и дава публичност на част от тях.

„ България е щяла да загуби освен суверенитета си, само че и своя образ като нация ”, показва той. Икономическата реализация на пъкления проект върви с цялостна пара и е поверена на член-кореспондента проф. Иван Илиев, по това време заместител ръководител на Министерския съвет и началник на Държавния комитет по обмисляне. Илиев, който е някогашен ректор на ВИИ „ Карл Маркс ”, е привлякъл в екипа и двама професори.

Опитите на Живков и Българска комунистическа партия за присъединение на България към Съюз на съветските социалистически републики не престават най-малко още 5 години след 1973 година, само че за наша наслада с цялостно крушение. Последният е от август 1978 година в Крим на срещата сред Брежнев и източноевропейските комунистически водачи, когато Тато намерено упорства България да бъде третирана от Москва като елементарна руска република.

Проф. Илиев води подготовката за присъединението на България към Съюз на съветските социалистически републики като 16-та република

Член-кореспондент проф. Иван Илиев е роден в с. Орешец, Видинска област, на 24.01.1925 година Висше обучение е приключил във Финансово-икономическия институт в Ленинград, Русия, през 1952 година, компетентност „ Икономика на индустрията “. Прави шеметна кариера във ВИИ „ Карл Маркс “ и във властта – от консултант на ръководителите на Министерски съвет Антон Югов и Гриша Филипов  до асистент на Тодор Живков. През 1960 година е определен за доцент, а през 1968 година – за професор. Два пъти е бил зам. министър – на труда и обществените грижи и на националната култура. Издига се до зам.-председател на Министерски съвет и началник на Държавния комитет по обмисляне (ДКП). Избран е за ректор на ВИИ „ Карл Маркс ”.

Именно той управлява цялата оперативна активност по подготовката на присъединението на България към Съюз на съветските социалистически републики като 16-та република. Документите от секретното деловодство на Държавен комитет по планиране са стотици. Всички най-важни диалози и сделки се водят и подписват от Илиев. Докладите му непосредствено отиват на бюрата на Тодор Живков и Гриша Филипов. Професорът е измежду тримата огромни, отдадени в тази загадка.

Помощниците са от Разузнавателно управление на Министерството на нар и Държавна сигурност

Проф. Иван Илиев е привлякъл в направата на тайните проекти за превръщането ни в 16-та руска република двама сътрудници от ВИИ „ Карл Маркс ”. Само че има една дребна детайлност – Стоядин Савов и Лалю Радулов са свързани с военното разузнаване – Разузнавателно управление на Министерството на нар, и с Държавна сигурност. Радулов е зам.-ректор, когато Илиев оглавява ВИИ.

„ Уикенд ” откри секретна Заповед № 249 от 11.05.1982 година на министъра на вътрешните работи на Народна република България – награждаване с орден „ За заслуги за сигурността и публичния ред ”. В документа, защитаван в архива на Комисията по досиетата, написа: „ За проявено високо гражданско, патриотично и партийно схващане и за оказана многократна, почтена и безкористна помощ на Първо основно ръководство (ПГУ) – Държавна сигурност при осъществяване на агентурно-оперативни и дейни мероприятия на територията на Народна република България и зад граница, давам награда професор доктор Стоядин Савов – зам.-директор на Института по интернационалните връзки и социалистическа интеграция – София, с орден „ За заслуги за сигурността и публичния ред ”.

В средата на 60-те години на предишния век Савов е бил притеглен и за конфиденциален помощник от Разузнавателно управление на Министерството на нар. Изпратен е от военното разузнаване от 01.12.1966 година до 31.05.1967 година в Неапол в Института за проучване на стопанската система.

Проф. Лалю Радулов пък е назначен за Оперативен работник на обществени начала (оперативен служащ на публични начала) към ПГУ-ДС със заповед № 31 от 9.12.1976 година, с псевдоним Романов. Той е първи ректор след преобразуването на ВИИ „ Карл Маркс “ в УНСС, а 3 години преди този момент ректор на образователното заведение е проф. Савов.