На 18 ноември 2021 г. се навършват 130 години от

На 18 ноември 2021 година се навършват 130 години от рождението на класика на морския пейзаж в българското изобразително изкуство Георги Велчев. Изкуството и живота на забележителния художник показва изкуствоведът Румен Серафимов, който е най-сериозният откривател на живота и творчеството на Георги Велчев. През 1996 година той възвръща музея на художника, систематизира и разпространява сбирката от живописни картини и рисунки, а през 2016 година основава представително монографично издание за неговото изкуство.

През 1996 година имах щастливата опция да възстановя изоставения от доста години музей на Георги Велчев в неговата родна къща. Когато проучвах наличния фонд от произведения, с цел да сформира новата експозиция, пред мен започнаха да се явяват неподозирани като естетическа и културна стойност свидетелства за един трогателен, изстрадан и мощно изобретателен живот. Тогава открих гвашовите рисунки и двете маслени платна, основани във Франция и Германия и по знамение стигнали до нас. Непоказвани до тогава, те осветяваха художника с доста по-различна и ярка светлина, превръщаха го в европейски актьор и модернист за българското изкуство. През идващите години Георги Велчев последователно възкръсваше от дълбоката давност. Неговият музей във Варна заживя пълноценно и стана обичано културно средище за духовните хора, за създаващите и обичащите изкуството. Голямата представителна галерия от 100 негови произведения в Националната изложба през 2016 година провокира мощен интерес, високи и възторжени оценки и прозвуча като формалната, дълго чакана и мечтана реабилитация на този класик в българската живопис.

На 18 ноември 2021 година се навършват 130 години от неговото рождение и аз ще напомня за неповторимата му артистична орис, за невероятния му житейски и нравствен път по света и за високоестетичното изкуство, което той основава макар публичните и персоналните исблъсъци.

Роден е през 1891 година във Варна. Родителите му са от Жеравна. След като се преселват във Варна, татко му Атанас Велчев отваря първата в града книжарница – факт без подозрение с благотворна роля за младия Велчев. Още като възпитаник той съумява да посети Ермитажа и Третяковската изложба. Според личните му екзалтирани усещания, документирани от биографа му Вичо Иванов, срещата със международните шедьоври е имала съдбовно значение за избора на пътя. През 1910 година стартира следването му по живопис в Държавното художествено-индустриално учебно заведение в София. Междусъюзническата и Първата международна война обаче го прекъсват на два пъти и като доста други художници Георги Велчев е на фронта, където даже попада във френски военнопленнически лагер. Поради това той приключва следването си едвам през 1919 година Учи при огромни художници като Иван Мърквичка и Стефан Иванов, от които превъзходно усвоява постоянните университетски основи и професионални умения в живописта.

Но младият художник потегля по различен път, друг от университетския натурализъм и обвързаността с обичайна хармония. Още в най-ранните си произведения Велчев демонстрира податливост и усет към една по-модерна и освободена живописна изразност, която гравитира към импресионистична и символистична стилистика. Няколко чудесни камерни произведения от 1917, 1918 и 1920 година, изобразяващи бойни скривалища и наблюдателници, и изпълнени в обичаната от него гвашова техника, потвърждава това изказване.

Всъщност Георги Велчев се оказва в едно потомство с художници като Сирак Скитник, Николай Райнов, Иван Милев, Васил Захариев и някои други, които в края на 1910-те и при започване на 1920-те години се пробват да се опълчват на обичайния натурализъм и да внесат в българското изкуство обновителна художествена и интелектуална сила от европейския модернизъм. Почти всички от тази общественост са получили образованието си или са специализирали в огромните културни центрове на Европа. Вдъхновителят на тези новатори и най-страстният последовател на модерната хармония и изключително на експресионизма е Гео Милев. В края на следването си варненският художник е виждал първите артистични прояви на упоменатите художници, познавал е Гео Милев и е основал негова портретна рисунка. Още при започване на пътя си той е приел в себе си духа на модерното изложение.

Сигурно тъкмо заради това той отпътува през 1920 година за Париж, където в продължение на три години обогатява живописните си знания и художествената си просвета. Сведенията, че е специализирал при постимпресиониста Пиер Бонар, не могат да бъдат доказани сигурно. Но превъзходните маслени и гвашови произведения, основани в Париж сред 1920 година и 1922 година, демонстрират привързаността му към естетическите правила на Бонар и Набистите. Превъплъщение на тази хармония се открива в серията маслени и гвашови пейзажи от парижкия парк Монсо и Булонската гора, изпълнени в елегантен поантилистичен жанр, носещи лирични настроения и едно изключително, самотно свещенодействие. То ще участва по друг метод в съвсем всички негови работи и по-късно. Всъщност поантилистичният темперамент на поредицата пейзажи от красивия парк Монсо се отнася на първо място до метода на картинно създаване, до използването на изящните и деликатни цветни мазки, които трансформират картината в преносима, пулсираща образна среда. Тя има някакви действителни контури, само че е мощно условна, чисто живописна и изцяло самостоятелна като пластична форма. От Пиер Бонар и Набистите той възприема по-скоро отношението и възприятието към изобразяваната природа, сантименталния дух и тъжната хубост в артистичното прекарване, естетското любуване и съзерцателното въодушевление в определените пейзажни претекстове.

Творбите на Георги Велчев от парижкия му интервал са извънредно мощни и те, макар че са основани отвън България и са повлияни от френското изкуство, са експресивен постимпресионистичен, поантилистичен звук в кратковременния български модернизъм от началото на 1920-те години.

Във Франция художникът пътува, прави изложения, продава сполучливо и получава ласкави критически мнения. През 1922 година и 1923 година той обитава в Германия – Мюнхен, Берлин, Бремен. Има добре признати изложения в Карлсруе и Висбаден, пътува и рисува в планините на Тирол. От този интервал са останали гвашови рисунки – няколко превъзходни автопортрета, правени в Мюнхен и Берлин, и пейзажи на тиролски селца, изпълнени в сива, хладна тоналност. Но в Германия Велчев претърпява нещо доста значимо както за него като млад художник, по този начин и за българското изкуство като културен факт. Той е поканен от Хайнрих Фогелер – създател на популярната артистична колония във Ворпсведе край Бремен – и обитава в нея три месеца в края на 1923 година Оттам е непокътнат гвашов пейзаж и доста скъп, саморъчно написан документ – писмо върху пет 500-маркови банкноти до сътрудника му Кирил Дюлгеров във Варна, в което той споделя възторжените си усещания.

Талантливият варненец е видян от известния символист и експресионист Фогелер, приобщава се към артистична и интелектуална среда, става, въпреки и за малко, част от значими културни процеси и обновителни придвижвания.

Изглежда, европейското пространство не му е било задоволително, тъй като през 1924 година Георги Велчев е към този момент в Ню Йорк, където обитава до 1931 година В началото той се препитава като градинар и заводски служащ. Прави осем независими изложения и взе участие в четири групови експозиции. Получава положителни мнения, продава сполучливо, основава и стенописна творба на тематика " Войната сред Севера и Юга “. Пътува до Маями, Сан Франциско, Филаделфия, Квебек, Канада, където прави изложения. Посещава и Хавайските острови. Каква по-вълнуваща орис за един художник!

Икономическата рецесия в Съединени американски щати към 1930 година се отразява зле и на Велчев. През 1932 година той е заставен да се завърне в България, където остава до края на живота си. По пътя към Европа обаче четиридесетгодишният художник посещава Австралия и Китай, а когато стъпва на остарелия континент през 1931 година, съумява да приготви и показа две изложения – в Париж и Лондон.

От годините в Америка няма непокътнати други творби с изключение на един доста експресивен маслен автопортрет, рисуван в Канада, и няколко рисунки. Съдбата не е благосклонна към варненеца, а и към историците на изкуството, тъй като на кораба, с който се завръща в Европа, изчезват два куфара, цялостни с произведения. Голяма част от основаното от Велчев остава пръснато по света. За благополучие при късото си завръщане в България през 1923 година, преди да отпътува за Съединени американски щати, художникът донася свои работи от годините, прекарани във Франция и Германия. Сега ние разполагаме с към 30 от най-силните му творби, които го показват като модернист за българското изкуство, извърнат към модерната самостоятелна живопис.

Убеден съм, че няма различен художник в българското изкуство, който да е пропътувал повече страни. Какви ли са вътрешните импулси и сили, които тласкат Георги Велчев да търси непрекъснато нови територии в света, които да опознава? Една от главните аргументи в такива случаи е стремежът да избягаш от някаква своя незадоволеност, да се изплъзнеш от спохождащата те самотност, да преодолееш някаква липса в възприятията и пристрастеностите, да заглушиш завладяващата те философска и екзистенциална горест, да освободиш егото си от неизбежните ограничавания и условности, от житейското безпокойствие на битието. Основания за съществуването на сходна душевна настройка при Велчев могат да се открият. Независимо че изключително като млад той е невъздържан, разговорлив и артистичен в държанието си – фотографиите ясно свидетелстват за това – сигурно в него прозира и някаква особена самотност, някаква горест на сензитивния и неразбираем актьор, някаква вътрешна, скрита драма на умния, проницателен изследовател на непостижимата естетика. Тези положения живеят в съвсем всички негови произведения. Самият той остава самичък до края на живота си, както са прочее множеството хора на духа и изкуството.

 

Но мисля, че при Георги Велчев работи и друга воля за пътуване – желанието да опознае повече културни пространства, да излезе от провинциалната тишина и безметежност, да съзерцава онлайн естествените и духовните явления, да разбере повече за човешкия и артистичния свят, да се почувства свободен и вселенски. Особеното комбиниране на тези два импулса – на креативната самотност и незадоволеност и на интелектуалната жадност за знание и съзерцаване на духовната хубост – е в основата съгласно мен на неговия нескончаем блян да пътува. Затова, когато Велчев се прибира вечно в България и изключително в последните 10 години от живота си, той последователно помръква и изгубва виталния си дух.

След завръщането си Георги Велчев живее и работи в родната си къща във Варна. 30-те години на XX век са доста добър и сполучлив интервал за него. Той е в креативната си мощ, натрупал е скъп опит в най-големите европейски и американски центрове на изкуството, общувал е с огромни актьори и персони, има ентусиазъм и сила. Приятелските му връзки с Христо Каварналиев и Георги Урумов носят скъпи професионални и колегиални прекарвания. Те тримата са най-ранните високообразовани, значими художници във Варна. Приятелството сред тях става изключително значимо и избавително в репресивните публични условия на тоталитарната страна след 1944 година, когато върху тях се стоварва злобата и ненавистта на новите властващи. Но през 1930-те години Велчев е жизнеспособен, разговорлив и артистичен. Той е другар и с другия огромен маринист – Марио Жеков – с който поддържат връзка още в Париж и с който вършат галерия в Морската градина на Варна в средата на 1930-те години. Няколко непокътнати фотографии демонстрират по какъв начин двамата театралничат с обръснати глави в изблик на наслада, самочувствие и артистична независимост. През този интервал Георги Велчев показва огромни изложения във Варна, Бургас и София. Той е добре признат от публиката, творбите му се търсят, получава самопризнание и почитание. Дори Царица Йоана изплаща няколко негови картини.

В България Велчев продължава неуморното си пътешестване – в села и градчета, в планински и приморски места. Обогатен от познанието за голямото културно пространство на света, с някаква особена, тъжна аристократичност, която прозира от автопортретите и фотографиите му, художникът съзерцава посредством изкуството си живота на дребния български свят. Той основава в картините си поезията на слънчевите дворове, на открехнатите остарели врати, на мостове и чешми, на селски и градски улици и къщи. В този вид картини той е сравним с художници като Никола Танев и Данаил Дечев.

Най-силно обаче Георги Велчев е притеглен от морето като художествен претекст. Той го познава от близко, вглежда се посредством живописта си в неговите светли и тъмни, спокойни и бурни лица, избира да интерпретира изпълнената с богата символика среща сред морските талази и самотния каменист бряг. Тези пейзажи съвсем в никакъв случай не са радостни като въодушевление, в тях витае изключително напрежение, някакво трагично предусещане, а от време на време и символистичен дух. Почти постоянно те са безлюдно пусти, индивидът и неговото наличие като че ли са ненужни. Маринистичните произведения на Георги Велчев са забележителни в българската класическа живопис и са съизмерими само с платната на Александър Мутафов и Марио Жеков.

Художникът реализира изключителна достоверност и сетивно влияние на изобразената естествена среда. Невероятното чувство за вещественост, за субстанцията на сухата канара, морската пяна и водата, за придвижването на вълните е основано с лекост, сигурност и умеене, които имат единствено огромните майстори. Свободният и овладян изящен жест, внасящ изразителност в картинната конструкция, богатите и комплицирани колоритни хармонии свидетелстват за чувствения характер и високата професионална просвета на този класик на реалистичния облик.

В началото на 1930-те години Георги Велчев основава огромна поредност от пейзажи на Созополското крайбрежие, което той доста обича. Скалистите крайбрежия и тихите заливчета на остров " Свети Иван “ го притеглят неудържимо и дават облик на едни от най-впечатляващите пейзажи. Въздействието на сухите, остри и насечени скали и реалистичното им обрисуване са феноменални. Художникът ги изследва и демонстрира от близко. Морската вода доближава до тях в някаква особена, наситена тишина и успокоение. Получава се изразителна антиномия сред заредения напрегнато каменист бряг и спокойното море – " Скалист залив на остров Свети Иван “, 1934 година, " Залив на остров Свети Иван “, 1934 година

В друга огромна серия картини Велчев се любува на нос " Света Галина “ край Созопол. В тях е осезателно възприятието за съществуването на някакво естествено свещенодействие и мощ. Това въодушевление внася по-категоричен символистичен звук – " Залез при нос Света Галина “, 1936 година

Крайбрежието на Калиакра е другото място, където Георги Велчев основава изключителни пейзажи. Там морето е доста " отворено “, погледът се разстила свободно във вътрешността и нашироко, крайбрежията са грандиозни и изрично обрисувани. Затова и пейзажите му от тези места са по-панорамни и систематизирани. Те заменят реалистичната меродавност на близкия взор към созополските скали и заливчета с една по-условна, чисто живописна интерпретация на естествената среда. Великолепен образец за този артистичен метод е картината " Калиакра “, 1939 година, в която брегът е положен ясно и чисто като скъпоценна златна жилка, светеща в тъмното синьозелено море. Това е една от най-прекрасните произведения на Велчев, в която е реализирана звучна и богата живопис, вълнуваща със смелия пъстър контрастност и сбитата, кристална комбинация.

Отново там, на север, край Тюленово се намира един от най-любимите пейзажни претекстове в изкуството на Георги Велчев – магическото естествено образувание на скалния бряг, наречено " Арката “. Разбира се, художникът е впечатлен от мистерията на скалния пробив, от мощното придвижване на разпенените талази, от чувството за преминаваща сила през тази странна, стъписваща естествена врата, от динамичността на формите и пространството, от отраженията и метаморфозите на слънчевата светлина, от драматизма и богатата символика на това място. Всичко това се открива в един от шедьоврите му – " Арката “, 1942 година

Има една особена група произведения, в които изображението е мощно абстрахирано от действителната, съответна естествена среда и придобива интелектуален, спокоен тон, за който е нужна по-сложна, изтънчена сензитивност – " Зима във Франция “, 1922 година, инв. № 114, " Нощ над река Ропотамо “, 1936 година, " Буря край Созопол “, 1938 година, " Морска стихия “, 1942 година, " Мъгла “, 1943 година Силната конвенционалност и енергичният, свободен изящен жест доближават образността до нереалното. Визуалното влияние на тези няколко произведения е доста изключително, интелигентно, ексцентрично, изненадващо, в някаква степен даже модерно.

 

Морските пейзажи на Велчев от последните години на живота му са най-вече в тъмни колоритни хармонии. Настроенията и положенията от трагичното му съществуване тогава се придвижват и в композициите му. Чувството за безизходност и неизбежност е мощно.

Без подозрение огромното достижение на Георги Велчев в изкуството е морският пейзаж. В този род той се издига до върховете на българската класическа живопис и дръзвам да кажа, че става водещ, неоспорим престиж. Но не би трябвало да подценяваме гения му да основава изразителни и проникновени портрети. Той ги прави през целия си живот – и като млад в своите пътешествия в далечни страни, и по-късно в България. Велчев избира да рисува интелигентни, одухотворени лица, хора на духа и на изкуството – художници пред статива, четящи, пишещи и съзерцаващи човешки облици. Но той обича да се вглежда и в своя личен облик и да основава изразителни автопортрети. В Мюнхен се рисува седнал на масата с книга и бутилка вино – " Автопортрет – отмора “, 1922 година В Берлин е облечен в алена дреха на Пиеро и се вживява в някакъв собствен спектакъл – " Пиеро до прозореца “, 1922 година В две картини се изобразява дружно с преносен облик на гибелта – в " Автопортрет “, 1924 година е прегърнат от злокобен скелет, а в " Нежелан посетител “, 1931 година до тъжното му лице е доближен череп. Два маслени автопортрета обаче са извънредно одухотворени и проникновени. Единият е рисуван в Канада към 1927 година и демонстрира съдбоносен млад мъж, изпълнен с воля и самочувствие, подготвен да провокира всеки, даже и ориста. Другият е от 1948 година, когато Велчев е към този момент обезнадежден и отчаян, изразът му е напоен от мъка и вътрешно страдалчество, само че все пак издава неотстъпчивост и артистично достолепие. Тези портрети приказват за два противоположни душевни и екзистенциални свята – младостта и старостта, силата и безсилието, вярата и скептицизма, свободата и потискането, живота и гибелта.

В България Георги Велчев не може да продължи в посоката на модерната постимпресионистична живописна интерпретация, в която изначало работи, защото към сходно изкуство съвсем липсват настройка и усет в тогавашната социална и културна среда. Тя е мощно привързана към обичайното реалистично изложение. За годините след 1944 година са немислими всевъзможни модернистични опити. Реализмът на Георги Велчев в този по-късен интервал на творчество обаче е обогатен от импресионистични и символистични тонове, които му придават изключително омагьосване: сантиментална загадъчност и драматизъм, духовно съзерцаване, сетивно любуване на природата, светлината и материята. Онези естетически опори, които художникът построява в младостта си и в Европа, не престават да живеят в картините му, въпреки и по различен метод и в друга форма.

През последните 10 години от живота си, сред 1945 и 1955 година, Георги Велчев се среща с посредствеността и агресивността на едно ново, провинциално квазиобщество, опияняващо се от ролята си на честен и естетически наставник по отношение на създателите. Художникът е бил горделив, героичен и либерален човек, неотстъпчив и прям в изразяването на възгледите си. А те не са били по никакъв начин възторжени във връзка с политическото и културното ни развиване от този интервал. Високо образован (знаел е пет езика), а и нескриващ склонността си към бохемско държание, той незабавно е провокирал върху себе си тежки обвинявания от страна на ограничавания тоталитарен нрав на властващите – били те админи, " общественици “ или художници. За тях Георги Велчев е бил човек, живял и работил " на запад “, в Европа и Съединени американски щати, а това единствено по себе си към този момент е тежко клеймо за тогавашната културна обстановка. Оказва се неразбираем и отритнат от това общество и умира безпаричен и зарязан на 16 април 1955 година на 63-годишна възраст.

Един от следващите тъжни парадокси в културното ни съществуване е, че художникът Георги Велчев към момента не е задоволително прочут у нас даже в средите на професионалните историци на изкуството, а творчеството му не е получило заслуженото самопризнание и място като на важен български класик, какъвто е в реалност.

Румен Серафимов

 

Репродукции Александър Николов

1.  Вход на бойно укритие, 1917 година, гваш, хартия, 18х26 см.

2. Бойна наблюдателница, 1920 година, гваш, хартия, 25х33 см.

3. Парк Монсо, Париж, 1920 година, гваш, хартия, 20х29 см.

4. Парк Монсо, Париж, 1921 година, маслени бои, платноя, 52х60 см.

5. Автопортрет – отмора, Мюнхен, 1922 година, гваш, хартия, 20х27 см.

6. Пиеро до прозореца, Берлин, 1922 година, гваш, хартия, 21х16 см.

7. Кът от Тетевен, 1937 година, маслени бои, платно, 52х65 см.

8. Залез при нос Света Галина, 1936 година, маслени бои, платно, 110х90 см.

9. Скалист залив на остров Свети Иван, 1934 година, маслени бои, картон, 39х49 см.

10. Буря край Созопол, към 1938 година, маслени бои, картон, 40х50 см.

11. Арката, 1942 година, маслени бои, платно, 65х83 см.

12. Калиакра, 1939 година, маслени бои, платно, 52х65 см.

13. Портрет на Яни, 1933 година, гваш, хартия, 23х23 см.

14. Автопортрет, Канада, към 1927 година, маслени бои, картон, 39х32 см.

15. Автопортрет, 1948 година, маслени бои, картон, 44х36 см.