Геният, на когото родината не прости
Ако в България се е родил талант, то това е станало на 14 януари 1926 година в София в дома на известния цигулар Никола Абаджиев и пианистката Лала Пиперкова. Детето знамение се споделя Васко. На четири години, без никой да го кара, той застана до студентите на татко си и стартира да свири дружно с тях. На девет той към този момент е в Консерваторията с тапия за приключено приблизително обучение. На дванадест на състезанието „ Франц Крайслер “ във Франция, руският виртуоз Давид Ойстрах печели първа премия, а на българчето е дадена специфична, не може по-голяма- той е още дете. Дете, само че знамение и това виждат освен родината му, само че и целият музикален свят. И този обилно талантлив от бога гений завърша живота си съвсем като клошар след инфаркт в един железопътен вагон на Хамбург. Дали тази трагична орис или политическата обстановка в оня интервал от историята на България е причина тя да се отхвърли от него. Да, само че от началото на демокрацията минаха тридесет години, а сънародниците ни малко знаят за този исполин. Настина има един прелестен филм на режисьорката Моника Якимова, има и няколко книги, отдадени на живота му. Отскоро една дребна уличка в Студентския град в София носи името „ Васко Абаджиев “, само че при толкоз монументи, някои от тях на напълно незначими „ герои “, неналичието най-малко на един бюст на най-големия български цигулар не приказва добре за националната ни памет.
През 1942 година Васко е към този момент на четиринадесет, когато фамилията се место в Берлин. Някои го съпоставят с Паганини, други с Моцарт, само че и едните, и другите са прави. Времето обаче е неприятно - война. Въпреки това българинът изнася концерти, одобряват го на всички места възторжено, афишират го за извънземен. Ликът му е върху големите афиши, закачени по фасадите на постройките. В оживелите още зали свири с огромни оркестри, а известността му се простира върху цяла Германия.
След края на войната, през 1945 година, се заговаря за връщане на семейството в България, само че очевидно обезпокоен от руската окупация тук, бащата взема решение да останат. Отказва и предлагането синът му да бъде назначен за концертмайстор в берлинската филхармония. Всичко, което става в близост, разрухата след войната, мощно разочароват Никола Абаджиев и през 1947 година, след мозъчен удар той почива.
Виртуозът и майка му отпътуват за Швеция, само че след няколко концерта излиза наяве, че и там оцеляването ще е мъчно. Нямат пари, живеят в мизерия. Тогава, през 1950 година, двамата се връщат в България. И тук още веднъж той си напомня усета на огромната популярност. Защото негов настойник става не различен, а министърът на културата Вълко Червенков. Дават му влогова брошура, от която може да тегли, колкото си желае. Друг подобен случай няма. Хонорарите му,са доста, доста надалеч от това, което получават сътрудниците му. Има, несъмнено, за какво. От концертите му страната печели сносно, също така е същинска горделивост и реклама за страната ни. Търсят му цигулка по целия свят. Получават се 16 предложения. Изборът пада нае една „ Страдивариус”, само че в последна сметка инструментът, с който ще свири е изработен от лютиера Л. Калоферов.
Разказите на хората, които го познават, в упоменатия филм, припомнят, че препълнените салони са го приветствали по тридесет минути без спиране. Пред зала „ България “, където има концерт, са изнесени представители и близките улици са претъпкани със слушатели. Конна милиция се грижи за реда. И дано напомним, не става въпрос за футболен мач, а за цигулков концерт. А искащите да участват се подреждат на опашка за билети от шест часа сутринта.
Васко Абаджиев е кумир. Следват го тълпи фенове, желаят да го допрян. Тръгват за концертите часове преди началото и търпеливо чакат. Шест-седем биса са неизбежни, преди да се разгласи краят.
Държавата обсипва Васил Абаджиев с пари, само че като човек, който няма отношение към тях, той постоянно е без стотинка. Доста му оказва помощ в харченето и неговата майка Лала. Тя парира отдалеко и всичките му опити да се свърже с някое момиче. Иска да е единствено неин, което е гаранция за луксозния й живот. А и детето в сина й още не е пораснало и се връща към неизживяното детство. Диригентът Руслан Райчев споделя, че за концерт в Пловдив той пристигнал с изключение на с цигулка и с футболна топка и настоял преди началото да поиграят футбол в градинката. Така и станало макар че маестрото бил облечен в смокинг и лачени обувки.
Скулптура портрет, изработен от Андрей Нилолов
Васко Абаджиев свири основно в България. Разрешават му да гастролира най-вече в Унгария, Съюз на съветските социалистически републики, Германска демократична република и останалите социалистически страни. Вратата на Запад е затворена.
Този факт, заболяването му, с която не може да се оправи и може би въздействието на майка му са причина през 1956 година след едно пътешестване в Чехия и Унгария той да продължи за Хамбург да остане там.
Но в Германия като че ли са го не запомнили, виждат различен човек. В очите на немците той към този момент не е виртуозът, детето знамение, Паганини или Моцарт. Няма пари. Живее с благословията на обществените служби и няколко положителни другари. Настанен е в интернат, свири на места за дребни възнаграждения. България се пробва да го върне. Приема, в случай че му провеждат концерт във Виена и Москва. Иска двеста $, с цел да си заплати наема и купи костюм. В последна сметка до завръщане не се стига и най-великият български цигулар е разгласен за невъзвращенец, с други думи зложелател на народа. Това не му пречи той да продължава да приказва с обич за родината си. Да я обича и да не харесва страната, в която е избрал да живее.
Смъртта на майка му е тежък удар за несвикналия да се оправя самичък в живота мъж. Обществото продължава да не го приема. Виждат го да свири Бах в мизерните пристанищни кръчми в Хамбург. Дават му халба бира и чаша вино, които той не пие, само че за сметка на това пуши задоволително. Живее мизерно. Богат меломан го чува инцидентно, наема му жилище, обезпечава му храна и му провежда концерти в църкви и катедрали. Публиката е малобройна, само че има правилни фенове, които го следват на всички места.
Но претърпяното, мизерията, славата, геният, изтощението - всичко това сякаш му идва допълнително. Докато идва този миг, в който издъхва във влака единствено на 52 години. Това е краят. Но не напълно. От днешните хора, от факторите в родината му ще зависи какъв брой още Васко Абаджиев ще живее. А той заслужава доста.
Подготвил Исак ГОЗЕС
През 1942 година Васко е към този момент на четиринадесет, когато фамилията се место в Берлин. Някои го съпоставят с Паганини, други с Моцарт, само че и едните, и другите са прави. Времето обаче е неприятно - война. Въпреки това българинът изнася концерти, одобряват го на всички места възторжено, афишират го за извънземен. Ликът му е върху големите афиши, закачени по фасадите на постройките. В оживелите още зали свири с огромни оркестри, а известността му се простира върху цяла Германия.
След края на войната, през 1945 година, се заговаря за връщане на семейството в България, само че очевидно обезпокоен от руската окупация тук, бащата взема решение да останат. Отказва и предлагането синът му да бъде назначен за концертмайстор в берлинската филхармония. Всичко, което става в близост, разрухата след войната, мощно разочароват Никола Абаджиев и през 1947 година, след мозъчен удар той почива.
Виртуозът и майка му отпътуват за Швеция, само че след няколко концерта излиза наяве, че и там оцеляването ще е мъчно. Нямат пари, живеят в мизерия. Тогава, през 1950 година, двамата се връщат в България. И тук още веднъж той си напомня усета на огромната популярност. Защото негов настойник става не различен, а министърът на културата Вълко Червенков. Дават му влогова брошура, от която може да тегли, колкото си желае. Друг подобен случай няма. Хонорарите му,са доста, доста надалеч от това, което получават сътрудниците му. Има, несъмнено, за какво. От концертите му страната печели сносно, също така е същинска горделивост и реклама за страната ни. Търсят му цигулка по целия свят. Получават се 16 предложения. Изборът пада нае една „ Страдивариус”, само че в последна сметка инструментът, с който ще свири е изработен от лютиера Л. Калоферов.
Разказите на хората, които го познават, в упоменатия филм, припомнят, че препълнените салони са го приветствали по тридесет минути без спиране. Пред зала „ България “, където има концерт, са изнесени представители и близките улици са претъпкани със слушатели. Конна милиция се грижи за реда. И дано напомним, не става въпрос за футболен мач, а за цигулков концерт. А искащите да участват се подреждат на опашка за билети от шест часа сутринта.
Васко Абаджиев е кумир. Следват го тълпи фенове, желаят да го допрян. Тръгват за концертите часове преди началото и търпеливо чакат. Шест-седем биса са неизбежни, преди да се разгласи краят.
Държавата обсипва Васил Абаджиев с пари, само че като човек, който няма отношение към тях, той постоянно е без стотинка. Доста му оказва помощ в харченето и неговата майка Лала. Тя парира отдалеко и всичките му опити да се свърже с някое момиче. Иска да е единствено неин, което е гаранция за луксозния й живот. А и детето в сина й още не е пораснало и се връща към неизживяното детство. Диригентът Руслан Райчев споделя, че за концерт в Пловдив той пристигнал с изключение на с цигулка и с футболна топка и настоял преди началото да поиграят футбол в градинката. Така и станало макар че маестрото бил облечен в смокинг и лачени обувки.
Скулптура портрет, изработен от Андрей Нилолов
Васко Абаджиев свири основно в България. Разрешават му да гастролира най-вече в Унгария, Съюз на съветските социалистически републики, Германска демократична република и останалите социалистически страни. Вратата на Запад е затворена.
Този факт, заболяването му, с която не може да се оправи и може би въздействието на майка му са причина през 1956 година след едно пътешестване в Чехия и Унгария той да продължи за Хамбург да остане там.
Но в Германия като че ли са го не запомнили, виждат различен човек. В очите на немците той към този момент не е виртуозът, детето знамение, Паганини или Моцарт. Няма пари. Живее с благословията на обществените служби и няколко положителни другари. Настанен е в интернат, свири на места за дребни възнаграждения. България се пробва да го върне. Приема, в случай че му провеждат концерт във Виена и Москва. Иска двеста $, с цел да си заплати наема и купи костюм. В последна сметка до завръщане не се стига и най-великият български цигулар е разгласен за невъзвращенец, с други думи зложелател на народа. Това не му пречи той да продължава да приказва с обич за родината си. Да я обича и да не харесва страната, в която е избрал да живее.
Смъртта на майка му е тежък удар за несвикналия да се оправя самичък в живота мъж. Обществото продължава да не го приема. Виждат го да свири Бах в мизерните пристанищни кръчми в Хамбург. Дават му халба бира и чаша вино, които той не пие, само че за сметка на това пуши задоволително. Живее мизерно. Богат меломан го чува инцидентно, наема му жилище, обезпечава му храна и му провежда концерти в църкви и катедрали. Публиката е малобройна, само че има правилни фенове, които го следват на всички места.
Но претърпяното, мизерията, славата, геният, изтощението - всичко това сякаш му идва допълнително. Докато идва този миг, в който издъхва във влака единствено на 52 години. Това е краят. Но не напълно. От днешните хора, от факторите в родината му ще зависи какъв брой още Васко Абаджиев ще живее. А той заслужава доста.
Подготвил Исак ГОЗЕС
Източник: blitz.bg
КОМЕНТАРИ