Държавите, които емитират собствена валута, са в преференциално положение
Могат ли държавните управления да си разрешат задълженията, които натрупат, с цел да стабилизират стопанските системи си, изумени от COVID-19? За тези, които емитират лична валута, няма никаква заплаха.
Пандемията от COVID-19 принуди държавните управления по света да харчат големи суми, с цел да стабилизират стопанствата си, написа Стефани Келтън - професор по стопанска система и държавна политика в държавния университет "Стоуни Брук " и създател на книгата "Митът за недостига " - във "Файненшъл таймс ". Засега никой не се тревожи по какъв начин ще се заплаща за всичко това. Вместо това са налице военновременни нива на разноските, които качват дефицитите и обществените задължения до нови висоти.
Франция, Испания, Съединени американски щати и Англия евентуално ще приключат годината със отговорности, надхвърлящи 100% от брутните им вътрешни артикули. "Голдмън Сакс " предвижда, че съотношението на обществения дълг на Италия към Брутният вътрешен продукт ще изскочи над 160 %. В Япония министър председателят Шиндзо Абе възнамерява нови разноски "на вересия " за съвсем 1 трлн. щ. $, с цел да отбрани националното стопанство с размер 5 трлн. $, което ще тласне японското дългово съответствие много над рекордните 237% от Брутният вътрешен продукт. Като се вземе поради колапсът на световната стопанска система, малко страни ще се спасят от дългово задължение. За развитите стопанства МВФ чака междинното съответствие на обществения дълг към Брутният вътрешен продукт да е над 120% през 2021-а.
В този смисъл напълно основателни наподобяват паниките за света след пандемията. Някои се опасяват, че вложителите ще се въздържат да кредитират закъсалите за кеш държавни управления, което ще ги принуди да вземат заеми при по-високи лихви. Други се притесняват от мъчителни "спартански " ограничения за съкращаване на отговорностите през идните години, което ще наложи частният бранш да затегне коланите, с цел да изплати обществените задължения.
Тези страхове, съгласно професор Келтън, са неоснователни. Защото общественият дълг в действителност може да сътвори проблеми при някои условия, само че не съставлява заплаха за страните, които печатат лични валути като Съединени американски щати, Япония или Англия. И това не произтича от обстоятелството, че тези страни могат сега да употребяват заеми на доста ниска цена или тъй като по-мощното възобновяване ще им разреши да унищожават отговорностите си.
Три са главните аргументи за преференциалното състояние на страните-валутни емитенти. Първо, техните държавни управления нямат потребност да теглят заеми в личната си валута. Второ, управниците постоянно имат опция да задават лихвените проценти на облигациите, които продават. Трето, държавните скъпи бумаги оказват помощ за подсилване на финансите на частния бранш.
Първият фактор би трябвало да е явен, само че постоянно се завоалира от метода, по който страната ръководи фискалните си интервенции. Например, с цел да харчи повече, Токио просто оторизира заплащанията и "Бенк ъф Джъпен " употребява компютър, с цел да усили количеството нужни йени в банковата сметка. Като емитент на национална валута държавното управление в никакъв случай не би трябвало да се тормози по какъв начин ще заплаща сметките. Действително, то може да похарчи прекомерно доста и да провокира инфлационен напън, само че не би трябвало да тегли заем, в нашия образец - в йени.
Ако тези разсъждения са правилни, поражда резонният въпрос за какво ръководещите продават държавни облигации когато са на недостиг? И за какво просто не харчат без да натрупат народен дълг?
Една от аргументите евентуално е навикът, останал от времето на златния стандарт, когато държавните управления са продавали скъпи бумаги, тъй че дефицитите да не оставят прекомерно доста пари в ръцете на хората. Заемите са замествали валутата, която е била конвертируема в злато, с държавни облигации, които не са имали тази привилегия. С други думи, страните са продавали скъпи бумаги, с цел да понижат натиска върху златните си запаси.
В сегашните съвременни времена това не е причина за облигационните излъчвания. Днес заемите са доброволни, най-малко за държавите-емитенти на национална валута. Държавните облигации са просто лихвена форма на държавните пари. Например, Англия не е задължена да предлага носеща рента опция на своята валута с нулев лихвен %, нито да заплаща пазарни лихви когато тегли заеми. Япония пък от дълго време показва с контрола върху кривата на доходността, че лихвените проценти на държавните ДЦК е политически избор.
Така че в днешно време държавните управления продават облигации, с цел да защитят нещо доста по-важно от златото: добре съхраняваната загадка за същинската същина на фискалните им благоприятни условия. Ако тя излезе нескрито за необятната общност, може да провокира апели за "открито парично финансиране ", с което да се платят обществените артикули. С продажбата на облигации управниците поддържат илюзията за финансова дисциплинираност.
Истината е, че страните, които емитират лични валути, могат да харчат безпроблемно без да вземат заеми и натрупването на толкоз притеснителния дълг елементарно може да се избегне. Няма нищо неприятно да се предложи на хората лихвена опция на националната валута. Облигациите са подарък за вложителите, а не симптом на взаимозависимост от тях. Въпросът, който би трябвало да се дискутира, е какъв брой огромен "лихвен приход " би трябвало да платят държавните управления и на кого.
Пандемията от COVID-19 принуди държавните управления по света да харчат големи суми, с цел да стабилизират стопанствата си, написа Стефани Келтън - професор по стопанска система и държавна политика в държавния университет "Стоуни Брук " и създател на книгата "Митът за недостига " - във "Файненшъл таймс ". Засега никой не се тревожи по какъв начин ще се заплаща за всичко това. Вместо това са налице военновременни нива на разноските, които качват дефицитите и обществените задължения до нови висоти.
Франция, Испания, Съединени американски щати и Англия евентуално ще приключат годината със отговорности, надхвърлящи 100% от брутните им вътрешни артикули. "Голдмън Сакс " предвижда, че съотношението на обществения дълг на Италия към Брутният вътрешен продукт ще изскочи над 160 %. В Япония министър председателят Шиндзо Абе възнамерява нови разноски "на вересия " за съвсем 1 трлн. щ. $, с цел да отбрани националното стопанство с размер 5 трлн. $, което ще тласне японското дългово съответствие много над рекордните 237% от Брутният вътрешен продукт. Като се вземе поради колапсът на световната стопанска система, малко страни ще се спасят от дългово задължение. За развитите стопанства МВФ чака междинното съответствие на обществения дълг към Брутният вътрешен продукт да е над 120% през 2021-а.
В този смисъл напълно основателни наподобяват паниките за света след пандемията. Някои се опасяват, че вложителите ще се въздържат да кредитират закъсалите за кеш държавни управления, което ще ги принуди да вземат заеми при по-високи лихви. Други се притесняват от мъчителни "спартански " ограничения за съкращаване на отговорностите през идните години, което ще наложи частният бранш да затегне коланите, с цел да изплати обществените задължения.
Тези страхове, съгласно професор Келтън, са неоснователни. Защото общественият дълг в действителност може да сътвори проблеми при някои условия, само че не съставлява заплаха за страните, които печатат лични валути като Съединени американски щати, Япония или Англия. И това не произтича от обстоятелството, че тези страни могат сега да употребяват заеми на доста ниска цена или тъй като по-мощното възобновяване ще им разреши да унищожават отговорностите си.
Три са главните аргументи за преференциалното състояние на страните-валутни емитенти. Първо, техните държавни управления нямат потребност да теглят заеми в личната си валута. Второ, управниците постоянно имат опция да задават лихвените проценти на облигациите, които продават. Трето, държавните скъпи бумаги оказват помощ за подсилване на финансите на частния бранш.
Първият фактор би трябвало да е явен, само че постоянно се завоалира от метода, по който страната ръководи фискалните си интервенции. Например, с цел да харчи повече, Токио просто оторизира заплащанията и "Бенк ъф Джъпен " употребява компютър, с цел да усили количеството нужни йени в банковата сметка. Като емитент на национална валута държавното управление в никакъв случай не би трябвало да се тормози по какъв начин ще заплаща сметките. Действително, то може да похарчи прекомерно доста и да провокира инфлационен напън, само че не би трябвало да тегли заем, в нашия образец - в йени.
Ако тези разсъждения са правилни, поражда резонният въпрос за какво ръководещите продават държавни облигации когато са на недостиг? И за какво просто не харчат без да натрупат народен дълг?
Една от аргументите евентуално е навикът, останал от времето на златния стандарт, когато държавните управления са продавали скъпи бумаги, тъй че дефицитите да не оставят прекомерно доста пари в ръцете на хората. Заемите са замествали валутата, която е била конвертируема в злато, с държавни облигации, които не са имали тази привилегия. С други думи, страните са продавали скъпи бумаги, с цел да понижат натиска върху златните си запаси.
В сегашните съвременни времена това не е причина за облигационните излъчвания. Днес заемите са доброволни, най-малко за държавите-емитенти на национална валута. Държавните облигации са просто лихвена форма на държавните пари. Например, Англия не е задължена да предлага носеща рента опция на своята валута с нулев лихвен %, нито да заплаща пазарни лихви когато тегли заеми. Япония пък от дълго време показва с контрола върху кривата на доходността, че лихвените проценти на държавните ДЦК е политически избор.
Така че в днешно време държавните управления продават облигации, с цел да защитят нещо доста по-важно от златото: добре съхраняваната загадка за същинската същина на фискалните им благоприятни условия. Ако тя излезе нескрито за необятната общност, може да провокира апели за "открито парично финансиране ", с което да се платят обществените артикули. С продажбата на облигации управниците поддържат илюзията за финансова дисциплинираност.
Истината е, че страните, които емитират лични валути, могат да харчат безпроблемно без да вземат заеми и натрупването на толкоз притеснителния дълг елементарно може да се избегне. Няма нищо неприятно да се предложи на хората лихвена опция на националната валута. Облигациите са подарък за вложителите, а не симптом на взаимозависимост от тях. Въпросът, който би трябвало да се дискутира, е какъв брой огромен "лихвен приход " би трябвало да платят държавните управления и на кого.
Източник: banker.bg
КОМЕНТАРИ