Русия не трябва да играе турска табла в Кавказ
Може единствено да се завижда на сръчността и ловкостта, с които Русия влезе в спора в Карабах: без да се замесва във военната борба на нечия страна, Русия въпреки всичко принуди двамата противоположни играчи да играят по правила, удобни за нея и от самото начало контролираше събитията, без да се замесва в тях. В същото време Русия чудесно се възползва от обстоятелството, че потънала в раздори и безконечните си разправии, свързани с изборите, Америка няма време за външна политика, написа иранският вестник Javan, формален орган на Корпуса на стражите на Ислямската гражданска война, съобщи организация " Фокус ".
Очевидната компликация за нея обаче породи, тъй като в фантазията си да отдели Турция от НАТО, Русия прекалено много се отстъпи на Анкара и в последна сметка се съгласи, че ролята на Турция в Кавказ е повишена доста. Цената на тази политика на състрадание към Турция е, че за Русия съществува риск от понижаване на личната ѝ роля в Кавказкия район, както и видим риск от повтаряща се „ ИДИЛИЗАЦИЯ” * (ИДИЛ „ Ислямска страна “, терористична организация - бел. ред.) на Кавказ, изключително във към този момент засегнатите Чечения и Дагестан.
Русия пое такива опасности даже в навечерието на идването на Барак Обама на власт в Америка. Надявайки се на осъществяването на предизборните си обещания, свързани с " презареждането " на връзките с Русия, последната показва прекомерно огромна подготвеност за взаимоотношение със Съединени американски щати: избран преводач на тази подготвеност беше появяването на Дмитрий Медведев за избран интервал от първите функции в страната (Русия) с неговото удивление от „ напредналите “ западни технологии. През късите години на президентството си, Медведев все пак съумя да „ отвори вратите “ за всевъзможни прозападни обществени и политически институции да влязат в съветската политическа среда. Цената на това беше известна загуба на вътрешнополитическата непоклатимост - появиха се редица закани за националната сигурност на страната.
В същото време течаха договаряния по иранския нуклеарен въпрос и Иран се трансформира в самобитна „ разменна монета “ - Русия, надявайки се още веднъж на мислено стопляне в връзките със Запада, се съгласи на редица строги претенции на западните страни към Иран, с цел да направи допустима „ прословутата “ нуклеарна договорка. Русия до известна степен повтори иранския политически опит - който също, надявайки се на лоялността на Запада към себе си, отвори прекомерно необятно вратите за всевъзможни обществени демократични институции. Това беше освен известна илюзия, само че и машинация на хората, надяващи се, че икономическата обстановка в страната, която дълги години носи непоносима тежест под формата на западни наказания, незабавно ще се усъвършенства с помощта на повдигането на глобите. В резултат се стигна до договорка със Запада и беше подписано нуклеарно съглашение, само че на прекомерно висока цена - страната (Иран) беше погълната от митинги, проведени от същите либерали, които като цяло не се интересуват от ориста на хората: хората също са разменна монета за тях в борбата им с управляващите.
Русия, надявайки се да включи Турция в орбитата на своята политика, даде на последната прекомерно необятно поле на активност в обичайните ѝ сфери на въздействие, в Кавказ и Централна Азия. Анкара, употребявайки интензивно концепциите на неоосманизма и пантюркизма в своята външна политика, се пробва сама да реализира това. В резултат на това ето какво се случи: Русия, осъзнавайки какви закани ще би трябвало да срещне в непосредствена непосредственост до границите си, спря тези игри на табла със Запада, само че Кавказ по това време към този момент се бе трансформирал в някакъв пръстен, в който Турция се разпорежда много безогледно. Турция се нуждае единствено от едно - Съединените щати да не я лишат изцяло от поддръжката си и Байдън да не ѝ се разсърди прекалено много, когато най-сетне получи властта в свои ръце, поради някаква непримиримост, която Ердоган позволи в връзките със Запада и Съединени американски щати, търсейки опцията да придобие от Руски високотехнологични комплекси С-400. Очевидно е също по този начин, че за Турция постоянните и естествени връзки с нейните съседи (независимо дали Русия или Иран) са просто разменна монета, която тя постоянно ще бъде подготвена да употребява при договаряне със Запада: без неговата поддръжка, всички нейни проекти за неоосманизма с смес на пантюркизъм нямат огромна стойност.
Това, за което Турция копнее в спора в Карабах и в борбата сред Азербайджан и Армения, е единствено да укрепи позициите си в района с цената на намаляване на позициите на Русия тук. Турция чака, че откакто е постигнала задачата си в Задкавказието, тя ще може да пренасочи преноса на районни енергийни запаси по по-изгодни направления за нея, която в това време е преференциална за Израел, който също се надява да завоюва положителни пари от преноса на задкавказки нефт през Източното Средиземноморие. Тази тръбопроводна геополитика на Турция изцяло се вписва във всички външнополитически тактики на Съединени американски щати, които постоянно са ориентирани към едно - ограничение и пробив в позициите на Русия в Закавказкия район. В същото време Съединени американски щати се надяват да основат преграда за Иран, като управляват стратегически значимия кулоар Азербайджан-Нахичеван. Очевидно е, че азербайджанско-нахичеванският кулоар, с присъединението към него на турската връзка, дружно с включването на Израел, е изрично неблагоприятен за Иран. Освен това Армения също е малко евентуално да разреши на обичайните си съперници да употребяват нейната територия, с цел да реализиран своите проекти. Това събитие може да промени обичайно неутралния метод на Иран към районните проблеми (свързан с Нагорни Карабах - ред). (Иранските) съперници ще продължат до дъно, с цел да предотвратят дейната иранска роля в този спор.
Освен това Русия изцяло усети експанзионистичните проекти на Турция в Сирия и едвам се съпротивлява да не влезе в директен конфликт с Анкара. В същото време би трябвало да се има поради, че с цел да реализира своите експанзионистични цели, Ердоган или ще би трябвало напълно да подчини външната си политика на бъдещата администрация на Байдън, или да търси компромис с други политически сили в Турция, които безспорно ще станат по-активни на идните президентски избори в страната. И измежду тези сили има и такива, които изрично не споделят авантюризма на Ердоган в политиката му за Близкия изток.
В тази връзка Русия не трябва да слага плодовете на своята кавказка политика на олтара за взаимоотношение с районните сили, чиито ползи са директно противоположни на нейните цели, както и не трябва да отрежда на тези сили някаква специфична роля в уреждането на Карабахския спор, което даже е планувала в своите изказвания. направени след подписването на примирието. Този район е прекомерно сензитивен за външната сигурност на Русия, с цел да разреши или вероятната му „ ИДИЛИЗАЦИЯ “ *, или наличието и въздействието на НАТО и неговите сътрудници тук. Част от упоритостта на Ердоган към предходната администрация на Тръмп може доста бързо да се трансформира в угодливост към Байдън, когато той стане пълновръстен стопанин на Белия дом и когато неговият екип и съветници стартират да основават нов съюз против Русия в Южен Кавказ и Близкия изток.
Очевидната компликация за нея обаче породи, тъй като в фантазията си да отдели Турция от НАТО, Русия прекалено много се отстъпи на Анкара и в последна сметка се съгласи, че ролята на Турция в Кавказ е повишена доста. Цената на тази политика на състрадание към Турция е, че за Русия съществува риск от понижаване на личната ѝ роля в Кавказкия район, както и видим риск от повтаряща се „ ИДИЛИЗАЦИЯ” * (ИДИЛ „ Ислямска страна “, терористична организация - бел. ред.) на Кавказ, изключително във към този момент засегнатите Чечения и Дагестан.
Русия пое такива опасности даже в навечерието на идването на Барак Обама на власт в Америка. Надявайки се на осъществяването на предизборните си обещания, свързани с " презареждането " на връзките с Русия, последната показва прекомерно огромна подготвеност за взаимоотношение със Съединени американски щати: избран преводач на тази подготвеност беше появяването на Дмитрий Медведев за избран интервал от първите функции в страната (Русия) с неговото удивление от „ напредналите “ западни технологии. През късите години на президентството си, Медведев все пак съумя да „ отвори вратите “ за всевъзможни прозападни обществени и политически институции да влязат в съветската политическа среда. Цената на това беше известна загуба на вътрешнополитическата непоклатимост - появиха се редица закани за националната сигурност на страната.
В същото време течаха договаряния по иранския нуклеарен въпрос и Иран се трансформира в самобитна „ разменна монета “ - Русия, надявайки се още веднъж на мислено стопляне в връзките със Запада, се съгласи на редица строги претенции на западните страни към Иран, с цел да направи допустима „ прословутата “ нуклеарна договорка. Русия до известна степен повтори иранския политически опит - който също, надявайки се на лоялността на Запада към себе си, отвори прекомерно необятно вратите за всевъзможни обществени демократични институции. Това беше освен известна илюзия, само че и машинация на хората, надяващи се, че икономическата обстановка в страната, която дълги години носи непоносима тежест под формата на западни наказания, незабавно ще се усъвършенства с помощта на повдигането на глобите. В резултат се стигна до договорка със Запада и беше подписано нуклеарно съглашение, само че на прекомерно висока цена - страната (Иран) беше погълната от митинги, проведени от същите либерали, които като цяло не се интересуват от ориста на хората: хората също са разменна монета за тях в борбата им с управляващите.
Русия, надявайки се да включи Турция в орбитата на своята политика, даде на последната прекомерно необятно поле на активност в обичайните ѝ сфери на въздействие, в Кавказ и Централна Азия. Анкара, употребявайки интензивно концепциите на неоосманизма и пантюркизма в своята външна политика, се пробва сама да реализира това. В резултат на това ето какво се случи: Русия, осъзнавайки какви закани ще би трябвало да срещне в непосредствена непосредственост до границите си, спря тези игри на табла със Запада, само че Кавказ по това време към този момент се бе трансформирал в някакъв пръстен, в който Турция се разпорежда много безогледно. Турция се нуждае единствено от едно - Съединените щати да не я лишат изцяло от поддръжката си и Байдън да не ѝ се разсърди прекалено много, когато най-сетне получи властта в свои ръце, поради някаква непримиримост, която Ердоган позволи в връзките със Запада и Съединени американски щати, търсейки опцията да придобие от Руски високотехнологични комплекси С-400. Очевидно е също по този начин, че за Турция постоянните и естествени връзки с нейните съседи (независимо дали Русия или Иран) са просто разменна монета, която тя постоянно ще бъде подготвена да употребява при договаряне със Запада: без неговата поддръжка, всички нейни проекти за неоосманизма с смес на пантюркизъм нямат огромна стойност.
Това, за което Турция копнее в спора в Карабах и в борбата сред Азербайджан и Армения, е единствено да укрепи позициите си в района с цената на намаляване на позициите на Русия тук. Турция чака, че откакто е постигнала задачата си в Задкавказието, тя ще може да пренасочи преноса на районни енергийни запаси по по-изгодни направления за нея, която в това време е преференциална за Израел, който също се надява да завоюва положителни пари от преноса на задкавказки нефт през Източното Средиземноморие. Тази тръбопроводна геополитика на Турция изцяло се вписва във всички външнополитически тактики на Съединени американски щати, които постоянно са ориентирани към едно - ограничение и пробив в позициите на Русия в Закавказкия район. В същото време Съединени американски щати се надяват да основат преграда за Иран, като управляват стратегически значимия кулоар Азербайджан-Нахичеван. Очевидно е, че азербайджанско-нахичеванският кулоар, с присъединението към него на турската връзка, дружно с включването на Израел, е изрично неблагоприятен за Иран. Освен това Армения също е малко евентуално да разреши на обичайните си съперници да употребяват нейната територия, с цел да реализиран своите проекти. Това събитие може да промени обичайно неутралния метод на Иран към районните проблеми (свързан с Нагорни Карабах - ред). (Иранските) съперници ще продължат до дъно, с цел да предотвратят дейната иранска роля в този спор.
Освен това Русия изцяло усети експанзионистичните проекти на Турция в Сирия и едвам се съпротивлява да не влезе в директен конфликт с Анкара. В същото време би трябвало да се има поради, че с цел да реализира своите експанзионистични цели, Ердоган или ще би трябвало напълно да подчини външната си политика на бъдещата администрация на Байдън, или да търси компромис с други политически сили в Турция, които безспорно ще станат по-активни на идните президентски избори в страната. И измежду тези сили има и такива, които изрично не споделят авантюризма на Ердоган в политиката му за Близкия изток.
В тази връзка Русия не трябва да слага плодовете на своята кавказка политика на олтара за взаимоотношение с районните сили, чиито ползи са директно противоположни на нейните цели, както и не трябва да отрежда на тези сили някаква специфична роля в уреждането на Карабахския спор, което даже е планувала в своите изказвания. направени след подписването на примирието. Този район е прекомерно сензитивен за външната сигурност на Русия, с цел да разреши или вероятната му „ ИДИЛИЗАЦИЯ “ *, или наличието и въздействието на НАТО и неговите сътрудници тук. Част от упоритостта на Ердоган към предходната администрация на Тръмп може доста бързо да се трансформира в угодливост към Байдън, когато той стане пълновръстен стопанин на Белия дом и когато неговият екип и съветници стартират да основават нов съюз против Русия в Южен Кавказ и Близкия изток.
Източник: fakti.bg
КОМЕНТАРИ