На 10 декември 1961 г. на тържествена церемония в Стокхолмската

Да бъдеш човек ~ Нобеловата реч на Иво АНДРИЧ

На 10 декември 1961 година на тържествена гала в Стокхолмската концертна зала, кралят на Швеция Густав VI Адолф, връчва Нобеловата премия за литература на Иво Андрич. Той е първият създател на Балканите, почетен с тази висока чест. Андрич подарява сумата от Нобеловата премия за развиване на библиотеките в родната си Босна и Херцеговина, а ние споделяме думите, произнесени от огромния публицист.

На хиляди всякакви езици, в разнообразни житейски условия, от век на век, от патриархалните антични приказки край огъня в колибата до творбите на модерните писатели, които ежечасно излизат от издателствата на огромните международни центрове, се изприда разказът за ориста на индивида, който до безкрайност и спиране си описват хората. Начините и формите на този роман се променят с времето и изискванията, само че нуждата от роман и описване остават, разказът си тече и няма край разказването. Така от време на време ни наподобява, че човечеството от първия проблясък на схващане през вековете споделя единствено на себе си в милион разновидности дружно с дъха на дробовете си и с ритъма на пулса си една и съща приказка. А тя като че желае, както приказките на Шехеразада, да измами кръвника, да отсрочи неминуемостта на трагичната орис, която ни заплашва, и да продължи илюзията на живота и съществуванието. Или може би разказвачът със своето дело би трябвало да помогне на индивида да осъзнае и се оправи с тази орис? Може би неговото предопределение е да приказва от името на всички тези, които не умеят, или които – сразени преди време от живота - не съумяват да се изразят?

Или може би разказвачът самичък на себе си споделя своя роман, както детето, което пее в мрака, с цел да залъже страха си. Или задачата на това описване е да освети най-малко малко тъмните пътища, по които постоянно животът ни тласка, и да ни каже освен това за този живот, който ние в своята уязвимост не съумяваме да схванем и разберем. Често пъти от думите на положителния повествовател може да узнаем какво сме сторили и какво сме пропуснали, какво би трябвало да вършим и какво – не. Може би в тези разкази – устни или писмени – се съдържа същинската история на човечеството и може би от тях може да се предусети, в случай че не да се познае, целият смисъл на тази история. И то без оглед на това, дали става дума за предишното, или за сегашното.

Когато става дума за разказването, което има за предмет предишното, би трябвало да напомним, че има възгледи, съгласно които да се написа за миналото – означава да се пренебрегне сегашното и да се обърне тил на живота. Мисля, че основателите на исторически разкази и романи не биха се съгласили с това и че по-скоро биха признали, че сами фактически не знаят по какъв начин и по кое време се трансферират от това, което се назовава настояще, към това, което считаме за минало, че с лекост, като насън, се прекрачват границите на вековете. Нима и в предишното, и в сегашното не се сблъскваме със сходни феномени и сходни проблеми: да бъдеш човек, роден без свое познание и своя воля, хвърлен в океана на съществуванието. Да би трябвало да плуваш. Да съществуваш. Да бъдеш еднакъв. Да издържиш атмосферното налягане към себе си, всички конфликти, своите и непознати непредвидени и непредвидими действия, които най-често не са по мярката на нашите сили. А с изключение на всичко това да издържиш и на личната си мисъл за всичко това. Накратко: да бъдеш човек!

Така и оттатък чертата, която случайно дели предишното от сегашното, писателят среща същата орис човешка, която би трябвало да види и колкото се може по-добре да разбере, да се уеднакви с нея, със личния си мирис и личната си кръв да я стопля, до момента в който не се получи живата тъкан на описа, който той желае да заяви на читателите, и то колкото се може по-хубаво, по-просто и по-убедително.

Как да се реализира това, по какъв метод и по какви пътища? Едни го реализират посредством свободен и безграничен полет на въображението, други посредством дълги и деликатни изследвания на историческите данни и публичните феномени. Едни посредством гмурване в същината и смисъла на отминалата хубост, други с капризно-весела лекост, като оня плодороден френски романист, който споделяше: " Що е историята? Пирон, върху който закачвам романите си. " Накратко – има 100 метода и пътя, по които писателят доближава до своята творба, само че единственото, което е значимо и решаващо, е самата творба.

Писателят на исторически романи би могъл да сложи като мото и като само пояснение на всичко, на всички и един път вечно: " Размишлявах за античните дни и си спомних безконечните времена. "

Но и без всевъзможен надпис творбата му сама споделя същото.

И в края на краищата всичко това е въпрос на техника, способ, привички.

Всичко това е повече или по-малко занимателна игра на духа във връзка на едно дело или към него. Не е изобщо толкоз значимо дали един повествовател разказва настоящето или предишното или пък самоуверено полита в бъдещето. Онова, което е основното освен това, е духът, с който е пропито неговото изложение, онази съществена поръка, която споделя на хората неговата творба. А за това, естествено, няма и не може да има правила и правила. Всеки споделя своя роман по своя вътрешна нужда, съгласно мярката на своите наследени или добити склонности и разбирания и по силата на своите изразни благоприятни условия. Всеки носи морална отговорност за това, което споделя, и всеки би трябвало да може да приказва свободно. А разказът, който актуалният повествувател споделя на хората от своето време, без оглед на неговата форма и тематика, би трябвало да не бъде токсичен от ненавист, нито заглушаван от звън на оръжие, колкото е допустимо повече той би трябвало да бъде въодушевен от любовта и воден от широтата и ведрината на свободния човешки дух. Защото писателят и неговото дело не служат никому, в случай че по един или различен метод не служат на индивида и на човечеството. Това е значимото.