Мнозина вярват, че хората са овце, а други пък ги

Мнозина имат вяра, че хората са овце, а други пък ги считат за вълци. И едните, и другите са способни да приведат задоволително учредения за своите изказвания.

Онези, които преглеждат хората като овце, имат незабавно подръка обстоятелството, че хората елементарно могат да бъдат накарани да вършат това, което им се каже, дори и то да е в тяхна щета. 

Пример за това са случаите, когато хората следват своите водачи във войни, които им носят единствено опустошения.

Или, че имат вяра на всевъзможни нелепости, в случай че им бъдат показани задоволително пламенно и зад тях стои някаква власт – от грубите закани на духовници и владетели до по-фините гласове на секрети и не напълно секрети подстрекатели. 

Създава се усещането, че надали не множеството хора са податливи на подстрекателство, че като полузаспали деца са подготвени да се подчинят на всеки, който им заприказва задоволително заплашително или задоволително сладко, с цел да ги омае.

И в действителност, тези хора, които са задоволително мощни, с цел да преодолеят съпротивата на тълпата, са по-скоро изключение, в сравнение с предписание.

Векове по-късно постоянно им се възхищават, само че нормално по тяхно време ги осмиват.

А Великите инквизитори и диктаторите градят господството си таман върху предпоставката, че хората са овце.

Нещо повече: самото поверие, че хората са овце и затова имат потребност от водачи, които да вземат решения вместо тях, нерядко основава у водачите откровеното разбиране, че те извършват сякаш духовен дълг – пък бил той и драматичен, – като дават на индивида това, което той желае: в случай че са водачи, които смъкват от плещите му бремето на възприятието за отговорност и независимост.

Но в случай че множеството хора са овце, за какво тогава животът на индивида се разграничава толкоз от живота на овцата?

Историята на индивида е написана с кръв, тъй като е история на непрестанно принуждение, в която съвсем непроменяемо човешката воля се пречупва със мощ.

Талаат паша самичък ли избива милиони арменци? Хитлер самичък ли унищожава милиони евреи? Сталин самичък ли изтребва милиони политически съперници?

Те не са сами, а имат хиляди помощници, които убиват за тях, изтезават за тях, освен това не просто с подготвеност, а и с приятност. 

Не виждаме ли навсякъде деянията на безсърдечност на хората едни към други – в безмилостните войни, в убийствата и в изнасилванията, в безжалостната употреба на слабите от мощните, а също и в това, че стоновете на измъчваните и страдащите хора постоянно се натъкват на глухи уши и на каменни сърца?

Всичко това кара мислители като Томас Хобс да вършат извода, че „ човек за индивида е вълк “.

Тези обстоятелства водят през днешния ден мнозина от нас до приемането, че индивидът по природа е злобен и унищожителен, че е палач, който може да бъде спрян от обичаното си развлечение единствено посредством боязън от по-силни убийци.

И въпреки всичко основанията и на двете страни не отстраняват нашето комплициране.

Вярно е, че персонално можем да се срещаме с вероятни или действителни безмилостни убийци и садисти като Сталин и Хитлер, само че те са по-скоро изключение, в сравнение с предписание.

Следва ли да приемем, че ние с вас и болшинството елементарни хора сме вълци в овча кожа и че нашата „ същинска същина “ ще се прояви, когато се освободим от рестриктивните мерки, които до момента са ни спирали да се държим като зверове?

Това разбиране мъчно може да се опровергае, само че и не е изцяло безапелационно.

Във всекидневието съществуват безчет благоприятни условия за демонстрация на свирепост и садизъм и от тях хората могат да се възползват без боязън от отмъщение, само че множеството не го вършат – в действителност те се отвращават, когато се сблъскват с такива прояви.

Тогава съществува ли друго, може би по-добро, пояснение на притеснителното несъгласие, пред което се изправяме тук?

Не би трябвало ли просто да приемем като отговор, че съществуват дребен брой вълци, които живеят измежду болшинството от овце?

Вълците желаят да убиват, а овцете желаят да вървят след водачите.

Така вълците съумяват да накарат овцете да убиват, да унищожават, да душат и овцете се покоряват не тъй като това им харесва, а тъй като носят желанието да бъдат водени.

Но даже и в тези случаи убийците би трябвало да измислят всевъзможни благородни оправдания за своето дело – че сякаш пазят свободата от някакви похищения, че сякаш отмъщават за избити деца, за изнасилени дами, за поругано достолепие, с цел да накарат болшинството от овце да работят като вълци.

Такъв отговор звучи задоволително, само че в същото време оставя доста въпроси открити.

Всъщност той не слага ли като своя причина схващането, че съществуват две човешки раси – на вълците и на овцете?

Нещо повече: в случай че в природата на овцете не е да работят като вълци, по какъв начин биват толкоз елементарно убеждавани да го вършат, дори и да приемем, че им показват насилието като заветен дълг? 

Допускането ни за вълците и овцете не може елементарно да се отбрани.

Може би въпреки всичко истината е, че вълчето държание е същностно качество на човешката природа, само че болшинството не го демонстрира толкоз намерено?

Или пък евентуално цялото това размишление е неправилно? Може би индивидът е по едно и също време вълк и овца, или път нито вълк, нито овца?

Да се отговори на тези въпроси, през днешния ден е извънредно значимо, тъй като народите обмислят потреблението на най-разрушителните сили за унищожаването на „ враговете “ и както се вижда, не се стопират дори от цялостната опция сами да загинат във всеобщото заличаване.

Ако приемем, че разрушението е присъщо на човешката природа, че потребността за принуждение е надълбоко залегнала в нея, тогава следва, че съпротивата ни против растящото озлобление от ден на ден и повече ще понижава своята мощ.

Защо да се съпротивляваме на вълците, откакто всички сме вълци, без значение че някои са повече от други?

Въпросът, дали индивидът е вълк или овца, е единствено една особена форма на един различен въпрос, който, на едно по-широко и по-общо ниво, е измежду главните проблеми на западната теологична и философска мисъл: дали в своята същина човек е злобен и безнравствен, или пък същността му е добра и способна да се усъвършенства?

Старият Завет не взема страна по въпроса за човешката вътрешна безнравственост.

В него неподчинението на Адам и Ева пред Бога не се назовава грях.

Никъде не се загатва, че това непокорство е покварило индивида.

Напротив, неподчинението е изискване за човешкото самоосъзнаване, за способността на индивида да прави избор и ето за какво, в края на краищата, това първо проявяване на непокорство е и първата му крачка към свободата.

Дори се основава усещането, че неподчинението на Адам и Ева е част от Божия план, тъй като съгласно пророците, таман тъй като е изпъден от Рая, човек може единствено да основава личната си история, да развива човешките си качества, да сътвори нова естетика със заобикалящите го и с природата като изцяло разгърнал се обособен човек, като размени с нея остарялата естетика, в която той към момента не е самоотделил се човек. 

Представата на пророците за Месията без подозрение допуска, че индивидът не е безнравствен в същността си и че може да бъде избавен дори и без някакво особено проявяване на Божието състрадание.

Това обаче включва мисълта, че способността на индивида за положително безусловно ще надделее.

Ако някой прави зло, той става все по-зъл.

Сърцето на фараона се вкоравява, тъй като той продължава да прави несгоди, и то се вкоравява дотам, че към този момент не може да се промени или покае.

Старият завет дава прекалено много образци както за злодеяния, по този начин и за праведни каузи и не изключва от листата на злодеите даже възвишени облици като да вземем за пример цар Давид. 

Според Стария завет човек има и двете качества – за положително и за зло – и би трябвало да прави своя избор сред положителното и злото, сред благословеността и проклятието, сред живота и гибелта.

Дори Бог не се намесва в избора на индивида.

Той оказва помощ на индивида, като му изпраща свои вестители – в лицето на пророците, – с цел да му сведат законите, които водят до реализиране на положителното, с цел да разграничат злото, с цел да създадат своите предизвестия и митинги.

След това обаче човек остава уединено със своите „ два устрема “ – към положителното и към злото – и изцяло самичък взема своето решение.

Разказът на тази история съгласно християнството е друг.

Със своето развиване християнската черква стартира да възприема неподчинението на Адам и Ева като грях.

При това става дума за толкоз тежък грях, който покварява човешката природа, а дори и природата на всички негови наследници, и по този метод човек в никакъв случай не може да се освободи от тази безнравственост единствено със своите лични старания.

Само проявлението на Божията благосклонност – явяването на Христос, който умира поради индивида, – може да освободи човешката същина от покварата и да донесе избавление на тези, които го одобряват.

Догмата за първородния грях никога не остава безспорна в самата черква.

Пелагий я атакува, само че претърпява проваляне. Вътре в църквата последователите на човеколюбието през Ренесанса се пробват да я отслабят, без да могат директно да я атакуван или отстранен, както постъпват доста еретици.

Лутер да вземем за пример има още по-радикални възгледи за присъщите на индивида зло и безнравственост, до момента в който ренесансовите мислители и тези от Просвещението вършат внезапен завой в противоположната посока.

Последните акцентират, че всяко зло в индивида е подбудено само от събитията, т.е., че човек всъщност няма защо да избира.

Ако се трансформират събитията, които пораждат злото, мислят те, тогава вродената добрина на индивида ще се прояви от единствено себе си. 

Този мироглед е присъща линия и на мисълта на Маркс и неговите почитатели.

Вярата в положителното у индивида е последица от новата му религия в самия себе си, добита с помощта на големия стопански и политически прогрес, почнал от Ренесанса.

И противоположното, още веднъж напред излиза обичайното наблягане на човешката податливост към злото заради нравствения фалит на Запада, почнал с Първата международна война и водещ оттатък Хитлер и Сталин, Ковънтри и Хирошима до днешната подготовка за всеобщо заличаване.

Това наблягане е лечебна противоотрова против подценяването на съществуващата вътре в индивида дарба за зло, то прекомерно постоянно се употребява за присмиване на тези, които в действителност не са изгубили своята религия в него, като от време на време тяхната позиция се пояснява неправилно или напряко се изкривява.

В качеството си на човек, чиито възгледи постоянно са били представяни неправилно, като че ли подценяват човешката дарба за зло, желая да подчертая, че сантименталният оптимизъм не е характерен на моята мисловна настройка.

Всеки, който има дълъг клиничен опит като психоаналитик, в реалност мъчно би омаловажил разрушителните сили у индивида. 

Той вижда тяхното деяние при тежко болните пациенти и изпитва големи усложнения да ги спре или да пренасочи тяхната сила за нещо съзидателно.

Също по този начин и всеки, който е видял взривните прояви на зло и опустошение от началото на Първата международна война, мъчно би могъл да остане кьорав за силата и наситеността на човешката разрушителност.

Ето за какво съществува заплаха чувството за изтощение, което през днешния ден обгръща хората с все по-нарастваща мощ – и елементарните хора, и интелектуалците, – да ги подтикне да употребяват някакъв нов вид на възгледа за първородния грях и човешката безнравственост като опрощение на пораженческото становище, че войната не може да бъде избегната, тъй като, видите ли, произтичала от вътрешно присъщата на индивида разрушителност.

Този мироглед, въпреки че от време на време се пъчи със мощното си възприятие за реалност, в действителност е лишен от него, и то поради две аргументи. 

Първо, силата на разрушителните желания изобщо не значи, че те не могат да бъдат преодолени и че доминират в индивида. 

Втората илюзия, присъща на този мироглед, се съдържа в приемането, че войните са последица на първо място от действието на психически сили.

Едва ли би трябвало нашироко да преглеждаме тази илюзия на „ психологизма “ при обясняването само че публичните и политическите феномени.

Войните са последица от решението на политически, военни и стопански водачи да поведат война за продобиване на нови земи, на естествени източници или на търговски преимущества, както и за отбрана сигурността на своята страна от същински или мними закани от други сили, както и за подсилване на личната популярност и авторитет.

Водачите по нищо не се разграничават от елементарните хора – те са себични, надали способни да се откажат от персоналната полза в името на другите, само че това не ги прави жестоки или пък зли.

Когато такива хора, които във всекидневието евентуално биха създали повече добрини, в сравнение с несгоди, придобият власт, когато са в ситуацията да командват милиони други хора и да управляват извънредно разрушителни оръжия, те могат да причинят големи вреди. 

В гражданския си живот те евентуално биха унищожили единствено своя съперник.

Но в нашия свят на мощни и суверенни страни /суверенна е тази страна, чиито дейности не се лимитират от никакъв духовен закон/ те могат да унищожат целия човешки жанр. 

Главната заплаха за човечеството не е нарушителят или садистът, а елементарният човек с изключителна власт.

За да води война, той има потребност от оръжия, само че с цел да накара милиони да рискуват живота си и да станат убийци, той има потребност от пристрастеностите на омразата, възмущението, разрушителността и страха.

Тези пристрастености са нужни условия за воденето на война, без да са нейните аргументи – по този начин пушките и бомбите сами по себе си не са аргументи на войните.

Поради това доста наблюдаващи акцентират, че нуклеарната война се разграничава от обичайна.

Човекът, който натиска просто някакви „ копчета “, освобождаващи изстрелването на ракети с нуклеарен заряд, всяка от които може да убие стотици хиляди хора, надали може да изпита действителното чувство за това, да убие някого в оня смисъл, в който един боец го изпитва, когато употребява щик или картечница.

Но макар че изстрелването на нуклеарни оръжия се свежда до съзнанието до строго осъществяване на заповед, остава открит въпросът дали в по-дълбоките пластове на индивида към този момент не съществуват, в случай че не разрушителни желания, то най-малко някакво значително равнодушие към живота, което прави това деяние допустимо.

Според мен три феномени съставляват основа на най-страшната и най-опасна форма на човешка мисловна настройка: това са любовта към гибелта, злокачествената самовлюбеност и съжителско-кръвосмесителното задържане.

Трите мисловни настройки, в своето съчетаване, образуват „ синдром на падението “, който кара хората да унищожават поради самото опустошение и да ненавиждат поради самата ненавист. 

Като противопоставен на „ синдрома на падението “ разказвам „ синдрома на израстването “, който се състои от любовта към живота /противоположното на любовта към смъртта/, любовта към индивида /противоположното на самовлюбеността/ и независимостта /противоположното на съжителско-кръвосмесителкото задържане/.  

Само при малко хора единият от двата синдрома се развива изцяло.

Но не може да се отхвърля, че всеки човек върви в направлението, което самичък е избрал – на живота или на гибелта, на положителното или на злото.

Из „ Сърцето на индивида и неговата дарба за положително и зло “