Световната прима Надя Савова: Българската сцена се оказа недостъпна за мен
Коя в действителност е Надя Савова? Една от световноизвестните оперни певици, родени и расли в България, само че непознати в родината си. От десетина години поддържаме връзка с тази невероятна жена, която живее в Милано, и единствено отвреме в точния момент си идва в България. При всеки диалог с нея чувствам болката й – светът я призна, само че в България е съвсем непозната. На сцената на Софийската национална опера е пяла единствено един път. И то инцидентно. Гледах я преди няколко години на сцената на античния амфитеатър „ Арена ди Верона ” и до през днешния ден ме топли възхитата от нейното показване в операта „ Тоска ”от Пучини. От този ден насетне сме имали доста дълги диалози с Надя, постоянно се чуваме по телефона, беседваме по разнообразни тематики и тя не пропуща нито един празник, без да ми изпрати привет по телефона. На италиански. Вероятно по табиет, тъй като Надя не е не запомнила българския език… Все още… - Надя, родена си във Варна, като ученичка печелиш награди за лирика и прозаичност, а в университета учиш физика. Как се оказа в Миланската консерватория?
- Физиката беше предпочитание на родителите ми. Моето предпочитание беше да изучавам пеене и по тази причина напуснах университета и се явих на прослушване в Ансамбъла на Българското национално радио. Приеха ме незабавно като сопран. После завоювах стипендия и отпътувах да изучавам в Миланската консерватория в класа на Канетти и Ферраро. Допълнително вземах уроци при учителката на Райна Кабаиванска, маестра Дзита Фумагали. По това време пеех на доста подиуми, в разнообразни градове на Италия, тъй като трябваше да се самоиздържам. С времето започнах да спечелвам и награди от редица интернационалните състезания като този на името на Джакомо Пучини, да вземем за пример, на „ Вердиевите гласове” и така нататък Докато бях в първи курс се наложи да заместя Елизабета Валоа, една доста известна по това време оперна певица, в постановката „ Дон Карлос”. Тогава италианските вестници написаха на първата си страница: „ Надя Савова има мощен и ослепителен глас. Тя е същински експерт за най-трудните функции в целия оперен репертоар – Абигаил, Манон Леско, Аида,Тоска, в която взе участие дружно с Джузепе Джакомини…” Разбира се, почувствах се обичана…
- Това ли е началото на международната ти популярност?
- Славата ли? Да, може би това е било началото, само че аз не го разбирах към момента. Дори и когато започнах да пея с Борис Христов, с Монсерат Кабайе, с Ренато Брузон и Бруна Балиони не се усещах покорителка на сцената. Започнаха и турнетата ми – съвсем по целия свят. Пяла съм в „ Хованщина” дружно с Никола Гюзелев и Христина Ангелакова. С тях все си говорехме за България. С болка…
- За България, която просто не те забелязваше?
- Българка съм, не може да не пострадвам за родината си. А това, че тя не ме видя през шеметната ми кариера, не е мой проблем.
- Имаш уязвимост и към публицистиката, пишеш стихове, правиш преводи от италиански, по какъв начин намираш време?
- Време имам през последните години, когато уговорките ми в операта доста понижиха.
- Защо понижиха, имаш подобен богат репертоар?
- Защото годините ми станаха повечко. Не, че не ме канят, канят ме. Наскоро имах покана от Германия да вземам участие в „ Тоска”, само че аз отхвърлих. Няма да изляза с бастун на сцената. Не, че съм тръгнала с бастун, само че по този начин е думата…Забавлявам се с преводи от италиански на здравословна тематика, даже някои от тях съм разгласила във вашите вестници.
- Докато италианската преса те боготвори, в българската преса не се е появило нито едно твое изявление, за какво?
- Права си, в никакъв случай не съм давала изявленията за български вестник, с изключение на диалозите ми с тебе, в случай че се одобряват за изявленията. Не обичам публичността. Може би и по тази причина не съм седнала да пиша автобиографична книга. А има какво да опиша. Все отново пяла съм и съм общувала с най-известните гласове в оперното изкуство. Аз желая друго - дребното хора в България, които ме познават и са ме гледали на международните подиуми, да ме запомнят като изпълнителката на Елизабет от операта „ Дон Карлос”. Повече не искам…
В операта „ Бал с маски”
- Това ли е обичаната ти роля?
- Най-много обичам „ Аида”, а в „ Дон Карлос” е една от обичаните ми функции. И в този момент ще ти кажа нещо неуместно – в тази роля за първи път пях на русенска сцена, и то единствено с един пианист. В същата опера пееше и сестра ми, също доста добра изпълнителка, и това ми даде кураж да се кача на сцената. Аплодисментите на публиката, които не стихваха, пък ми дадоха убеденост, че в действителност мога да пея. В Бургас съм пяла в ролята на Леонора от „ Трубадур”. Всъщност, това беше прослушването ми за оперния конкурс в София, от който аз се отхвърлих.
- Защо?
- Защото избрах да отида да изучавам в Италия. И с тези няколко прояви завърших с родната сцена. Италия ми отвори пътя към международните подиуми. Участията ми в „ Аида”, „ Ернани”, „ Отело”, „ Тоска”, „ Евгени Онегин” постоянно предизвикваха бурни ръкопляскания в залата. Пяла съм в Германия, Франция, Америка, Испания, Югославия и така нататък Всъщност, в този момент си давам сметка, че няма опера, в която да не съм пяла.
- А България? Защо на никое място не загатна името на родината си?
- В България моите сънародници не ме познават. Освен тези, които са могли да ме гледат по международните подиуми. Да, българка съм, само че българите в действителност не знаят нищо за мен. И огромният италиански оперен артист Рафаеле Арие е българин, само че никой не знае за това…Няма да си изкривя душата - и в България един път ме поканиха за присъединяване, през 1987 година. На сцената на Софийската национална опера трябваше да пея в „ Тоска” и аз дълго се готвих за това свое показване. Все отново отивам да пея в родината си, вълнуващо е. После пристигна разочарованието – нещо се беше объркало и се наложи да изляза и да пея роля в „ Атила”. Не бях подготвена с тази роля. Не ми харесваше и единствено бях я прегледала с един пианист, преди да изляза на сцената. Така, че споменът ми не е доста прелестен.
- Както се споделя, хубава работа, но българска…
- О, не! Такива неща се случват от време на време и в най-реномираните опери. И на мен ми се е случвало да ме поканят за една роля, да се сготвям за нея няколко дни, а когато отида на място, да се окаже, че би трябвало да пея напълно друга партия.
- Правила ли си такива взаимни отстъпки?
- Да, и единствено поради публиката, тъй като е пристигнала в залата, прочитайки името ми на афиша. Въпреки че сходни промени са един огромен риск за изпълнителя. Невинаги е сигурен, че знае текста, не е наясно с режисурата, с диригента, с сътрудниците, с които се постанова да пее. Има заплаха изпълнителят да се провали, а подобен неуспех публиката мъчно не помни. Знам какво е напрежението в такива обстановки, изпитвала съм го нееднократно и два пъти. Така беше и когато пях на софийската сцена. Още повече че за първи път излизах пред българска аудитория. Тогава не знаех, че ще е и за финален. Но от всичките международни оперни подиуми, май единствено България се оказа недостъпна за мен…
- Имаш ли визия за какво?
- Не! Нямам отговор на този въпрос. И до през днешния ден не мога да си обясня за какво. Хайде да не разясняваме този проблем. Сигурно има някой в основата му, който просто не ме е харесвал. Но пък ме харесват освен в Италия…
- Каза Италия, живееш в Милано, сама, в един от най-хубавите квартали. Има ли нещо, което да те тревожи?
- Да, тревожат ме доста неща. Ще ти кажа единствено един образец. Живея покрай един от огромните зеленчукови пазари в Милано. Преди години тук стоката си продаваха италиански търговци, които сами създават плодовете и зеленчуците. Вечер, когато свършваше пазарът и по масите оставаха засегнати и с неприятно качество плодове и зеленчуци, идваха индийци или египтяни, които събираха тези боклуци за храна. Сега е тъкмо противоположното – на масите продават търговци най-много от Индия, а когато пазарът свърши, за отпадъците идват италианци. Тревожи ме и друго. Милано, а и градове като Верона, Флоренция и Венеция са цялостни с негри. Това са търговци, които са нанизали на ръцете си чанти, шалове, часовници и досаждат на туристите. Като видят карабинери, някой от тях подава сигнал и търговците изчезват. Това преди го нямаше. Нямаше ги и така наречен битпазари, на които продават единствено негри. А в този момент като прибавим и имигрантите, които разнасят заболявания, основават незаконни групи, можеш да предположиш по какъв начин живеем ние. Преди месец демонстрираха по малкия екран площадите към гарата, заети от имигранти, които си хвърлят боклуците, където им падне, и по същия метод си правят другите потребности. Не съм ходила там, това не съм го видяла с очите си, само че го демонстрираха по малкия екран. Ужасно е…
- Как протичат в този момент дните ти?
- Ако питаш за това дали ми е скучно, не ми е скучно. Живея по собствен метод – храня се здравословно, подкрепям здравето си с разходки и пътешестване. Превеждам от италиански изявления, които ми оказват помощ, с цел да подкрепям тонуса си. Един ден евентуално ще ги обявявам. Поне един път в годината пътувам до България, гостувам на близки хора. Така че нямам време да бактисвам.
- За следващ път си в София, по какъв начин намираш столицата ни?
- Ами изменена, шумна, задъхана. И с доста бездомни кучета. Аз и преди съм ти разказвала за това по какъв начин е решен този проблем в Италия. Появи ли се куче на улицата, незабавно го хващат и го вкарват в приюта. Там стои 10 дни и в случай че никой не го потърси или не го купи, го убиват посредством евтаназия. И в Италия, а и в другите страни където съм била, такова знамение като в София не съм виждала – кучетата да се разхождат на глутници в центъра на града…
- Била съм няколко пъти в твоята Италия, помня я с цветните градини и с големите пазари за билки и за екологично чисти плодове и зеленчуци.
- Това е, което ми липсва в България. Аз съм привикнала да пазаря от места, където се продават екологично чисти артикули. В София обаче е мъчно да се откри такова място. Преди няколко години съумях да намеря едно забутано магазинче за такива артикули на бул. „ Мадрид” и си купих пакетче сини сливи. Изуми ме цената, която ми желаеха за 100 грама сини сливи – 8 лв.. В Германия един кг от същите сливи коства 3 лв.. Когато си отидох вкъщи и отворих пакетчето, в него имаше единствено няколко разкашкани плодове, които изобщо не ставаха за ястие. Това са нещата, които в действителност ме разочароваха. Иначе обичам да се връщам и да се допирам до родината. Нищо, че тя отхвърли да се допре до мен и до моето творчество…
Едно изявление на Тодорка НИКОЛОВА
- Физиката беше предпочитание на родителите ми. Моето предпочитание беше да изучавам пеене и по тази причина напуснах университета и се явих на прослушване в Ансамбъла на Българското национално радио. Приеха ме незабавно като сопран. После завоювах стипендия и отпътувах да изучавам в Миланската консерватория в класа на Канетти и Ферраро. Допълнително вземах уроци при учителката на Райна Кабаиванска, маестра Дзита Фумагали. По това време пеех на доста подиуми, в разнообразни градове на Италия, тъй като трябваше да се самоиздържам. С времето започнах да спечелвам и награди от редица интернационалните състезания като този на името на Джакомо Пучини, да вземем за пример, на „ Вердиевите гласове” и така нататък Докато бях в първи курс се наложи да заместя Елизабета Валоа, една доста известна по това време оперна певица, в постановката „ Дон Карлос”. Тогава италианските вестници написаха на първата си страница: „ Надя Савова има мощен и ослепителен глас. Тя е същински експерт за най-трудните функции в целия оперен репертоар – Абигаил, Манон Леско, Аида,Тоска, в която взе участие дружно с Джузепе Джакомини…” Разбира се, почувствах се обичана…
- Това ли е началото на международната ти популярност?
- Славата ли? Да, може би това е било началото, само че аз не го разбирах към момента. Дори и когато започнах да пея с Борис Христов, с Монсерат Кабайе, с Ренато Брузон и Бруна Балиони не се усещах покорителка на сцената. Започнаха и турнетата ми – съвсем по целия свят. Пяла съм в „ Хованщина” дружно с Никола Гюзелев и Христина Ангелакова. С тях все си говорехме за България. С болка…
- За България, която просто не те забелязваше?
- Българка съм, не може да не пострадвам за родината си. А това, че тя не ме видя през шеметната ми кариера, не е мой проблем.
- Имаш уязвимост и към публицистиката, пишеш стихове, правиш преводи от италиански, по какъв начин намираш време?
- Време имам през последните години, когато уговорките ми в операта доста понижиха.
- Защо понижиха, имаш подобен богат репертоар?
- Защото годините ми станаха повечко. Не, че не ме канят, канят ме. Наскоро имах покана от Германия да вземам участие в „ Тоска”, само че аз отхвърлих. Няма да изляза с бастун на сцената. Не, че съм тръгнала с бастун, само че по този начин е думата…Забавлявам се с преводи от италиански на здравословна тематика, даже някои от тях съм разгласила във вашите вестници.
- Докато италианската преса те боготвори, в българската преса не се е появило нито едно твое изявление, за какво?
- Права си, в никакъв случай не съм давала изявленията за български вестник, с изключение на диалозите ми с тебе, в случай че се одобряват за изявленията. Не обичам публичността. Може би и по тази причина не съм седнала да пиша автобиографична книга. А има какво да опиша. Все отново пяла съм и съм общувала с най-известните гласове в оперното изкуство. Аз желая друго - дребното хора в България, които ме познават и са ме гледали на международните подиуми, да ме запомнят като изпълнителката на Елизабет от операта „ Дон Карлос”. Повече не искам…
В операта „ Бал с маски”
- Това ли е обичаната ти роля?
- Най-много обичам „ Аида”, а в „ Дон Карлос” е една от обичаните ми функции. И в този момент ще ти кажа нещо неуместно – в тази роля за първи път пях на русенска сцена, и то единствено с един пианист. В същата опера пееше и сестра ми, също доста добра изпълнителка, и това ми даде кураж да се кача на сцената. Аплодисментите на публиката, които не стихваха, пък ми дадоха убеденост, че в действителност мога да пея. В Бургас съм пяла в ролята на Леонора от „ Трубадур”. Всъщност, това беше прослушването ми за оперния конкурс в София, от който аз се отхвърлих.
- Защо?
- Защото избрах да отида да изучавам в Италия. И с тези няколко прояви завърших с родната сцена. Италия ми отвори пътя към международните подиуми. Участията ми в „ Аида”, „ Ернани”, „ Отело”, „ Тоска”, „ Евгени Онегин” постоянно предизвикваха бурни ръкопляскания в залата. Пяла съм в Германия, Франция, Америка, Испания, Югославия и така нататък Всъщност, в този момент си давам сметка, че няма опера, в която да не съм пяла.
- А България? Защо на никое място не загатна името на родината си?
- В България моите сънародници не ме познават. Освен тези, които са могли да ме гледат по международните подиуми. Да, българка съм, само че българите в действителност не знаят нищо за мен. И огромният италиански оперен артист Рафаеле Арие е българин, само че никой не знае за това…Няма да си изкривя душата - и в България един път ме поканиха за присъединяване, през 1987 година. На сцената на Софийската национална опера трябваше да пея в „ Тоска” и аз дълго се готвих за това свое показване. Все отново отивам да пея в родината си, вълнуващо е. После пристигна разочарованието – нещо се беше объркало и се наложи да изляза и да пея роля в „ Атила”. Не бях подготвена с тази роля. Не ми харесваше и единствено бях я прегледала с един пианист, преди да изляза на сцената. Така, че споменът ми не е доста прелестен.
- Както се споделя, хубава работа, но българска…
- О, не! Такива неща се случват от време на време и в най-реномираните опери. И на мен ми се е случвало да ме поканят за една роля, да се сготвям за нея няколко дни, а когато отида на място, да се окаже, че би трябвало да пея напълно друга партия.
- Правила ли си такива взаимни отстъпки?
- Да, и единствено поради публиката, тъй като е пристигнала в залата, прочитайки името ми на афиша. Въпреки че сходни промени са един огромен риск за изпълнителя. Невинаги е сигурен, че знае текста, не е наясно с режисурата, с диригента, с сътрудниците, с които се постанова да пее. Има заплаха изпълнителят да се провали, а подобен неуспех публиката мъчно не помни. Знам какво е напрежението в такива обстановки, изпитвала съм го нееднократно и два пъти. Така беше и когато пях на софийската сцена. Още повече че за първи път излизах пред българска аудитория. Тогава не знаех, че ще е и за финален. Но от всичките международни оперни подиуми, май единствено България се оказа недостъпна за мен…
- Имаш ли визия за какво?
- Не! Нямам отговор на този въпрос. И до през днешния ден не мога да си обясня за какво. Хайде да не разясняваме този проблем. Сигурно има някой в основата му, който просто не ме е харесвал. Но пък ме харесват освен в Италия…
- Каза Италия, живееш в Милано, сама, в един от най-хубавите квартали. Има ли нещо, което да те тревожи?
- Да, тревожат ме доста неща. Ще ти кажа единствено един образец. Живея покрай един от огромните зеленчукови пазари в Милано. Преди години тук стоката си продаваха италиански търговци, които сами създават плодовете и зеленчуците. Вечер, когато свършваше пазарът и по масите оставаха засегнати и с неприятно качество плодове и зеленчуци, идваха индийци или египтяни, които събираха тези боклуци за храна. Сега е тъкмо противоположното – на масите продават търговци най-много от Индия, а когато пазарът свърши, за отпадъците идват италианци. Тревожи ме и друго. Милано, а и градове като Верона, Флоренция и Венеция са цялостни с негри. Това са търговци, които са нанизали на ръцете си чанти, шалове, часовници и досаждат на туристите. Като видят карабинери, някой от тях подава сигнал и търговците изчезват. Това преди го нямаше. Нямаше ги и така наречен битпазари, на които продават единствено негри. А в този момент като прибавим и имигрантите, които разнасят заболявания, основават незаконни групи, можеш да предположиш по какъв начин живеем ние. Преди месец демонстрираха по малкия екран площадите към гарата, заети от имигранти, които си хвърлят боклуците, където им падне, и по същия метод си правят другите потребности. Не съм ходила там, това не съм го видяла с очите си, само че го демонстрираха по малкия екран. Ужасно е…
- Как протичат в този момент дните ти?
- Ако питаш за това дали ми е скучно, не ми е скучно. Живея по собствен метод – храня се здравословно, подкрепям здравето си с разходки и пътешестване. Превеждам от италиански изявления, които ми оказват помощ, с цел да подкрепям тонуса си. Един ден евентуално ще ги обявявам. Поне един път в годината пътувам до България, гостувам на близки хора. Така че нямам време да бактисвам.
- За следващ път си в София, по какъв начин намираш столицата ни?
- Ами изменена, шумна, задъхана. И с доста бездомни кучета. Аз и преди съм ти разказвала за това по какъв начин е решен този проблем в Италия. Появи ли се куче на улицата, незабавно го хващат и го вкарват в приюта. Там стои 10 дни и в случай че никой не го потърси или не го купи, го убиват посредством евтаназия. И в Италия, а и в другите страни където съм била, такова знамение като в София не съм виждала – кучетата да се разхождат на глутници в центъра на града…
- Била съм няколко пъти в твоята Италия, помня я с цветните градини и с големите пазари за билки и за екологично чисти плодове и зеленчуци.
- Това е, което ми липсва в България. Аз съм привикнала да пазаря от места, където се продават екологично чисти артикули. В София обаче е мъчно да се откри такова място. Преди няколко години съумях да намеря едно забутано магазинче за такива артикули на бул. „ Мадрид” и си купих пакетче сини сливи. Изуми ме цената, която ми желаеха за 100 грама сини сливи – 8 лв.. В Германия един кг от същите сливи коства 3 лв.. Когато си отидох вкъщи и отворих пакетчето, в него имаше единствено няколко разкашкани плодове, които изобщо не ставаха за ястие. Това са нещата, които в действителност ме разочароваха. Иначе обичам да се връщам и да се допирам до родината. Нищо, че тя отхвърли да се допре до мен и до моето творчество…
Едно изявление на Тодорка НИКОЛОВА
Източник: blitz.bg
КОМЕНТАРИ