Лесно е да сме добри - само трябва да надмогнем егото
Мариус Донкин е подготвен за следващата акция на ръководената от него академична натрупа – третото издание на „ Театър пред театъра “, което започва на 2 юли. Шефът на Народния няма почивен ден – нито в родната, нито в интернационалната активност. Предстои му сключване на контракти за взаимни гастроли с елитни международни институции и фестивали. Самият Валерий Фокин, прославеният шеф на Александрийския спектакъл в Санкт Петербург, е останал доста впечатлен от Асоциацията на балканските театри, основана по концепция на Мариус Донкин, към която тези дни се причислиха Хърватия и Босна и Херцеговина, а идващият член е Турция.
- Господин Донкин, какъв брой значими са парите за изкуството?
- Много са значими, несъмнено, само че не са фактор № 1 за качеството. Парите идват, когато действаш със съвест, само че не я предопределят. Ние, както постоянно, избираме противоположното. И никой не си задава въпроса: Какво трансформирах в себе си, какви са причините ми, с цел да желая повече? Лично аз имам съществени учредения, с цел да желая дотация за театъра, друга от тази, която се дава в момена на Народния.
- Каква е тя, назовете цифра...
- Няма да я назова - не е за изявление. Но ще изтъквам числа на Националния статистически институт – от всички изкуства единствено и само театърът бележи покачване на зрителския интерес и на посещаемостта - със 7 % и половина. Четири трупи в страната имат заслугата за този растеж и несъмнено се гордея, че академичната е една от тях. За сезон 2018/2019 сме изиграли 586 представления – приблизително към 60 на месец. А това води и до доста положително в допълнение материално стимулиране. Обезпечава по-нормално лято на сътрудниците.
123 000 са гледали постановките ни
на трите подиуми. Да не се лаская, само че обществото би трябвало да знае.
- Как се реализира сходен триумф?
- При нас – след смяната в връзките. Днес те са доста разнообразни от тези, каквито бяха преди 3 години. Тогава хората се разминаваха, без да се поздравяват. Ширеха се интриги, спорове... Не се познаваха, питаха се между тях „ Кой е този? “, „ Кой е оня? “. Отчуждението беше физически осезаемо. Беше доста тежко – и си личеше. Сега е друго. Кога Народният спектакъл е имал толкоз доста номинации за Икари и Аскери, толкоз доста награди? Ясно е, че оценките са субективни, само че броят на феновете е действителност, нали? Както е действителност, че сътрудниците, които бяха стръвни, които се гледаха изкривено и не желаеха да поддържат връзка, към този момент са доброжелателни един към различен, желаят да се виждат – подготвени са на реципрочност, на съчувствие. Аз съм възпитаван във всичко това освен в фамилията на татко ми свещеника и майка ми домакинята, а и още от първия ми ден в Народния спектакъл – беше преди повече от 40 години. Бях посрещнат от потомство на забележителни персони. Не споделям, че в тези времена по театрите беше някаква страхотна идилия – да не се заблуждаваме – само че коректността, колегиалността, професионализмът на тези хора бяха на извънредно високо равнище. Спазваха се простички закони.
- Кои бяха вашите учители?
- Всеки един от тях, светла им памет. Когато през 1976 година за първи път минах през служебния вход, Георги Раданов единствено с очи ми уточни, че би трябвало да смъква шапката си. И ми рече: „ Мойто момче,
тук е храм - не се приказва високо, не се псува
Това, последното, не знам дали ще съумееш да го спазваш, само че най-малко се старай! “. И Рачко Ябанджиев, и Гец, и Черкелов, и Любо Кабакчиев – титани. А Стефан Гецов – въпреки че изглеждаше мастит, колосален, гръмък и го смятаха за грандоман, индивидуалист, безкрупулен, беше толкоз раним и уязвим. Викал ме е в гримьорната си, с цел да споделя компликации – имало е сълзи в очите му. Артистът не е този, за който хората го мислят от време на време.
- Вечният въпрос: Може ли да си огромен артист и долнокачествен човек?
- Не. Само изключителната персона владее публиката. Защото нашата специалност е идея. И персоналният образец е от голяма важност – другояче по какъв начин ще ти имат вяра или ще ти подражават. Всеки миг би трябвало да си на равнище – каквото и да се случва в живота ти. Ти си талантлив и отличен от Създателя – той те е избрал, по тази причина не можеш да отстъпваш. Дарованието е обещано, с цел да го даваш. Няма случайности. Нито кой ти е таткото, нито коя ти е майката – те също вдъхват опцията да възпитаваш у себе си възпитаемите неща: физика, глас, дисциплинираност, организация. Онова, другото – което или го има, или го няма – ти се дава от Него.
- Вашите родители поддържаха ли ви, когато ги информирахте, че ще ставате артист?
- И баща искаше да бъда различен, и майка искаше да бъда различен. Той – да го наследя като духовник. Тя – да стана доктор, това беше идеалът й. Но нито един от двамата не ме спря, когато стана ясно, че ще аплайвам в Академията.
- И нямахте съмнения?
- Не. Бях безапелационен. Още от 5 клас.
В 9 клас дебютирах на сцената
във варненския спектакъл – момче с колело в „ Майка земя “. Венета Славчева, изключителна актриса, играеше основната роля, а постановката беше на Любен Гройс. Вероятно тя ме беше предложила, тъй като в продължение на 2 години ми беше началник на драмсъстава в Пионерския дом. Първото ми излизане беше огромно прекарване – коленете ми омекнаха, краката ми се подгънаха.
- Мислите ли, че театърът е по-хубав от живота?
- Да, откакто го трансформира. Щастлив си, когато потъваш в фантазията си. Връщането в действителността обаче е ужасна плесница. А от теб зависи по какъв начин и до какъв брой публиката ще прекрачи в драматургията. Най-важното - и ти, и феновете сте разбрали, че животът може да бъде и по-добър. Само би трябвало да открием пътя.
- Това ли е главното обръщение на вашия фамозен господин Ибрахим в хитовия ви моноспектакъл по Ерик Еманюел Шмит?
- Да. Той знае каква е повода, поради която не живеем толкоз прелестно, колкото бихме могли. Тя постоянно е една и съща - лошотията. И би трябвало да бъде изкоренена, с цел да господства добротията. Понякога лошотията е убийствена - накърнява, наскърбява, обезсилва, обезсърчава. Въпреки че все по-често хората се отместват от пътя, с цел да минат другите, все по-често си споделят „ Благодаря “ и „ Извинявайте “.
- Как се преодолява, съгласно вас, изкушението да пофлиртуваш с лошотията?
- Не е чак толкоз комплицирано: човек не трябва да се подава на персоналните си пристрастености под извънредно ужасяващата сила на егото. Особено трагично е, когато стартира да подчинява хора и институции. Никой няма право. Така, както няма право да съди. А е толкоз богатство и красиво, когато направиш положително – чувстваш се прелестно. Изключително положение на духа. Само би трябвало за малко да спреш и да погледнеш пред себе си.
- Какво да чакаме през идващия сезон?
- Първа ще излезе последната към този момент пиеса на Недялко Йорданов - „ Колкото, толкоз “. Премиерата е за камерната сцена. 9 от 11-те функции ги играят сътрудници, които са от 70 нагоре. Животът и страната са вложили толкоз доста в тях, че е тъпо те да не го споделят със феновете. А от нас – уважението. Те са Емилия Радева, Жоржета Чакърова, Иван Налбантов, Рут Спасова... На огромна сцена първото ново заглавие е „ Хубава риба “ - режисура на Ивайло Христов с Марин Янев, Стоян Алексиев, Стефан Мавродиев и Елена Телбис. През септември е плануван гастрол в Париж с „ Моята скъпа лейди “. В края на годината подготовки на „ Орфей “ стартира Йерней Лоренци. Следват плановете на Тиери Аркур /трети след „ Идеалният мъж “ и „ Балът на крадците “/, Боб Уилсън - с „ Бурята “, Иван Панталеев... През пролетта ще излезе спектакълът за 170 години от рождението на Иван Вазов. След дълго умуване взехме решение да създадем нещо, което не е правено. Юрий Дачев ще драматизира „ Нова земя “ – извънреден разказ, който по насила е бил пренебрегнат. И извънредно настоящ, стане ли дума за единението сред интелигенция и народ в името на национална идея. Всъщност това е единственият сходен акт в новата ни история – спасяването на българските евреи е по-различно. Искаме да създадем премия на името на Иван Вазов – за нравствен принос. Единствена –няма втора, няма трета. Идеята ми е на втората година номинирани да бъдат хора и от Балканите, а на третата – персони и от Европа. Не е наложително да са единствено актьори. Надявам се, че някои политици също ще получат привилегията да бъдат номинирани.
- Това с политиците не е ли прекомерно оптимистично?
- Нека да мечтаем. Тогава и Вселената оказва помощ...
-... Само ще я разсмеем тази Вселена с сходни мечти.
- Убеден съм, че както в културата би трябвало да има политика, по този начин и в политиката би трябвало да има просвета.
- Няма по какъв начин да стане, до момента в който парите за просвета не стигнат най-малко 1 % от държавния бюджет.
- О, пътят до въпросния един % е доста дълъг. Този надпис, който толкоз ви хареса -„ Театр лучше жизни “ – в действителност ми е подарък от сътрудници от Перм. Само за сцената си те са получили 4 милиона и половина във валута.
- Кои от известните БГ режисьори ще се подпишат под идващите спектакли на Народния спектакъл? Сашо Морфов?
- Не.
- Галин Стоев?
- Засега е доста зает – нали е шеф в Тулуза.
- Теди Москов?
- Имаше хрумвания за версия по филм на Фелини, само че програмата за идващите две години към този момент е цялостна.
- Иван Добчев, Маргарита Младенова?
- Не. Иска ми се млади режисьори да поработят повече на Четвъртия етаж. А пространството на „ Кирил и Методий “, където са нашите ателиета, ще обявим за сцена на опити.
Това ще е нашата четвърта сцена. Първото зрелище евентуално ще е на Васил Дуев – по „ Антихрист “ на Емилиян Станев. Ще ремонтираме помещението зад камерната сцена на първия етаж, с цел да го превърнем в изложба, в място за министър председатели на книги, за срещи с актьори. Трудно и постепенно работим за музейната експозиция. Очаквам придвижване и по плана за улицата на изкуствата - „ Иван Вазов “.
- Ще ви убедят ли да влезете в някоя от новите постановки?
- Не знам. Може да пристигна и този миг. Но и аз бих споделил, че е тъпо за неприсъствието на някои режисьори. Но дали е заслужен оня актьор, който зад тила на трупата „ навива “ сътрудници да отхвърлят режисура в Народния спектакъл. Не прецизирам за кого приказвам. Надявам се, че той ще прочете тези мои думи. Мога да разкрия и за какво го прави, само че не желая. Никога нямаше да си разреша сходен коментар, само че чувството е доста мъчително. Защо ни е нужно това? И то се случва освен в културата, има го и в спорта, и в политиката... Неволно се сещам за оня остарял и непоносим анекдот за българския котел в пъкъла, към който нямало потребност от дяволи.
- Може би от време на време егото е по-силно от всичко останало...
- Ние, хората на изкуството, би трябвало да допираме с чисти ръце душата на феновете. Иначе умерено можем да заблудим публиката с едни фанфари форте.
- Как върви персоналният ви живот?
- Какъв персонален живот – и в събота, и в неделя съм на работа? От време на време въпреки всичко подмятам на щерка ми, че и аз желая внуци.
- Господин Донкин, какъв брой значими са парите за изкуството?
- Много са значими, несъмнено, само че не са фактор № 1 за качеството. Парите идват, когато действаш със съвест, само че не я предопределят. Ние, както постоянно, избираме противоположното. И никой не си задава въпроса: Какво трансформирах в себе си, какви са причините ми, с цел да желая повече? Лично аз имам съществени учредения, с цел да желая дотация за театъра, друга от тази, която се дава в момена на Народния.
- Каква е тя, назовете цифра...
- Няма да я назова - не е за изявление. Но ще изтъквам числа на Националния статистически институт – от всички изкуства единствено и само театърът бележи покачване на зрителския интерес и на посещаемостта - със 7 % и половина. Четири трупи в страната имат заслугата за този растеж и несъмнено се гордея, че академичната е една от тях. За сезон 2018/2019 сме изиграли 586 представления – приблизително към 60 на месец. А това води и до доста положително в допълнение материално стимулиране. Обезпечава по-нормално лято на сътрудниците.
123 000 са гледали постановките ни
на трите подиуми. Да не се лаская, само че обществото би трябвало да знае.
- Как се реализира сходен триумф?
- При нас – след смяната в връзките. Днес те са доста разнообразни от тези, каквито бяха преди 3 години. Тогава хората се разминаваха, без да се поздравяват. Ширеха се интриги, спорове... Не се познаваха, питаха се между тях „ Кой е този? “, „ Кой е оня? “. Отчуждението беше физически осезаемо. Беше доста тежко – и си личеше. Сега е друго. Кога Народният спектакъл е имал толкоз доста номинации за Икари и Аскери, толкоз доста награди? Ясно е, че оценките са субективни, само че броят на феновете е действителност, нали? Както е действителност, че сътрудниците, които бяха стръвни, които се гледаха изкривено и не желаеха да поддържат връзка, към този момент са доброжелателни един към различен, желаят да се виждат – подготвени са на реципрочност, на съчувствие. Аз съм възпитаван във всичко това освен в фамилията на татко ми свещеника и майка ми домакинята, а и още от първия ми ден в Народния спектакъл – беше преди повече от 40 години. Бях посрещнат от потомство на забележителни персони. Не споделям, че в тези времена по театрите беше някаква страхотна идилия – да не се заблуждаваме – само че коректността, колегиалността, професионализмът на тези хора бяха на извънредно високо равнище. Спазваха се простички закони.
- Кои бяха вашите учители?
- Всеки един от тях, светла им памет. Когато през 1976 година за първи път минах през служебния вход, Георги Раданов единствено с очи ми уточни, че би трябвало да смъква шапката си. И ми рече: „ Мойто момче,
тук е храм - не се приказва високо, не се псува
Това, последното, не знам дали ще съумееш да го спазваш, само че най-малко се старай! “. И Рачко Ябанджиев, и Гец, и Черкелов, и Любо Кабакчиев – титани. А Стефан Гецов – въпреки че изглеждаше мастит, колосален, гръмък и го смятаха за грандоман, индивидуалист, безкрупулен, беше толкоз раним и уязвим. Викал ме е в гримьорната си, с цел да споделя компликации – имало е сълзи в очите му. Артистът не е този, за който хората го мислят от време на време.
- Вечният въпрос: Може ли да си огромен артист и долнокачествен човек?
- Не. Само изключителната персона владее публиката. Защото нашата специалност е идея. И персоналният образец е от голяма важност – другояче по какъв начин ще ти имат вяра или ще ти подражават. Всеки миг би трябвало да си на равнище – каквото и да се случва в живота ти. Ти си талантлив и отличен от Създателя – той те е избрал, по тази причина не можеш да отстъпваш. Дарованието е обещано, с цел да го даваш. Няма случайности. Нито кой ти е таткото, нито коя ти е майката – те също вдъхват опцията да възпитаваш у себе си възпитаемите неща: физика, глас, дисциплинираност, организация. Онова, другото – което или го има, или го няма – ти се дава от Него.
- Вашите родители поддържаха ли ви, когато ги информирахте, че ще ставате артист?
- И баща искаше да бъда различен, и майка искаше да бъда различен. Той – да го наследя като духовник. Тя – да стана доктор, това беше идеалът й. Но нито един от двамата не ме спря, когато стана ясно, че ще аплайвам в Академията.
- И нямахте съмнения?
- Не. Бях безапелационен. Още от 5 клас.
В 9 клас дебютирах на сцената
във варненския спектакъл – момче с колело в „ Майка земя “. Венета Славчева, изключителна актриса, играеше основната роля, а постановката беше на Любен Гройс. Вероятно тя ме беше предложила, тъй като в продължение на 2 години ми беше началник на драмсъстава в Пионерския дом. Първото ми излизане беше огромно прекарване – коленете ми омекнаха, краката ми се подгънаха.
- Мислите ли, че театърът е по-хубав от живота?
- Да, откакто го трансформира. Щастлив си, когато потъваш в фантазията си. Връщането в действителността обаче е ужасна плесница. А от теб зависи по какъв начин и до какъв брой публиката ще прекрачи в драматургията. Най-важното - и ти, и феновете сте разбрали, че животът може да бъде и по-добър. Само би трябвало да открием пътя.
- Това ли е главното обръщение на вашия фамозен господин Ибрахим в хитовия ви моноспектакъл по Ерик Еманюел Шмит?
- Да. Той знае каква е повода, поради която не живеем толкоз прелестно, колкото бихме могли. Тя постоянно е една и съща - лошотията. И би трябвало да бъде изкоренена, с цел да господства добротията. Понякога лошотията е убийствена - накърнява, наскърбява, обезсилва, обезсърчава. Въпреки че все по-често хората се отместват от пътя, с цел да минат другите, все по-често си споделят „ Благодаря “ и „ Извинявайте “.
- Как се преодолява, съгласно вас, изкушението да пофлиртуваш с лошотията?
- Не е чак толкоз комплицирано: човек не трябва да се подава на персоналните си пристрастености под извънредно ужасяващата сила на егото. Особено трагично е, когато стартира да подчинява хора и институции. Никой няма право. Така, както няма право да съди. А е толкоз богатство и красиво, когато направиш положително – чувстваш се прелестно. Изключително положение на духа. Само би трябвало за малко да спреш и да погледнеш пред себе си.
- Какво да чакаме през идващия сезон?
- Първа ще излезе последната към този момент пиеса на Недялко Йорданов - „ Колкото, толкоз “. Премиерата е за камерната сцена. 9 от 11-те функции ги играят сътрудници, които са от 70 нагоре. Животът и страната са вложили толкоз доста в тях, че е тъпо те да не го споделят със феновете. А от нас – уважението. Те са Емилия Радева, Жоржета Чакърова, Иван Налбантов, Рут Спасова... На огромна сцена първото ново заглавие е „ Хубава риба “ - режисура на Ивайло Христов с Марин Янев, Стоян Алексиев, Стефан Мавродиев и Елена Телбис. През септември е плануван гастрол в Париж с „ Моята скъпа лейди “. В края на годината подготовки на „ Орфей “ стартира Йерней Лоренци. Следват плановете на Тиери Аркур /трети след „ Идеалният мъж “ и „ Балът на крадците “/, Боб Уилсън - с „ Бурята “, Иван Панталеев... През пролетта ще излезе спектакълът за 170 години от рождението на Иван Вазов. След дълго умуване взехме решение да създадем нещо, което не е правено. Юрий Дачев ще драматизира „ Нова земя “ – извънреден разказ, който по насила е бил пренебрегнат. И извънредно настоящ, стане ли дума за единението сред интелигенция и народ в името на национална идея. Всъщност това е единственият сходен акт в новата ни история – спасяването на българските евреи е по-различно. Искаме да създадем премия на името на Иван Вазов – за нравствен принос. Единствена –няма втора, няма трета. Идеята ми е на втората година номинирани да бъдат хора и от Балканите, а на третата – персони и от Европа. Не е наложително да са единствено актьори. Надявам се, че някои политици също ще получат привилегията да бъдат номинирани.
- Това с политиците не е ли прекомерно оптимистично?
- Нека да мечтаем. Тогава и Вселената оказва помощ...
-... Само ще я разсмеем тази Вселена с сходни мечти.
- Убеден съм, че както в културата би трябвало да има политика, по този начин и в политиката би трябвало да има просвета.
- Няма по какъв начин да стане, до момента в който парите за просвета не стигнат най-малко 1 % от държавния бюджет.
- О, пътят до въпросния един % е доста дълъг. Този надпис, който толкоз ви хареса -„ Театр лучше жизни “ – в действителност ми е подарък от сътрудници от Перм. Само за сцената си те са получили 4 милиона и половина във валута.
- Кои от известните БГ режисьори ще се подпишат под идващите спектакли на Народния спектакъл? Сашо Морфов?
- Не.
- Галин Стоев?
- Засега е доста зает – нали е шеф в Тулуза.
- Теди Москов?
- Имаше хрумвания за версия по филм на Фелини, само че програмата за идващите две години към този момент е цялостна.
- Иван Добчев, Маргарита Младенова?
- Не. Иска ми се млади режисьори да поработят повече на Четвъртия етаж. А пространството на „ Кирил и Методий “, където са нашите ателиета, ще обявим за сцена на опити.
Това ще е нашата четвърта сцена. Първото зрелище евентуално ще е на Васил Дуев – по „ Антихрист “ на Емилиян Станев. Ще ремонтираме помещението зад камерната сцена на първия етаж, с цел да го превърнем в изложба, в място за министър председатели на книги, за срещи с актьори. Трудно и постепенно работим за музейната експозиция. Очаквам придвижване и по плана за улицата на изкуствата - „ Иван Вазов “.
- Ще ви убедят ли да влезете в някоя от новите постановки?
- Не знам. Може да пристигна и този миг. Но и аз бих споделил, че е тъпо за неприсъствието на някои режисьори. Но дали е заслужен оня актьор, който зад тила на трупата „ навива “ сътрудници да отхвърлят режисура в Народния спектакъл. Не прецизирам за кого приказвам. Надявам се, че той ще прочете тези мои думи. Мога да разкрия и за какво го прави, само че не желая. Никога нямаше да си разреша сходен коментар, само че чувството е доста мъчително. Защо ни е нужно това? И то се случва освен в културата, има го и в спорта, и в политиката... Неволно се сещам за оня остарял и непоносим анекдот за българския котел в пъкъла, към който нямало потребност от дяволи.
- Може би от време на време егото е по-силно от всичко останало...
- Ние, хората на изкуството, би трябвало да допираме с чисти ръце душата на феновете. Иначе умерено можем да заблудим публиката с едни фанфари форте.
- Как върви персоналният ви живот?
- Какъв персонален живот – и в събота, и в неделя съм на работа? От време на време въпреки всичко подмятам на щерка ми, че и аз желая внуци.
Източник: standartnews.com
КОМЕНТАРИ