Как соццензурата допусна портрет на Салвадор Дали на изложба в Толбухин
На 6 октомври в изложба „ Средец “ на Министерство на културата ще бъде открита първата независима галерия на художника Николай Николов-Зиков. Както множеството медии към този момент оповестиха, става въпрос за един от антисистемните класици на българската живопис от епохата на социализма. По предписание, техните платна са необичайност в галериите, не са благосъстоятелност на огромни музеи, а са отлежавали с десетилетия по ателиета и частни сбирки, невиждани и неоценени.
В случая на Николай Зиков, прочут остава спорът му със Съюза на българските художници, откакто през 1980 година показва за присъединяване в интернационална младежка галерия в София картината „ Обикновен социализъм “, изобразяваща хора, затворени в каменни ковчези с гравирани серийни номера върху тях. Следва недодялан политически напън и възбрана за присъединяване в каквато и да е обществена галерия, останала в действие до рухването на режима в края на 1989 година Далеч по-малко известна обаче е една друга история, случила се няколко години по-рано.
По това време, Николай Зиков към момента е една от младите очаквания на социалистическото изкуство, взе участие с триумф във всяка обща художествена галерия (т.нар. ОХИ – най-важното събитие в културния календар, провеждано регулярно в другите окръжни центрове). Докато обира суперлативите на социалистическата рецензия обаче, младият художник попада под зловредно западно въздействие, срещайки се със сюрреалистичното творчество на Салвадор Дали. Проблемът е, че от всички стилове по света таман сюрреализмът е най-омразния за руските изкуствоведи, защото иронизирайки сакралността, сюрреалистите иронизират и утопиите, най-мащабната измежду които е утопията на марксизма. С особена мощ това важи за самия Дали, набожен католик и консерватор, чието име е изцяло изчегъртвано от социалистическата цензура, а творчеството му неразрешено.
В тази обстановка през 1977 година Николай Зиков се готви за присъединяване в следващата ОХИ, проведена в Добрич (тогава Толбухин). Темата на изложбата е „ Земята и хората “ и Зиков взема решение да взе участие с огромно платно, озаглавено „ Политическа ария “. Самата картина е разграничена на две, като в едната ѝ половина е изобразена млада жена държаща в ръцете си детенце, която явно цели да показа здравите полезности на социалистическия режим, а в другата - мозайка от изображения, представляващи „ гнилия капитализъм “. Това, което обаче прави творбата в действителност неповторима е, че в горния ъгъл на капиталистическата част Николай Зиков включва дребен портрет на Салвадор Дали, същинско предизвикателство към бранителите на социалистическия натурализъм.
Предложената картина съществено озадачава журито от мастити художници. От една страна платното явно свидетелства за моралното предимство на социализма пред Запада, показан посредством облици на обществена и полова употреба. От друга обаче, физиономията на Салвадор Дали е прекомерно разпознаваема с цел да остане незабелязана. В последна сметка журито взема решение да допусне картината, изисквайки от уредниците на изложбата да бъде поставена в някой по-незабележим ъгъл.
При откриването се оказва, че е позволена неточност и платното стои в самия център на експозицията, събирайки любопитните погледи на всички гости. Нещо повече, защото е оценена като най-хубавата картина в цялата галерия, репродукции на „ Политическа ария “ са оповестени на първите страници на множеството отразяващи събитието вестници. Така първото портретно изображение на Салвадор Дали в социалистическия лагер, не просто не е спряно от цензурата, само че става налично и за елементарните трудови хора.
В случая на Николай Зиков, прочут остава спорът му със Съюза на българските художници, откакто през 1980 година показва за присъединяване в интернационална младежка галерия в София картината „ Обикновен социализъм “, изобразяваща хора, затворени в каменни ковчези с гравирани серийни номера върху тях. Следва недодялан политически напън и възбрана за присъединяване в каквато и да е обществена галерия, останала в действие до рухването на режима в края на 1989 година Далеч по-малко известна обаче е една друга история, случила се няколко години по-рано.
По това време, Николай Зиков към момента е една от младите очаквания на социалистическото изкуство, взе участие с триумф във всяка обща художествена галерия (т.нар. ОХИ – най-важното събитие в културния календар, провеждано регулярно в другите окръжни центрове). Докато обира суперлативите на социалистическата рецензия обаче, младият художник попада под зловредно западно въздействие, срещайки се със сюрреалистичното творчество на Салвадор Дали. Проблемът е, че от всички стилове по света таман сюрреализмът е най-омразния за руските изкуствоведи, защото иронизирайки сакралността, сюрреалистите иронизират и утопиите, най-мащабната измежду които е утопията на марксизма. С особена мощ това важи за самия Дали, набожен католик и консерватор, чието име е изцяло изчегъртвано от социалистическата цензура, а творчеството му неразрешено.
В тази обстановка през 1977 година Николай Зиков се готви за присъединяване в следващата ОХИ, проведена в Добрич (тогава Толбухин). Темата на изложбата е „ Земята и хората “ и Зиков взема решение да взе участие с огромно платно, озаглавено „ Политическа ария “. Самата картина е разграничена на две, като в едната ѝ половина е изобразена млада жена държаща в ръцете си детенце, която явно цели да показа здравите полезности на социалистическия режим, а в другата - мозайка от изображения, представляващи „ гнилия капитализъм “. Това, което обаче прави творбата в действителност неповторима е, че в горния ъгъл на капиталистическата част Николай Зиков включва дребен портрет на Салвадор Дали, същинско предизвикателство към бранителите на социалистическия натурализъм.
Предложената картина съществено озадачава журито от мастити художници. От една страна платното явно свидетелства за моралното предимство на социализма пред Запада, показан посредством облици на обществена и полова употреба. От друга обаче, физиономията на Салвадор Дали е прекомерно разпознаваема с цел да остане незабелязана. В последна сметка журито взема решение да допусне картината, изисквайки от уредниците на изложбата да бъде поставена в някой по-незабележим ъгъл.
При откриването се оказва, че е позволена неточност и платното стои в самия център на експозицията, събирайки любопитните погледи на всички гости. Нещо повече, защото е оценена като най-хубавата картина в цялата галерия, репродукции на „ Политическа ария “ са оповестени на първите страници на множеството отразяващи събитието вестници. Така първото портретно изображение на Салвадор Дали в социалистическия лагер, не просто не е спряно от цензурата, само че става налично и за елементарните трудови хора.
Източник: fakti.bg
КОМЕНТАРИ