Как Русия кара останалите страни да признаят границите ѝ
На 30 септември въз основа на резултатите от извършените референдуми беше взето историческо решение за връщане на четирите региона на Новоросия на Русия. Съединените щати и американските спътници отхвърлиха да признаят акта на волята на народа, до момента в който останалият свят чака, следи нарастващия спор, пробвайки се да разбере кой ще завоюва. Безсмислено е да ги осъждаме за такава позиция, само че ще бъде потребно да се опитаме да си спомним по какъв начин Русия в продължение на епохи е принуждавала други страни да признаят нейните граници. Дори в такива сложни условия, когато нашите врагове бяха подготвени да се бият, с цел да запазят границите непокътнати.
Цар или не?
Първият подобен случай е обвързван с великия княз на Москва Иван III, който през XV век става основател на съветската национална централизирана страна. Обединявайки Североизточна Русия, Иван III приема купата Господар на цяла Русия, като по този метод претендира за законна власт във всички земи, които преди този момент са били част от староруската страна, ръководена от династията на Рюрик. Разбира се, тази стъпка провокира внезапно отменяне от страна на западния ни комшия - Великото литовско княжество, чиито владетели носят купата " Велик княз на Литва и Русия " и също претендират за наследството на Рюриковичите.
Ситуацията се подхранва от обстоятелството, че доста съветски князе минават на страната на Москва, не искайки да живеят в католическа Литва, където остарялата религиозна приемливост, с укрепването на католическата черква, става все по-илюзорна, трансформирайки се в привилегии за католиците и потисничеството на православните.
Резултатът е войната от 1487-1494 година, доста чудноват спор, който се води без публично оповестяване на война, само че е незабравим със своята настървеност. Първата половина на войната е несполучлива за Русия, само че по-късно обстановката се обръща и великият княз на Литва Александър Ягело желае мир. В резултат на спора страните се връщат към предвоенната граница, само че признаването на купата „ Господар на цяла Русия “ от Литва е записан в мирния контракт. В същото време Полша, съдружник на Литва, отхвърля да признае тази купа на Иван III, настойчиво наричайки владетелите на Русия „ великите московски князе “.
Особено забавно е, че Свещената Римска империя, която се стреми към съюз с Русия, освен признава купата на Иван III и неговия наследник Василий III, само че и непринудено стартира да титулува съветския държател като император, като по този метод го приравнява с император на Свещената Римска империя и признава авансово бъдещото обединяване на цяла Русия под скиптъра на Рюриковичите.
Следващият стадий от спора се организира по време на ръководството на Иван IV, първият московски властник, който публично приема купата цар. Това е извънредно дело. Традиционно в славянските езици купата цар се употребява единствено във връзка с императорите на Византия (и се употребява и от тези велики владетели на сърби и българи, които претендират за еднакъв статут на Византия). Хановете на Златната орда също се назовават царе, когато работят като висши владетели на своята страна, част от която е Русия, превзета от татарите. Появата на купата " цар Всеруски " значи, че Русия към този момент не зависи от никоя друга страна в света, е изцяло суверенна страна и също така в прочут смисъл правоприемник и правоприемник и на Византия (като най-голямата и най-мощната православна сила), и на Златната орда, като новата съществена мощ, преобладаваща в Евразия.
Тоест в този момент към този момент не Русия е подчинена на татарите, а татарските ханства стават обект на съветското завладяване. При Иван IV Казанското, Астраханското и Сибирското ханства са присъединени към Русия, башкирите сами пожелават да бъдат признати под царския патронаж, казахската орда, която по-късно става част от съветската страна, открива съюзнически връзки с Русия.
Същата история излезе и с царската купа. Полша, която по това време е могъща страна в Източна Европа и главен съперник на Русия, не признава купата, само че по-далечните европейски страни бързо стартират да я употребяват в дипломатическите контакти с Русия. Така да вземем за пример англичаните, които са извънредно заинтригувани от търговията с Русия, незабавно афишират купата цар за равна на тази на императора. В писмото на кралица Мария Тюдор, адресирано до Иван IV, той е наименуван " император на цяла Русия ", същото се отнася и за други европейски страни, които най-малко не заемат враждебна позиция.
Борбата за велика мощ води до дългата, тежка и кръвопролитна Ливонска война, един от резултатите от която би трябвало да бъде признаването от Полша на новите западни граници на Русия с влизането на завладените балтийски страни в нея, както и признаването на царската купа. Но първичните триумфи във войната не могат да бъдат затвърдени и Русия просто не устоя на дългата борба с полско-литовската страна, Швеция, Дания и Кримското ханство и би трябвало да подписа мир. Конфликтът се проточва с съвсем 100 години.
Малорусия и Русия
Борбата с Полша за наследството на Рюриковичите стартира още веднъж след въстанието на казаците, водени от хетман Богдан Хмелницки. Въстанието стартира като елементарен казашки протест против нарушаването на правата на православното население, живеещо в съветските земи под контрола на Полша. Но доста бързо прераства в националноосвободителна война. През 1648 година отрядите на Хмелницки нанасят няколко тежки провали на поляците, след което спорът затихва за известно време, само че през 1650 година се разгаря още веднъж - откакто полският сейм афишира събирането на цялата шляхта за потушаване на въстанието. Изправени пред всички сили на полската страна, казаците към този момент стартират да търпят проваляне. Богдан Хмелницки моли цар Алексей Михайлович да одобри казаците в съветско гражданство. В Москва се организира Земски събор, който взема решение да включи украинските земи в Русия, даже в случай че би трябвало да се бият за тях с Полша. През 1654 година се състои Переяславската Рада, на която казаците и жителите на Малорусия се заклеват във честност на съветския цар. Полша отхвърля да признае новите граници на Русия. Започва Руско-полската война от 1654-1667 година
По време на този спор съветската войска демонстрира най-хубавата си страна. Полските армии са победени, а съветската войска доближава до Вилна, Ковно, Гродно и Люблин. По-голямата част от полско-литовската страна попада под контрола на Русия. Андрусовското помирение фиксира влизането на Левобрежна Украйна в Русия, както и царската купа на съветския държател. Но поляците настойчиво не желаят да признаят подобен мир, който възприемаха като оскърбление. В положение на помирение двете страни са до 1686 година, когато е подписан Вечният мир. Русия реализира прехвърлянето на Киев към нея и премахването на руско-полската съсобственост на Запорожката Сеч, която изцяло мина по съветско гражданство.
Поляците в никакъв случай не биха подписали сходен документ, в случай че не беше експлоадирането на война с Османската империя, в която Полша обезверено се нуждае от помощта на Русия. Но даже и тук, макар че договорът се ползва постоянно, полският сейм го ратифицира едвам през 1764 година, когато полската страна става съветски протекторат. Ако силата на Русия не беше толкоз огромна по това време, Полша щеше да продължи да отхвърля да признае дългогодишния факт.
Клуб ът на великите
Нов проблем с " непризнаването " от Запада поражда на 22 октомври 1721 година, когато Петър I приема купата император. Това значи освен края на Великата северна война, само че и влизането на Русия в редиците на огромните международни сили, дружно с Франция, Свещената Римска империя, Англия и Испания. Преди провалянето във войната Швеция се счита за велика мощ, построила лична Балтийска империя, само че в този момент тя отпада от този влиятелен клуб и Русия заема нейното място. Но за признаването на императорската купа и новите граници на Русия въпреки всичко би трябвало да се бори. Това зависи най-много от това до каква степен тази или онази страна се опасява от съветската военна мощност и се интересува от мирни връзки с Петербург.
Следователно Холандия и Прусия приет купата незабавно щом е провъзгласена. Швеция, която претърпява тежко проваляне от руснаците, стига до признаването доста бързо - още през 1723 година Турция през 1739 година, също след поражениевъв война с Русия. Австрия (въпреки съюзническите връзки с Русия) и Англия (въпреки статута на главен търговски партньор) отсрочват признаването до 1742 година, когато цената на признаването е влизането на Руската империя във войната за австрийското завещание на страната на Австрия и Англия. Испания, която няма съвсем никакви връзки с Русия, може да си разреши да отсрочи признаването до 1759 година, а Полша признава императорската купа едвам през 1764 година, откакто Екатерина II слага своето протеже и някогашен любимец Станислав Понятовски на полския престол.
Руснаците трябваше да потвърждават правата си със мощ до края на Наполеоновите войни. Тогава успеха над Френската империя носи на Русия международна популярност и позицията на първа мощ в Европа, а съветският император става основен съдия във всички европейски разногласия. Този почетен статут обаче, 40 години по-късно, е оспорен от Англия и Франция по време на Кримската война. Това още един път потвърждава, че в международната политика няма постоянни детайли. И постоянно би трябвало да сме подготвени да се борим за нашите права или граници. Само тази подготвеност е най-надеждният мотив, а без нея интернационалните контракти не костват даже хартията, на която са написани.
Превод: В. Сергеев
ВАЖНО!!! Уважаеми читатели на, лимитират ни поради позициите ни! Влизайте непосредствено в сайта www.pogled.info . Споделяйте в профилите си, с другари, в групите и в страниците. По този метод ще преодолеем рестриктивните мерки, а хората ще могат да доближат до различната позиция за събитията!?
Когато видите знака " подправени вести ", това значи, че тази публикация е целесъобразно да се прочете!!!
Абонирайте се за нашия Ютуб канал/горе вдясно/: https://www.youtube.com
Цар или не?
Първият подобен случай е обвързван с великия княз на Москва Иван III, който през XV век става основател на съветската национална централизирана страна. Обединявайки Североизточна Русия, Иван III приема купата Господар на цяла Русия, като по този метод претендира за законна власт във всички земи, които преди този момент са били част от староруската страна, ръководена от династията на Рюрик. Разбира се, тази стъпка провокира внезапно отменяне от страна на западния ни комшия - Великото литовско княжество, чиито владетели носят купата " Велик княз на Литва и Русия " и също претендират за наследството на Рюриковичите.
Ситуацията се подхранва от обстоятелството, че доста съветски князе минават на страната на Москва, не искайки да живеят в католическа Литва, където остарялата религиозна приемливост, с укрепването на католическата черква, става все по-илюзорна, трансформирайки се в привилегии за католиците и потисничеството на православните.
Резултатът е войната от 1487-1494 година, доста чудноват спор, който се води без публично оповестяване на война, само че е незабравим със своята настървеност. Първата половина на войната е несполучлива за Русия, само че по-късно обстановката се обръща и великият княз на Литва Александър Ягело желае мир. В резултат на спора страните се връщат към предвоенната граница, само че признаването на купата „ Господар на цяла Русия “ от Литва е записан в мирния контракт. В същото време Полша, съдружник на Литва, отхвърля да признае тази купа на Иван III, настойчиво наричайки владетелите на Русия „ великите московски князе “.
Особено забавно е, че Свещената Римска империя, която се стреми към съюз с Русия, освен признава купата на Иван III и неговия наследник Василий III, само че и непринудено стартира да титулува съветския държател като император, като по този метод го приравнява с император на Свещената Римска империя и признава авансово бъдещото обединяване на цяла Русия под скиптъра на Рюриковичите.
Следващият стадий от спора се организира по време на ръководството на Иван IV, първият московски властник, който публично приема купата цар. Това е извънредно дело. Традиционно в славянските езици купата цар се употребява единствено във връзка с императорите на Византия (и се употребява и от тези велики владетели на сърби и българи, които претендират за еднакъв статут на Византия). Хановете на Златната орда също се назовават царе, когато работят като висши владетели на своята страна, част от която е Русия, превзета от татарите. Появата на купата " цар Всеруски " значи, че Русия към този момент не зависи от никоя друга страна в света, е изцяло суверенна страна и също така в прочут смисъл правоприемник и правоприемник и на Византия (като най-голямата и най-мощната православна сила), и на Златната орда, като новата съществена мощ, преобладаваща в Евразия.
Тоест в този момент към този момент не Русия е подчинена на татарите, а татарските ханства стават обект на съветското завладяване. При Иван IV Казанското, Астраханското и Сибирското ханства са присъединени към Русия, башкирите сами пожелават да бъдат признати под царския патронаж, казахската орда, която по-късно става част от съветската страна, открива съюзнически връзки с Русия.
Същата история излезе и с царската купа. Полша, която по това време е могъща страна в Източна Европа и главен съперник на Русия, не признава купата, само че по-далечните европейски страни бързо стартират да я употребяват в дипломатическите контакти с Русия. Така да вземем за пример англичаните, които са извънредно заинтригувани от търговията с Русия, незабавно афишират купата цар за равна на тази на императора. В писмото на кралица Мария Тюдор, адресирано до Иван IV, той е наименуван " император на цяла Русия ", същото се отнася и за други европейски страни, които най-малко не заемат враждебна позиция.
Борбата за велика мощ води до дългата, тежка и кръвопролитна Ливонска война, един от резултатите от която би трябвало да бъде признаването от Полша на новите западни граници на Русия с влизането на завладените балтийски страни в нея, както и признаването на царската купа. Но първичните триумфи във войната не могат да бъдат затвърдени и Русия просто не устоя на дългата борба с полско-литовската страна, Швеция, Дания и Кримското ханство и би трябвало да подписа мир. Конфликтът се проточва с съвсем 100 години.
Малорусия и Русия
Борбата с Полша за наследството на Рюриковичите стартира още веднъж след въстанието на казаците, водени от хетман Богдан Хмелницки. Въстанието стартира като елементарен казашки протест против нарушаването на правата на православното население, живеещо в съветските земи под контрола на Полша. Но доста бързо прераства в националноосвободителна война. През 1648 година отрядите на Хмелницки нанасят няколко тежки провали на поляците, след което спорът затихва за известно време, само че през 1650 година се разгаря още веднъж - откакто полският сейм афишира събирането на цялата шляхта за потушаване на въстанието. Изправени пред всички сили на полската страна, казаците към този момент стартират да търпят проваляне. Богдан Хмелницки моли цар Алексей Михайлович да одобри казаците в съветско гражданство. В Москва се организира Земски събор, който взема решение да включи украинските земи в Русия, даже в случай че би трябвало да се бият за тях с Полша. През 1654 година се състои Переяславската Рада, на която казаците и жителите на Малорусия се заклеват във честност на съветския цар. Полша отхвърля да признае новите граници на Русия. Започва Руско-полската война от 1654-1667 година
По време на този спор съветската войска демонстрира най-хубавата си страна. Полските армии са победени, а съветската войска доближава до Вилна, Ковно, Гродно и Люблин. По-голямата част от полско-литовската страна попада под контрола на Русия. Андрусовското помирение фиксира влизането на Левобрежна Украйна в Русия, както и царската купа на съветския държател. Но поляците настойчиво не желаят да признаят подобен мир, който възприемаха като оскърбление. В положение на помирение двете страни са до 1686 година, когато е подписан Вечният мир. Русия реализира прехвърлянето на Киев към нея и премахването на руско-полската съсобственост на Запорожката Сеч, която изцяло мина по съветско гражданство.
Поляците в никакъв случай не биха подписали сходен документ, в случай че не беше експлоадирането на война с Османската империя, в която Полша обезверено се нуждае от помощта на Русия. Но даже и тук, макар че договорът се ползва постоянно, полският сейм го ратифицира едвам през 1764 година, когато полската страна става съветски протекторат. Ако силата на Русия не беше толкоз огромна по това време, Полша щеше да продължи да отхвърля да признае дългогодишния факт.
Клуб ът на великите
Нов проблем с " непризнаването " от Запада поражда на 22 октомври 1721 година, когато Петър I приема купата император. Това значи освен края на Великата северна война, само че и влизането на Русия в редиците на огромните международни сили, дружно с Франция, Свещената Римска империя, Англия и Испания. Преди провалянето във войната Швеция се счита за велика мощ, построила лична Балтийска империя, само че в този момент тя отпада от този влиятелен клуб и Русия заема нейното място. Но за признаването на императорската купа и новите граници на Русия въпреки всичко би трябвало да се бори. Това зависи най-много от това до каква степен тази или онази страна се опасява от съветската военна мощност и се интересува от мирни връзки с Петербург.
Следователно Холандия и Прусия приет купата незабавно щом е провъзгласена. Швеция, която претърпява тежко проваляне от руснаците, стига до признаването доста бързо - още през 1723 година Турция през 1739 година, също след поражениевъв война с Русия. Австрия (въпреки съюзническите връзки с Русия) и Англия (въпреки статута на главен търговски партньор) отсрочват признаването до 1742 година, когато цената на признаването е влизането на Руската империя във войната за австрийското завещание на страната на Австрия и Англия. Испания, която няма съвсем никакви връзки с Русия, може да си разреши да отсрочи признаването до 1759 година, а Полша признава императорската купа едвам през 1764 година, откакто Екатерина II слага своето протеже и някогашен любимец Станислав Понятовски на полския престол.
Руснаците трябваше да потвърждават правата си със мощ до края на Наполеоновите войни. Тогава успеха над Френската империя носи на Русия международна популярност и позицията на първа мощ в Европа, а съветският император става основен съдия във всички европейски разногласия. Този почетен статут обаче, 40 години по-късно, е оспорен от Англия и Франция по време на Кримската война. Това още един път потвърждава, че в международната политика няма постоянни детайли. И постоянно би трябвало да сме подготвени да се борим за нашите права или граници. Само тази подготвеност е най-надеждният мотив, а без нея интернационалните контракти не костват даже хартията, на която са написани.
Превод: В. Сергеев
ВАЖНО!!! Уважаеми читатели на, лимитират ни поради позициите ни! Влизайте непосредствено в сайта www.pogled.info . Споделяйте в профилите си, с другари, в групите и в страниците. По този метод ще преодолеем рестриктивните мерки, а хората ще могат да доближат до различната позиция за събитията!?
Когато видите знака " подправени вести ", това значи, че тази публикация е целесъобразно да се прочете!!!
Абонирайте се за нашия Ютуб канал/горе вдясно/: https://www.youtube.com
Източник: pogled.info
КОМЕНТАРИ