Борислав Цеков: Парламентът все повече прилича на вмирисана на яхния крайпътна кръчма
На 2 май 2007 година писах в публикация в един от водещите национални вестници, че „обществото ни е серопозитивно“ и че в случай че по хората върви СПИН, то обществата се заразяват със СПОМ – синдром на добитата социална непълноценност. В тази позиция с немалка доза превзетост твърдях, че в изуменото от СПОМ общество политиката е профанизирана, политиците са марионетки на олигархията, а властта е предмет на търговия на дребно от страна на редовия гласоподавател, който желае банкнота, с цел да отиде до изборната урна, и на едро с извършването на покупки на партийни и медийни съвести. Подобни оценки, които тогава звучаха прекомерно остро, а съгласно някои бяха и хиперболизирани, за днешна България най-малко на мен ми наподобяват щадящи и дори прекомерно дипломатични. Петнайсет години след тези редове развалата наподобява повсеместна.
Промяна? Компетентност? Почтеност? Антикорупция? Реална правосъдна промяна? Премахване на олигархичния модел? Възраждане на парламентаризма? Край на „калинките“ B администрацията? Не. Нула. Нищо от тези обещания на днешните ръководещи не се случи и няма капацитет да се случи. Вместо това те безогледно ни демонстрират междинен пръст и очевидно това е всичко, на което са способни във властта. Гордо самоопределящи си като „А-отбора на България“, ръководещите демонстрираха и потвърдиха на дело, че потенциалът им едвам стига за аварийна пейка в някое аматьорско селско отборче.
„Избрани“ с машините за гласоподаване, изобретени, с цел да обезпечават дежурното преизбиране на Мадуро във Венецуела, и блъснали историческото дъно на изборната интензивност, върху държавноТО кормило се накачулиха четири партийни котерии, изразяващи ползите на оскъдна част от обществото. Котерии, които нямат нищо общо между тях, с изключение на неистовата жадност за власт, а някои – и за обир. Комунисти се прегърнаха с антикомунисти, патриоти – с космополити, русофили – с русофоби и НАТО-вци с анти-НАТО-вци. Всяка – котерия огради плячкосаната част от държавната трапеза и стартира да употребява настървено държавните запаси. Шуробаджанащината и клиентелизмът са в нечуван разцвет. Държавният дълг пораства към небесата всекидневно. Застоят и упадъкът са повсеместни и незапомнени от времената на злополучния БСП-лидер и министър председател Жан Виденов. Държавността загнива, а Парламентът от ден на ден наподобява на вмирисана на остаряла яхния крайпътна механа, в която няколко шумни компании от квартални пияндета се наливат с пърцуца, псуват и понякога се сбиват. После стават, поотупват си облеклата и демонстрират по един междинен пръст на близките. Това е парламентаризмът на „промяната“.
Не се чудете по какъв начин е допустимо ръководителят на парламентарната комисия по културата (Тошко Йорданов) и заместник-председателят на парламентарната комисия по образованието (Ицо Хазарта) да демонстрират обществено междинен пръст – единият – на съдружен съвет, а другият – в пленарната зала. Чудете се на тези, които са избрали тях и сходните им в Парламента. Все едно, вместо при доктор, да идеш да си правиш интервенция при някой арматурист. Утре може и Митьо Пищова да изберат за народен представител – съвършен е за „шефче“ на Народното събрание, пък и не е бил във властта, нали? Ще си паснат ценностно с Тошко и Ицо Хазарта.
Но да оставим сарказма настрани. Тревогата е, че България постепенно, само че несъмнено губи освен посока губи и социална, а в случай че щете – и интелектуална двигателна сила. Преди повече от година вкарах в българската гласност понятието „африканизация на българската политика“. Трибализмът, т.е. племенното мислене, са в основата на всяка примитивна политическа просвета. Светът е смален до размерите на племето, всички, които са вън от племето, са врагове от други светове. Врагът би трябвало да бъде подчиняван и унижаван, а териториите му – опустошавани. Господства правото на силата, а не силата на правото. Няма полемика, а вик. Режат се крака, а не се сблъскват дела и хрумвания. И всичко е персонално – по какъв начин единият водач погледнал изкривено, пък другият бил гневен. Политиката е сведена до междуличностна борба за надзор над власт и запаси. Това е африкански вид политика.
Сега, през месец юни 2022 година, с горест установявам, че процесът на африканизация на българската политика навлиза в своята зряла фаза. Изглежда в действителност е било симптоматично нелепото изявление на Кирил Петков преди време, че Руанда е модел за битка с корупцията. Една африканска страна, в която репресивното ръководство цензурира, отвлича и даже убива всеки неуместен и назовава това „антикорупционна“ политика. Стълкновенията предходната седмица в Парламента са единствено най-повърхностен белег на африканизацията. На дълбочинна ерозия е подложена демократичната конституционна държавност.
Появяват се все нови и нови свидетелства, че властта се стреми да построи машина за репресии, с които да компенсира неналичието на публично доверие, а в по-общ проект – и на обществената база за миш-маш обединението, която скърпи сегашното държавно управление. Кроят се паралелни институции и механизми, посредством които ръководещите да заобикалят самостоятелните съд и прокуратура, най-малко до момента в който съумеят да сложат свои марионетни съдии и прокурори. Припомням, че министър-председателят Кирил Петков в прав текст съобщи още в самото начало: „нашата роля е да сложим хора в прокуратурата, в КПКОНПИ“. Техни хора, с цел да играят по тяхната партийна свирка, а не с цел да работят за правда и правдивост. Всяка автокрация стартира точно по този начин – с замяна и обезсилване на институциите, призвани другояче да пазят правния ред и правата на жителите.
Вариантите за някакво противоконституционно мракобесие, наречено „български Магнитски“, или за проверяващи и обвинителни функционалности на КПКОНПИ, са нищо повече от стъпка към замяна на демокрацията с автокрация. КаквиТО И „антикорупционни“ маски да поставят на това безсрамие.
Но да се върнем още веднъж на Парламента, тъй като непосредственият мотив за тези редове е точно междинният пръст, който сподели депутатът Ицо Хазарта в пленарната зала. Това 47-мо подред Народно заседание е илюстрация какъв не би трябвало да бъде българският парламентаризъм. Законодателната активност е неефективна, липсва каквато и да е законодателна тактика. Работи се като в клип от Тикток – конюнктурно, накъсано и без необикновен смисъл. Безкрайните „изслушвания“, които се провеждат непрестанно в това Народно заседание, демонстрират незадоволително схващане на същността и задачите на парламентарния надзор, като съществена конституционна функционалност на Парламента. Защото не е въпросът едни министри да идват и да сричат скучни текстове, които постоянно виждат за първи път на трибуната, а депутатите да се вършат, че слушат и да се кипрят за телевизионните камери, с цел да ги види вуйна на село. Смисълът от парламентарния надзор, и в частност от такива чувания, е в последствията от тях. Тоест, има ли съответни законодателни или административни ограничения, които се подхващат в следствие от този надзор. Иначе си остава едно неефикасно и не всеки път обосновано депутатско Любопитство.
По-страшното обаче е, че наподобява всичко гореописано не е артикул просто на изострен недостиг на политическа просвета и управническа подготвеност. Изглежда дефицитът е на просветеност. Неслучайно решетките и неприличният жест се трансформират в знак на (поредната) подправена „промяна“.
Д-р Борислав Цеков, Център за нова Европа
Промяна? Компетентност? Почтеност? Антикорупция? Реална правосъдна промяна? Премахване на олигархичния модел? Възраждане на парламентаризма? Край на „калинките“ B администрацията? Не. Нула. Нищо от тези обещания на днешните ръководещи не се случи и няма капацитет да се случи. Вместо това те безогледно ни демонстрират междинен пръст и очевидно това е всичко, на което са способни във властта. Гордо самоопределящи си като „А-отбора на България“, ръководещите демонстрираха и потвърдиха на дело, че потенциалът им едвам стига за аварийна пейка в някое аматьорско селско отборче.
„Избрани“ с машините за гласоподаване, изобретени, с цел да обезпечават дежурното преизбиране на Мадуро във Венецуела, и блъснали историческото дъно на изборната интензивност, върху държавноТО кормило се накачулиха четири партийни котерии, изразяващи ползите на оскъдна част от обществото. Котерии, които нямат нищо общо между тях, с изключение на неистовата жадност за власт, а някои – и за обир. Комунисти се прегърнаха с антикомунисти, патриоти – с космополити, русофили – с русофоби и НАТО-вци с анти-НАТО-вци. Всяка – котерия огради плячкосаната част от държавната трапеза и стартира да употребява настървено държавните запаси. Шуробаджанащината и клиентелизмът са в нечуван разцвет. Държавният дълг пораства към небесата всекидневно. Застоят и упадъкът са повсеместни и незапомнени от времената на злополучния БСП-лидер и министър председател Жан Виденов. Държавността загнива, а Парламентът от ден на ден наподобява на вмирисана на остаряла яхния крайпътна механа, в която няколко шумни компании от квартални пияндета се наливат с пърцуца, псуват и понякога се сбиват. После стават, поотупват си облеклата и демонстрират по един междинен пръст на близките. Това е парламентаризмът на „промяната“.
Не се чудете по какъв начин е допустимо ръководителят на парламентарната комисия по културата (Тошко Йорданов) и заместник-председателят на парламентарната комисия по образованието (Ицо Хазарта) да демонстрират обществено междинен пръст – единият – на съдружен съвет, а другият – в пленарната зала. Чудете се на тези, които са избрали тях и сходните им в Парламента. Все едно, вместо при доктор, да идеш да си правиш интервенция при някой арматурист. Утре може и Митьо Пищова да изберат за народен представител – съвършен е за „шефче“ на Народното събрание, пък и не е бил във властта, нали? Ще си паснат ценностно с Тошко и Ицо Хазарта.
Но да оставим сарказма настрани. Тревогата е, че България постепенно, само че несъмнено губи освен посока губи и социална, а в случай че щете – и интелектуална двигателна сила. Преди повече от година вкарах в българската гласност понятието „африканизация на българската политика“. Трибализмът, т.е. племенното мислене, са в основата на всяка примитивна политическа просвета. Светът е смален до размерите на племето, всички, които са вън от племето, са врагове от други светове. Врагът би трябвало да бъде подчиняван и унижаван, а териториите му – опустошавани. Господства правото на силата, а не силата на правото. Няма полемика, а вик. Режат се крака, а не се сблъскват дела и хрумвания. И всичко е персонално – по какъв начин единият водач погледнал изкривено, пък другият бил гневен. Политиката е сведена до междуличностна борба за надзор над власт и запаси. Това е африкански вид политика.
Сега, през месец юни 2022 година, с горест установявам, че процесът на африканизация на българската политика навлиза в своята зряла фаза. Изглежда в действителност е било симптоматично нелепото изявление на Кирил Петков преди време, че Руанда е модел за битка с корупцията. Една африканска страна, в която репресивното ръководство цензурира, отвлича и даже убива всеки неуместен и назовава това „антикорупционна“ политика. Стълкновенията предходната седмица в Парламента са единствено най-повърхностен белег на африканизацията. На дълбочинна ерозия е подложена демократичната конституционна държавност.
Появяват се все нови и нови свидетелства, че властта се стреми да построи машина за репресии, с които да компенсира неналичието на публично доверие, а в по-общ проект – и на обществената база за миш-маш обединението, която скърпи сегашното държавно управление. Кроят се паралелни институции и механизми, посредством които ръководещите да заобикалят самостоятелните съд и прокуратура, най-малко до момента в който съумеят да сложат свои марионетни съдии и прокурори. Припомням, че министър-председателят Кирил Петков в прав текст съобщи още в самото начало: „нашата роля е да сложим хора в прокуратурата, в КПКОНПИ“. Техни хора, с цел да играят по тяхната партийна свирка, а не с цел да работят за правда и правдивост. Всяка автокрация стартира точно по този начин – с замяна и обезсилване на институциите, призвани другояче да пазят правния ред и правата на жителите.
Вариантите за някакво противоконституционно мракобесие, наречено „български Магнитски“, или за проверяващи и обвинителни функционалности на КПКОНПИ, са нищо повече от стъпка към замяна на демокрацията с автокрация. КаквиТО И „антикорупционни“ маски да поставят на това безсрамие.
Но да се върнем още веднъж на Парламента, тъй като непосредственият мотив за тези редове е точно междинният пръст, който сподели депутатът Ицо Хазарта в пленарната зала. Това 47-мо подред Народно заседание е илюстрация какъв не би трябвало да бъде българският парламентаризъм. Законодателната активност е неефективна, липсва каквато и да е законодателна тактика. Работи се като в клип от Тикток – конюнктурно, накъсано и без необикновен смисъл. Безкрайните „изслушвания“, които се провеждат непрестанно в това Народно заседание, демонстрират незадоволително схващане на същността и задачите на парламентарния надзор, като съществена конституционна функционалност на Парламента. Защото не е въпросът едни министри да идват и да сричат скучни текстове, които постоянно виждат за първи път на трибуната, а депутатите да се вършат, че слушат и да се кипрят за телевизионните камери, с цел да ги види вуйна на село. Смисълът от парламентарния надзор, и в частност от такива чувания, е в последствията от тях. Тоест, има ли съответни законодателни или административни ограничения, които се подхващат в следствие от този надзор. Иначе си остава едно неефикасно и не всеки път обосновано депутатско Любопитство.
По-страшното обаче е, че наподобява всичко гореописано не е артикул просто на изострен недостиг на политическа просвета и управническа подготвеност. Изглежда дефицитът е на просветеност. Неслучайно решетките и неприличният жест се трансформират в знак на (поредната) подправена „промяна“.
Д-р Борислав Цеков, Център за нова Европа
Източник: 7dnibulgaria.bg
КОМЕНТАРИ