Хора, котки, салтанати - Истанбул след дългото затваряне
На изхода на новото истанбулско летище се чува всякаква тирада, доминирана от диалозите на локалните водачи, които час по час смъкват маските, с цел да изпушат по някоя цигара. Не се вижда някой да управлява носенето на маски, само че вътре в летището непрестанно тече известие по въпроса - с акцент, че е добре за здравето. В някои негови елементи целият приситгащ поток от хора се приканва гратис да се тества за делта разновидността. С уточнението, че е гратис и без опция за възражения.
" Аз съм първата молдовска жена, изкачила Еверест ". Казва ми го Олга Тапордей, която тази пролет е изкачила най-високия връх на света, а на новото летище в Истанбул ни събира общ трансфер до общо служебно пътешестване.
" После отивам в Кападокия за нанагорнище на вулкана Ерджиес ", дава отговор на въпросителния ми взор за двата куфара при планувани 3 дни в града. Тя е следващото доказателство, че външният тип лъже. Изглежда като излязла от фешън списание, по този начин се и държи и чак не ти се има вяра, че катери планини, изключително пък толкоз високи. До края на общото ни пътешестване е съумяла да запознае всички с това, че е качила Еверест, в останалото време е взряна в телефона, с цел да направи следващия си пост в следващата мрежа и канал, с цел да поддържа статута си на инфлуенсър. А на открито през капките дъжд по прозореца се редят здания, мостове, хора и море.
Денят е извънредно тъмен, вали, подобен не съм го виждала Истанбул. Попадам в един далечен негов квартал в азиатската част - " Тузла ". Намира се покрай пистата на " Формула 1 ". Неделя е - време за извършване на покупки. На разнообразни места из квартала има сергии с прясна риба, дами се придвижват бързо сред капките с торби с храна, а в заведенията - кафенета или дребни заведения за хранене, има единствено мъже. Събрали са се на късен обяд.
Макар и в относително дребни пространства масите са раздалечени, а вратата непрестанно е отворена, макар че този ден е по-скоро зимен. Никъде не свети - нито в заведения, нито в магазини. Решавам, че е поради цената на тока в последно време, само че разбирам, че не е по този начин, когато поръчвам нещо, чието подготвяне изисква ток. Тъкмо сядам и токът идва. Готвачът тича да ми предложи каквото съм поискала. За следващ път се убеждавам, че двама души може да се схванат отлично и без да приказват общ език. Не знам по какъв начин се случва, само че е реалност.
Всички са доста общителни да ми угаждат и след цяло угощение сумата за обяда е доста прилична, макар че турската лира продължава да се срутва. Може да се заплати и с карта, без да те пращат до най-близкия банкомат. Това е допустимо и в прилежащия магазин за изглеждащи отдалeче супер яки маратонки на цена от... 20 лв..
В друго заведение, където популяризират, че варят кафе на пясък, отсядам с тази цел. Забравям по какъв начин е на турски думата, " кафе " и " кофи " не свършват никаква работа. Пристига ухилен юноша с телефона си и в него изписва " добре пристигнала " и получавам в превод welcome. Така софтуерно се разбираме какво желая. Въпросът със захарта прецизираме със знаци. Получавам защо съм си мечтала след студения дъжд на открито. На масата зад тила ми се е настанила една от служителките на тази кафе сладкарница и пуши до момента в който си пие чая - нормалната напитка за локалните.
Следващият ден е безоблачен и ухилен и показва града какъвто е в спомените ми. След два месеца на цялостно затваряне напролет като че ли всички желаят да си наваксат. Това включва и безкрайните тапи, които очевидно пандемия не ги лови. Разстоянието от " Тузла " до сърцето на града с най-посещаваните обекти, каквито са Синята джамия, Капълъ чарши и други, е 50 км. Отнема тъкмо 2 часа. Скоростта е такава, че е обяснимо за какво водачът съумява да изгледа цялостен филм на телефона си, закрепен на таблото. Пътуване, в които в действителност би трябвало да имаш храна и вода за из път. С учудване зървам измежду гъстите колони коли да е разположил нещо като сергия продавач на гевреци и вода. Явно не се тормози, че може да пострада. " Мадам, симид, вода?, пита и мен общително водачът до момента в който купува за себе си през смъкнатия си прозорец.
На втория час съумяваме да се доберем до региона на Синята джамия. Тук е много оживено, най-вече от групи туристи главно от неевропейски страни, които се движат сред нея и другата емблема на града - някогашната черква и джамия " Света София ". Иска ми се още веднъж да вляза в тях, само че вземам решение, че няма да понеса тълпи в закрити пространства тъкмо в този момент. Повечето хора носят маски и на открито, а търговци са разположили сергии с печена царевица и несъмнено симид, както назовават известните гевреци. На прилежащия затрупан пазар за туристи, цялостен с практични сувенири - керамика, рекламни платнени торби, калъфки за възглавници, има напряко ехтене. Продавачите са застанали пред вратите с вяра да завъдят някой клиент.
Разходката по трасето на трамвая, който минава наоколо, рисува сходна картина. Заведенията в близост са полупразни, въпреки да е обедно време. На предна линия в заведенията за хранене в тази част на града е нормална панорама майсторка за гьозлеме да разточва основата за него пред очите на минувачите и да ги изкушава да се нахранят тъкмо тук.
Влизам в магазин-сладкарница, изкушена от дългата редица най-различни саралии и радостния интериор, който въплъщава пъстротата на Истанбул. По лицето на продавачката не се чете възторг. Освен мен различен няма. След малко влизат още двама туристи. Цените тук са туристически, само че явно не това е повода за празните маси.
Най-скучаещи в края на октомври са продавачите на сладолед, които като видят задаващи се хора и стартират да показват по какъв начин " омесват " дондурмата като си разрешават обичайните закачки да подават фунийка с малко от нея най-после на пръта, употребен за размесването й, дърпайки го сега, в който екскурзиантът протяга ръка да го вземе.
Пред вратите на туристическите офиси чиновници приканват клиенти като оферират всичко - от билет за двучасов круиз, за музей, през PCR тест на цена, равняваща се на 10-12 $, до трансфер до летището на видимо добра цена. Шатълите обаче към този момент не вървят, тъй като тълпите туристи ги няма.
Трамваят излиза край моста " Галата ". И тук светът е това, което бе преди пандемията. Само дето хората са всеобщо с маски. С две думи - страшна лудница. Тълпи пасажери се качват и слизат от фериботи и корабчета, чужденците са необичайност, а локалните вървят на групички. По пейките край брега са насядали на припек, снимат се, ядат царевица или симид, гледат си в телефоните, а двама мъже си подмятат оранжева котка. Да се чудиш за какво не са на работа в разгара на работното време.
По моста все по този начин има плътна редица риболовци, а заведенията за хранене, ситуирани на долното равнище на моста, са все по този начин полупразни. Аудиторията в тази тъкмо точка на града не е тъкмо тяхната клиентела поради цените. За сметка на това все по този начин на голям триумф се радват евтиният и приближаващ на секундата сандвич - риба в хлебче, подготвен на поклащани мощно от вълните на Мраморно море кораби, закотвени до брега. Струват единствено 20 лири или към 3.50 лева
Срещу моста има подлез, извеждащ до площада пред " Мисир (царевица) чарши " (построен през 1664 г.). Социалната отдалеченост тук е нещо изцяло непознато. Така бе преди пандемията, и в този момент е по този начин. Макар и пай подлезът е като че ли нагнетен с въздух, който може с нож да се реже. Веднага те лъхва аромат на изкуствена кожа и пластмаса, който идва от подредените една до друга сергии. Отвсякъде се чуват тези дразнещи звуци от евтини елементарни играчки, чиито звук никой родител не би желал в къщата си.
© Татяна Димитрова
null
На излизане като се мине около сергиите с царевица и ухаещи умопомрачително печени кестени се стига до входа на въпросната чаршия - голямо средоточие на подправки, локуми, сирена, маслини, сушени плодове, килими, съдове за готвене и каквото още се сетите. В естествени времена тук човек не може да се сдържи да си купи купища неща и не му се желае да излиза.
В началото може да се заблудите, че поради пандемията няма да има навалица по вътрешните улици на пазара. Нищо сходно. Потокът те повлича по типичния за тази географска широчина не изключително благ метод, локалните снабдители са подготвени и през теб да минат, а на ъгловия магазин за насипно кафе на първата пресечка, опашката е все по този начин дълга както и преди 2 години. И през днешния ден не съм склонна да се наредя, само че по напълно разнообразни аргументи. Решението ми да изляза е бързо, само че самото излизане много мъчно. А и жегата не оказва помощ на така и така задушевното състояние и поставената без съмнение маска. Толкова си покрай България, а чувството, е че си доста надалеч.
На някои по-странични сергии, където на процедура няма никой, съумявам да разменя по няколко думи със скучаещите продавачи. Преди да се разберем от кое място съм получавам въпрос на турски, тъй като съм изглеждала като локална, твърди един от тях. Не знам дали би трябвало да се хваля или да си припомня за килограмите, насъбрани за времето на затварянето у дома. На изпроводяк ме пита желая ли сок от нар. Колебая се по хигиенични аргументи, само че въпреки всичко запитвам за фреш ли приказва, тъй като градът е посипан и със сергии, на които вършат сок от нар на секундата. Направо ме скандализира с предлагането си да направи сок от една розова купчинка прахуляк с довода, че усетът бил същият.
И на тукашните пазари се е запазила вековната традиция да има дребни заведения за хранене, където да отседнеш наедно с локалните и да опиташ някоя импровизация на тематика пиде, лахмаджун или нещо друго. С айрян, несъмнено, произнесено на чист турски.
За разлика от предходни пъти прави усещане, че на местата за простосмъртни гости, от тях не се чакат бакшиши, а търговците връщат ресто до стотинка и дори в случай че нямат да върнат, закръглят в посока надолу. Почти без изключение са разчувствани да срещнат " съсед ". Но и тук има такива, които като че ли дразниш със съществуването си. Такъв се оказва служителят в локалния туристически информативен център, ситуиран наоколо, който тъкмо в този миг няма други питащи с изключение на мен. Заключава, че откакто съм от прилежаща страна би трябвало да приказвам и езика му, а най-после от сърцето му се откъсва един книжен гид на Истанбул откакто се осведоми какво работя.
Доста по-любезни, без да им е работа да упътват минувачите, се оказват всички търговци по трасето ми до момента в който бързам за рейса за летището. Друг е въпросът, че не може да се разчита на достоверността на дистанциите, които оповестяват. Все остават едни 15 минути и още 300 метра, които би трябвало от дълго време да са минали. Но се оказва, че човек може да тича с куфар на колелца, раница и телефон и дори да снима пътьом. Сигурно тъй като тротоарите не са като тези в София.
До новото летище на Истанбул метрото към момента не стига. След всичко, което си претърпял в трафика, не вярваш въобще, че ще стигнеш с рейс до там за оповестения 1 час. Около 40 минути се влачиш дружно с неспирния мравуняк транспортни средства, за които час, който не е пик, на процедура не съществува. Излизането на автомагистралата обаче позволява въпроса, освен това всички се движат с минималистичното ограничаване от 80 км, за рейсовете - 70. Автобусът идва навръх 60-тата минута. Блъсканицата при разтоварването на куфарите от багажника продължава. Не знам дали поради наличието на локални хора, за които изцяло ненужното побутване с другите е нещо обикновено (звучи ли ви познато?).
И тук до постройката се позволяват единствено пасажери, напътствията на табелите не важат, а това, което разпореждат съответните чиновници. Проверките на багажите и документите са на няколко места. Пътниците от някои народи не престават да не съблюдават отдалеченост и да висят по вратовете на другите чакащи. Това води до словоизлияния от моя страна и на турски от негова страна на индивида зад мен при паспортния надзор. Само с сладкодумен взор в посока на знака на земята този въпрос обсъдихме със семейство на друга опашка. Почувствах се вкъщи си още веднъж откакто индивидът въпреки всичко ме подкани да отида до гишето, още неосвободено от обслужвания допреди секунди.
На летището е цялостно с магазини с примамливи фешън и хранителни продукти, където за последно локалните търговци търсят вниманието на купувачите. Пандемията обаче е лишила едно обичано наслаждение - да се тестват новите парфюми. Не че не може, само че за всеки поискан парфюм би трябвало да се обърнеш към чиновник. Тестерите са прибрани в чекмеджета и ги пипат единствено продавачите.
В самолета единствените, на които се наложи няколко пъти да се припомня да стоят с маски, бяха събрани от ориста на прилежащи седалки двама... американци. От дочутото се разбра, че дамата живее от известно време в България и се прехласва по храната, в частност баницата, и места като Рилския манастир откакто е оставила зад тила си Ню Йорк. Младият мъж идва тук след година живот в Истанбул, където супер се дразнел на ограничаващите ограничения и в частност носенето на маски, а турското кафе нито го схваща, нито може да го пие с дебелата един пръст наслойка. Основанието за неговата аудиенция остава незнайно.
" Аз съм първата молдовска жена, изкачила Еверест ". Казва ми го Олга Тапордей, която тази пролет е изкачила най-високия връх на света, а на новото летище в Истанбул ни събира общ трансфер до общо служебно пътешестване.
" После отивам в Кападокия за нанагорнище на вулкана Ерджиес ", дава отговор на въпросителния ми взор за двата куфара при планувани 3 дни в града. Тя е следващото доказателство, че външният тип лъже. Изглежда като излязла от фешън списание, по този начин се и държи и чак не ти се има вяра, че катери планини, изключително пък толкоз високи. До края на общото ни пътешестване е съумяла да запознае всички с това, че е качила Еверест, в останалото време е взряна в телефона, с цел да направи следващия си пост в следващата мрежа и канал, с цел да поддържа статута си на инфлуенсър. А на открито през капките дъжд по прозореца се редят здания, мостове, хора и море.
Денят е извънредно тъмен, вали, подобен не съм го виждала Истанбул. Попадам в един далечен негов квартал в азиатската част - " Тузла ". Намира се покрай пистата на " Формула 1 ". Неделя е - време за извършване на покупки. На разнообразни места из квартала има сергии с прясна риба, дами се придвижват бързо сред капките с торби с храна, а в заведенията - кафенета или дребни заведения за хранене, има единствено мъже. Събрали са се на късен обяд.
Макар и в относително дребни пространства масите са раздалечени, а вратата непрестанно е отворена, макар че този ден е по-скоро зимен. Никъде не свети - нито в заведения, нито в магазини. Решавам, че е поради цената на тока в последно време, само че разбирам, че не е по този начин, когато поръчвам нещо, чието подготвяне изисква ток. Тъкмо сядам и токът идва. Готвачът тича да ми предложи каквото съм поискала. За следващ път се убеждавам, че двама души може да се схванат отлично и без да приказват общ език. Не знам по какъв начин се случва, само че е реалност.
Всички са доста общителни да ми угаждат и след цяло угощение сумата за обяда е доста прилична, макар че турската лира продължава да се срутва. Може да се заплати и с карта, без да те пращат до най-близкия банкомат. Това е допустимо и в прилежащия магазин за изглеждащи отдалeче супер яки маратонки на цена от... 20 лв..
В друго заведение, където популяризират, че варят кафе на пясък, отсядам с тази цел. Забравям по какъв начин е на турски думата, " кафе " и " кофи " не свършват никаква работа. Пристига ухилен юноша с телефона си и в него изписва " добре пристигнала " и получавам в превод welcome. Така софтуерно се разбираме какво желая. Въпросът със захарта прецизираме със знаци. Получавам защо съм си мечтала след студения дъжд на открито. На масата зад тила ми се е настанила една от служителките на тази кафе сладкарница и пуши до момента в който си пие чая - нормалната напитка за локалните.
Следващият ден е безоблачен и ухилен и показва града какъвто е в спомените ми. След два месеца на цялостно затваряне напролет като че ли всички желаят да си наваксат. Това включва и безкрайните тапи, които очевидно пандемия не ги лови. Разстоянието от " Тузла " до сърцето на града с най-посещаваните обекти, каквито са Синята джамия, Капълъ чарши и други, е 50 км. Отнема тъкмо 2 часа. Скоростта е такава, че е обяснимо за какво водачът съумява да изгледа цялостен филм на телефона си, закрепен на таблото. Пътуване, в които в действителност би трябвало да имаш храна и вода за из път. С учудване зървам измежду гъстите колони коли да е разположил нещо като сергия продавач на гевреци и вода. Явно не се тормози, че може да пострада. " Мадам, симид, вода?, пита и мен общително водачът до момента в който купува за себе си през смъкнатия си прозорец.
На втория час съумяваме да се доберем до региона на Синята джамия. Тук е много оживено, най-вече от групи туристи главно от неевропейски страни, които се движат сред нея и другата емблема на града - някогашната черква и джамия " Света София ". Иска ми се още веднъж да вляза в тях, само че вземам решение, че няма да понеса тълпи в закрити пространства тъкмо в този момент. Повечето хора носят маски и на открито, а търговци са разположили сергии с печена царевица и несъмнено симид, както назовават известните гевреци. На прилежащия затрупан пазар за туристи, цялостен с практични сувенири - керамика, рекламни платнени торби, калъфки за възглавници, има напряко ехтене. Продавачите са застанали пред вратите с вяра да завъдят някой клиент.
Разходката по трасето на трамвая, който минава наоколо, рисува сходна картина. Заведенията в близост са полупразни, въпреки да е обедно време. На предна линия в заведенията за хранене в тази част на града е нормална панорама майсторка за гьозлеме да разточва основата за него пред очите на минувачите и да ги изкушава да се нахранят тъкмо тук.
Влизам в магазин-сладкарница, изкушена от дългата редица най-различни саралии и радостния интериор, който въплъщава пъстротата на Истанбул. По лицето на продавачката не се чете възторг. Освен мен различен няма. След малко влизат още двама туристи. Цените тук са туристически, само че явно не това е повода за празните маси.
Най-скучаещи в края на октомври са продавачите на сладолед, които като видят задаващи се хора и стартират да показват по какъв начин " омесват " дондурмата като си разрешават обичайните закачки да подават фунийка с малко от нея най-после на пръта, употребен за размесването й, дърпайки го сега, в който екскурзиантът протяга ръка да го вземе.
Пред вратите на туристическите офиси чиновници приканват клиенти като оферират всичко - от билет за двучасов круиз, за музей, през PCR тест на цена, равняваща се на 10-12 $, до трансфер до летището на видимо добра цена. Шатълите обаче към този момент не вървят, тъй като тълпите туристи ги няма.
Трамваят излиза край моста " Галата ". И тук светът е това, което бе преди пандемията. Само дето хората са всеобщо с маски. С две думи - страшна лудница. Тълпи пасажери се качват и слизат от фериботи и корабчета, чужденците са необичайност, а локалните вървят на групички. По пейките край брега са насядали на припек, снимат се, ядат царевица или симид, гледат си в телефоните, а двама мъже си подмятат оранжева котка. Да се чудиш за какво не са на работа в разгара на работното време.
По моста все по този начин има плътна редица риболовци, а заведенията за хранене, ситуирани на долното равнище на моста, са все по този начин полупразни. Аудиторията в тази тъкмо точка на града не е тъкмо тяхната клиентела поради цените. За сметка на това все по този начин на голям триумф се радват евтиният и приближаващ на секундата сандвич - риба в хлебче, подготвен на поклащани мощно от вълните на Мраморно море кораби, закотвени до брега. Струват единствено 20 лири или към 3.50 лева
Срещу моста има подлез, извеждащ до площада пред " Мисир (царевица) чарши " (построен през 1664 г.). Социалната отдалеченост тук е нещо изцяло непознато. Така бе преди пандемията, и в този момент е по този начин. Макар и пай подлезът е като че ли нагнетен с въздух, който може с нож да се реже. Веднага те лъхва аромат на изкуствена кожа и пластмаса, който идва от подредените една до друга сергии. Отвсякъде се чуват тези дразнещи звуци от евтини елементарни играчки, чиито звук никой родител не би желал в къщата си.
© Татяна Димитрова
null
На излизане като се мине около сергиите с царевица и ухаещи умопомрачително печени кестени се стига до входа на въпросната чаршия - голямо средоточие на подправки, локуми, сирена, маслини, сушени плодове, килими, съдове за готвене и каквото още се сетите. В естествени времена тук човек не може да се сдържи да си купи купища неща и не му се желае да излиза.
В началото може да се заблудите, че поради пандемията няма да има навалица по вътрешните улици на пазара. Нищо сходно. Потокът те повлича по типичния за тази географска широчина не изключително благ метод, локалните снабдители са подготвени и през теб да минат, а на ъгловия магазин за насипно кафе на първата пресечка, опашката е все по този начин дълга както и преди 2 години. И през днешния ден не съм склонна да се наредя, само че по напълно разнообразни аргументи. Решението ми да изляза е бързо, само че самото излизане много мъчно. А и жегата не оказва помощ на така и така задушевното състояние и поставената без съмнение маска. Толкова си покрай България, а чувството, е че си доста надалеч.
На някои по-странични сергии, където на процедура няма никой, съумявам да разменя по няколко думи със скучаещите продавачи. Преди да се разберем от кое място съм получавам въпрос на турски, тъй като съм изглеждала като локална, твърди един от тях. Не знам дали би трябвало да се хваля или да си припомня за килограмите, насъбрани за времето на затварянето у дома. На изпроводяк ме пита желая ли сок от нар. Колебая се по хигиенични аргументи, само че въпреки всичко запитвам за фреш ли приказва, тъй като градът е посипан и със сергии, на които вършат сок от нар на секундата. Направо ме скандализира с предлагането си да направи сок от една розова купчинка прахуляк с довода, че усетът бил същият.
И на тукашните пазари се е запазила вековната традиция да има дребни заведения за хранене, където да отседнеш наедно с локалните и да опиташ някоя импровизация на тематика пиде, лахмаджун или нещо друго. С айрян, несъмнено, произнесено на чист турски.
За разлика от предходни пъти прави усещане, че на местата за простосмъртни гости, от тях не се чакат бакшиши, а търговците връщат ресто до стотинка и дори в случай че нямат да върнат, закръглят в посока надолу. Почти без изключение са разчувствани да срещнат " съсед ". Но и тук има такива, които като че ли дразниш със съществуването си. Такъв се оказва служителят в локалния туристически информативен център, ситуиран наоколо, който тъкмо в този миг няма други питащи с изключение на мен. Заключава, че откакто съм от прилежаща страна би трябвало да приказвам и езика му, а най-после от сърцето му се откъсва един книжен гид на Истанбул откакто се осведоми какво работя.
Доста по-любезни, без да им е работа да упътват минувачите, се оказват всички търговци по трасето ми до момента в който бързам за рейса за летището. Друг е въпросът, че не може да се разчита на достоверността на дистанциите, които оповестяват. Все остават едни 15 минути и още 300 метра, които би трябвало от дълго време да са минали. Но се оказва, че човек може да тича с куфар на колелца, раница и телефон и дори да снима пътьом. Сигурно тъй като тротоарите не са като тези в София.
До новото летище на Истанбул метрото към момента не стига. След всичко, което си претърпял в трафика, не вярваш въобще, че ще стигнеш с рейс до там за оповестения 1 час. Около 40 минути се влачиш дружно с неспирния мравуняк транспортни средства, за които час, който не е пик, на процедура не съществува. Излизането на автомагистралата обаче позволява въпроса, освен това всички се движат с минималистичното ограничаване от 80 км, за рейсовете - 70. Автобусът идва навръх 60-тата минута. Блъсканицата при разтоварването на куфарите от багажника продължава. Не знам дали поради наличието на локални хора, за които изцяло ненужното побутване с другите е нещо обикновено (звучи ли ви познато?).
И тук до постройката се позволяват единствено пасажери, напътствията на табелите не важат, а това, което разпореждат съответните чиновници. Проверките на багажите и документите са на няколко места. Пътниците от някои народи не престават да не съблюдават отдалеченост и да висят по вратовете на другите чакащи. Това води до словоизлияния от моя страна и на турски от негова страна на индивида зад мен при паспортния надзор. Само с сладкодумен взор в посока на знака на земята този въпрос обсъдихме със семейство на друга опашка. Почувствах се вкъщи си още веднъж откакто индивидът въпреки всичко ме подкани да отида до гишето, още неосвободено от обслужвания допреди секунди.
На летището е цялостно с магазини с примамливи фешън и хранителни продукти, където за последно локалните търговци търсят вниманието на купувачите. Пандемията обаче е лишила едно обичано наслаждение - да се тестват новите парфюми. Не че не може, само че за всеки поискан парфюм би трябвало да се обърнеш към чиновник. Тестерите са прибрани в чекмеджета и ги пипат единствено продавачите.
В самолета единствените, на които се наложи няколко пъти да се припомня да стоят с маски, бяха събрани от ориста на прилежащи седалки двама... американци. От дочутото се разбра, че дамата живее от известно време в България и се прехласва по храната, в частност баницата, и места като Рилския манастир откакто е оставила зад тила си Ню Йорк. Младият мъж идва тук след година живот в Истанбул, където супер се дразнел на ограничаващите ограничения и в частност носенето на маски, а турското кафе нито го схваща, нито може да го пие с дебелата един пръст наслойка. Основанието за неговата аудиенция остава незнайно.
Източник: dnevnik.bg
КОМЕНТАРИ