19-годишната младоженка следва любимия в опасния път и участва в сражения
На 20 април 1876 година въстава Копривщица. Още същия ден въстанието пламва в Панагюрище и Клисура. Скоро то обгръща и други селища от двете страни на Стара планина. Георги Бенковски образува конна чета от “най-решителни юнаци ” - “Хвърковата чета ”. И с нея потегля из окръга, с цел да “разбунтува и другото население ”. Редят се къси сражения с бързи победи, възторжени посрещания. И по този начин - до пазарджишкото село Белово... В Белово живее славянинът от Дубровник Иван Сутич. Жена му, родом от Пазарджик, се назовава Мария Ангелова. Завършила локалното килийно учебно заведение, самата тя била учителка за малко в Голямо Белово. Гальовно й викат Нонка или Йонка. Още е булка.
В Белово четата на Георги Бенковски е посрещната отвън селото още, а по основната улица минава съвсем като на церемониал. Спира за обядване в дома на свещеника Михаил Радулов. Негови квартиранти са Мария и Иван Сутич, и те са поканени. Дубровничанинът е бизнесмен по градежа на жп линията София-Одрин, известна тогава като “Барон-Хиршовата железница”. След обяда Сутич поканва “по-главните лица” в своята стая. Там на стените е окачена цяла сбирка от оръжия. И като вижда, че войводата се захласва по тях, Сутич напряко му ги подарява.
Е, по какъв начин да не се съгласи Бенковски, който до тогава се държал резервирано към чужденеца, да удовлетвори молбата му за присъединение към четата. Изниква усложнение - би трябвало и кон. Веднага, по разпореждане на войводата, са открити не един, а шест коня! Следва изненадата:
Мария също желае да тръгне с четата!
Още 19-годишна, нежна и нежна, с “капела на главата”, тя наподобява като екзотично цвете измежду брадясалите бунтовници. Но решението й е твърдо - където е брачният партньор й, там ще е и тя. Щом той ще мре за българската независимост, с него желае да почине и тя.
Войводата, въпреки и стъписан, се съгласява. Мария се подготвя небрежно. Дали е проумявала къде потегля, какво я чака? Едва ли, тъй като в бохчичката й, с изключение на малко храна, има ръкавици и черно чадърче - заради менливото време... Все отново дамата си е дама.
Войводата, самичък той огнен темперамент и човек на импулса, е разчувствуван от тази женска неустрашимост. Обръща се към Захари Стоянов с великодушна рекомендация: “Запиши, че през днешния ден, на 27 април, към нашата чета се причислява и госпожата на Иван Сутича, Мария Ангелова, родом наша българка, името на която ще остане записано в историята...”. Нарежда да й изберат подобаващ кон. Ето я покачена на “гиздава кротка черна кобила”. Влива се Мария в “Хвърковатата” чета, единствена жена измежду тези пощурели за протест и независимост мъже.
За страдание, както признава Захари Стоянов, в Белово четата “беше в апогея на своята слава”, само че по-нататък нещата потеглят на зле. Потеглят през Ветрен и Славовица към Еледжик в Средна гора. След среднощ са на връх Лисец. Едва в мъгливото студено утро се схваща, че планината е претъпкана с хора от близките села. Гледката към низината е страховита: горят селища, стелят се пушеци, отекват далечни стрелби. В този миг войводата отронва паметните думи: “Моята цел е реализирана към този момент! В сърцето на тиранина аз отворих такава люта рана, която няма да заздравее в никакъв случай, а на Русия - дано тя да заповяда!”.
Няколко тревожни денонощия на Еледжик. Всяка заран се оказват по-малко на брой. Вече не ги посрещат с екстаз и признателност, настроението е друго. Страх, отчаяние, обезсърчение... Захари Стоянов ще го напише след време в книгата си:
влиянието на четата “отпадаше поразително”
Още десетина километра рисков поход и четата, с развяното знаме, доближава височината над Панагюрище. Помощта обаче закъснява - градът към този момент гори, хората пъплят към гората. Това в действителност е разгромът на въстанието в окръга. Дори “железният” челник едвам укрива сълзите си... А Мария, какво ли й е на нея - измръзнала в тънките си дамски дрешки, несъответствуващи за планина и езда.
Неделя, 2 май. Четата потегля към Стара планина, може би на север ще е нужна на други въстанали селища? Тези, които към този момент не устоят, изостават и напущат тихомълком. Изчезва и знаменосецът Крайчо, само че оставя въпреки всичко знамето...
Валят непрестанно дъждове, студено е. Нови десетки километри към планинските върхари, инциденти, теглила... Объркват се, лутат се, изпокарват се. Ето по какъв начин Захари Стоянов разказва пътуването през нощта против 3 май 1876 година: “То беше едно от най-трудните, доколкото може да си фантазира човек. Падане, ставане, препъване на конете, изгубване на пушка или друго някое оръжие във време на рухването - бяха неща елементарни... Наляво долчина, надясно краище, напредя ни камъци, с една тирада - състояние извънредно. Вървиш, крачиш, а нищо не ти спори, на всички места мрачевина като в ада”. Мария Сутич не изостава от ядрото на четата, въпреки че за нея, дребничка и слаба, вероятно е най-тежко - сама жена измежду толкоз мъже, самите те обезверени и комплицирани от протичащото се. След време Захари Стоянов, летописецът, ще й отдели особено внимание и съчувствие в своите мемоари: “Хубавото й бяло лице и
малките ръчици бяха се охлузили
и надраскали като географски атлас, а за тънките облекла не питайте...”
И освен суровият живот и дебнещите рискове я изтезават, а и безмълвната неприязън на някои четници към нея. Нали съществува вярване, че има ли жена в такова начинание, триумфът бяга... Стига се до ужасното, безбожно желание у неколцина - да я убият! Нея, “едничката българка, която се бе удостоила да стои под байрака на свободата”, както ще напише след време Захари Стоянов. Той едвам отклонява озверелите четници от осъществяване на “фанатическата им постъпка”.
Двама от основните женомразци побягват, като отмъкват и шест от най-хубавите коне, дружно с храна и облекла. Вземат и коня на Мария Сутич. Веднага обаче й оферират различен кон. Завалява сняг. Окъсани, гладни и отпаднали духом, въстаниците провиждат края и той е заплашителен. Мария моли мъжа си да я убие, с цел да не я заловен жива. Четата на два пъти попада на засади и води престрелки, 15-20 души изчезват или стават жертва на башибозук. Вече всички са разбрали: на всички места в България въстанието е потушено. Гладни са. Колят един кон и го оглозгват до кокалче. Тук е мястото да се каже, че съгласно летописците Мария освен е участвала, само че и е взела участие в сраженията. Как?
Стреляла ли е, или е превързвала ранените и утешавала умиращите -
класическа роля на дамите в боевете. Не се знае, а и не е изключително значимо.
Намират се в Тетевенския балкан, някъде сред Тетевен и село Липен. Войводата взема решение да се разделят. Със себе си желае да вземе няколко души - Захари Стоянов, духовник Кирил и двама далматинци. Иван Сутич също желае да го придружи. А Мария?
Войводата си замълчава за нея, нали е споделил един път: оставя я да я запише историята... Разделят се. Турците залавят Мария, когато остатъкът от групата потегля към Тетевен. По пътя към София я подлагат на издевателства и унижения. В София - три месеца, съгласно някои сведения, лежи в “Черната джамия”. Намесват се непознати консули, освобождават мъжа й като чужденец, нея - по-късно. А съгласно потомци в рода й пазарджишките чорбаджии събират пари и откупват живота й. Почти необикновено. След Освобождението Захари Стоянов я среща в Пловдив: “Живее си Мария, отново жена на Сутича, отново по този начин засмяна и радостна, помни всичко открай докрай...”, ще каже той.
Когато брачният партньор й умира през 1903 година, тя остава в “крайно оскъдно състояние” и праща писмо до Министерството на финансите за пенсия - “за да мога и аз да преживея”. Прилага писмени сведения от четници и уверение, че няма парцели, нито деца, които да й оказват помощ. Пет години молбата й се трансферира по институции. Накрая й отхвърлят с претекста, че доста са взели участие във “всенародното въстание” и в случай че дадат на всички пенсия, ще се заплаши държавното богатство... Години по-късно въпреки всичко й отпускат дребна поборническа пенсия.
Умира през 1932 година В Пазарджик през днешния ден има неин монумент, дело на скулптора Спас Киричев.
Петя АЛЕКСАНДРОВА
В Белово четата на Георги Бенковски е посрещната отвън селото още, а по основната улица минава съвсем като на церемониал. Спира за обядване в дома на свещеника Михаил Радулов. Негови квартиранти са Мария и Иван Сутич, и те са поканени. Дубровничанинът е бизнесмен по градежа на жп линията София-Одрин, известна тогава като “Барон-Хиршовата железница”. След обяда Сутич поканва “по-главните лица” в своята стая. Там на стените е окачена цяла сбирка от оръжия. И като вижда, че войводата се захласва по тях, Сутич напряко му ги подарява.
Е, по какъв начин да не се съгласи Бенковски, който до тогава се държал резервирано към чужденеца, да удовлетвори молбата му за присъединение към четата. Изниква усложнение - би трябвало и кон. Веднага, по разпореждане на войводата, са открити не един, а шест коня! Следва изненадата:
Мария също желае да тръгне с четата!
Още 19-годишна, нежна и нежна, с “капела на главата”, тя наподобява като екзотично цвете измежду брадясалите бунтовници. Но решението й е твърдо - където е брачният партньор й, там ще е и тя. Щом той ще мре за българската независимост, с него желае да почине и тя.
Войводата, въпреки и стъписан, се съгласява. Мария се подготвя небрежно. Дали е проумявала къде потегля, какво я чака? Едва ли, тъй като в бохчичката й, с изключение на малко храна, има ръкавици и черно чадърче - заради менливото време... Все отново дамата си е дама.
Войводата, самичък той огнен темперамент и човек на импулса, е разчувствуван от тази женска неустрашимост. Обръща се към Захари Стоянов с великодушна рекомендация: “Запиши, че през днешния ден, на 27 април, към нашата чета се причислява и госпожата на Иван Сутича, Мария Ангелова, родом наша българка, името на която ще остане записано в историята...”. Нарежда да й изберат подобаващ кон. Ето я покачена на “гиздава кротка черна кобила”. Влива се Мария в “Хвърковатата” чета, единствена жена измежду тези пощурели за протест и независимост мъже.
За страдание, както признава Захари Стоянов, в Белово четата “беше в апогея на своята слава”, само че по-нататък нещата потеглят на зле. Потеглят през Ветрен и Славовица към Еледжик в Средна гора. След среднощ са на връх Лисец. Едва в мъгливото студено утро се схваща, че планината е претъпкана с хора от близките села. Гледката към низината е страховита: горят селища, стелят се пушеци, отекват далечни стрелби. В този миг войводата отронва паметните думи: “Моята цел е реализирана към този момент! В сърцето на тиранина аз отворих такава люта рана, която няма да заздравее в никакъв случай, а на Русия - дано тя да заповяда!”.
Няколко тревожни денонощия на Еледжик. Всяка заран се оказват по-малко на брой. Вече не ги посрещат с екстаз и признателност, настроението е друго. Страх, отчаяние, обезсърчение... Захари Стоянов ще го напише след време в книгата си:
влиянието на четата “отпадаше поразително”
Още десетина километра рисков поход и четата, с развяното знаме, доближава височината над Панагюрище. Помощта обаче закъснява - градът към този момент гори, хората пъплят към гората. Това в действителност е разгромът на въстанието в окръга. Дори “железният” челник едвам укрива сълзите си... А Мария, какво ли й е на нея - измръзнала в тънките си дамски дрешки, несъответствуващи за планина и езда.
Неделя, 2 май. Четата потегля към Стара планина, може би на север ще е нужна на други въстанали селища? Тези, които към този момент не устоят, изостават и напущат тихомълком. Изчезва и знаменосецът Крайчо, само че оставя въпреки всичко знамето...
Валят непрестанно дъждове, студено е. Нови десетки километри към планинските върхари, инциденти, теглила... Объркват се, лутат се, изпокарват се. Ето по какъв начин Захари Стоянов разказва пътуването през нощта против 3 май 1876 година: “То беше едно от най-трудните, доколкото може да си фантазира човек. Падане, ставане, препъване на конете, изгубване на пушка или друго някое оръжие във време на рухването - бяха неща елементарни... Наляво долчина, надясно краище, напредя ни камъци, с една тирада - състояние извънредно. Вървиш, крачиш, а нищо не ти спори, на всички места мрачевина като в ада”. Мария Сутич не изостава от ядрото на четата, въпреки че за нея, дребничка и слаба, вероятно е най-тежко - сама жена измежду толкоз мъже, самите те обезверени и комплицирани от протичащото се. След време Захари Стоянов, летописецът, ще й отдели особено внимание и съчувствие в своите мемоари: “Хубавото й бяло лице и
малките ръчици бяха се охлузили
и надраскали като географски атлас, а за тънките облекла не питайте...”
И освен суровият живот и дебнещите рискове я изтезават, а и безмълвната неприязън на някои четници към нея. Нали съществува вярване, че има ли жена в такова начинание, триумфът бяга... Стига се до ужасното, безбожно желание у неколцина - да я убият! Нея, “едничката българка, която се бе удостоила да стои под байрака на свободата”, както ще напише след време Захари Стоянов. Той едвам отклонява озверелите четници от осъществяване на “фанатическата им постъпка”.
Двама от основните женомразци побягват, като отмъкват и шест от най-хубавите коне, дружно с храна и облекла. Вземат и коня на Мария Сутич. Веднага обаче й оферират различен кон. Завалява сняг. Окъсани, гладни и отпаднали духом, въстаниците провиждат края и той е заплашителен. Мария моли мъжа си да я убие, с цел да не я заловен жива. Четата на два пъти попада на засади и води престрелки, 15-20 души изчезват или стават жертва на башибозук. Вече всички са разбрали: на всички места в България въстанието е потушено. Гладни са. Колят един кон и го оглозгват до кокалче. Тук е мястото да се каже, че съгласно летописците Мария освен е участвала, само че и е взела участие в сраженията. Как?
Стреляла ли е, или е превързвала ранените и утешавала умиращите -
класическа роля на дамите в боевете. Не се знае, а и не е изключително значимо.
Намират се в Тетевенския балкан, някъде сред Тетевен и село Липен. Войводата взема решение да се разделят. Със себе си желае да вземе няколко души - Захари Стоянов, духовник Кирил и двама далматинци. Иван Сутич също желае да го придружи. А Мария?
Войводата си замълчава за нея, нали е споделил един път: оставя я да я запише историята... Разделят се. Турците залавят Мария, когато остатъкът от групата потегля към Тетевен. По пътя към София я подлагат на издевателства и унижения. В София - три месеца, съгласно някои сведения, лежи в “Черната джамия”. Намесват се непознати консули, освобождават мъжа й като чужденец, нея - по-късно. А съгласно потомци в рода й пазарджишките чорбаджии събират пари и откупват живота й. Почти необикновено. След Освобождението Захари Стоянов я среща в Пловдив: “Живее си Мария, отново жена на Сутича, отново по този начин засмяна и радостна, помни всичко открай докрай...”, ще каже той.
Когато брачният партньор й умира през 1903 година, тя остава в “крайно оскъдно състояние” и праща писмо до Министерството на финансите за пенсия - “за да мога и аз да преживея”. Прилага писмени сведения от четници и уверение, че няма парцели, нито деца, които да й оказват помощ. Пет години молбата й се трансферира по институции. Накрая й отхвърлят с претекста, че доста са взели участие във “всенародното въстание” и в случай че дадат на всички пенсия, ще се заплаши държавното богатство... Години по-късно въпреки всичко й отпускат дребна поборническа пенсия.
Умира през 1932 година В Пазарджик през днешния ден има неин монумент, дело на скулптора Спас Киричев.
Петя АЛЕКСАНДРОВА
Източник: blitz.bg
КОМЕНТАРИ