Просвещението
Малко се знае за нея – споделя се Христина Хранова Ценкова, родена е през 1852 година. Семейството й бяга по време на османските гонения от родното си село Клисура, самото то заличено през този тъмен интервал.
След това 12-годишната Христина и нейните близки заживяват към региона на днешната черква „ Св. Седмочисленици “, тогава в югоизточните околности на София. Израснала във възрожденска фамилна среда, момичето взема решение да бъде част от националноосвободителното ни придвижване: „ Аз пренасях, преоблечена като мъж, писма на I-вий Софийски, на IV-тий Панагюрски и на VIII-ий Ловчански комитет под заповед и инструкции на великия Левски /през гори и планини, деня и нощя, в хубаво и неприятно време/. В деня на грозното Баташко кръвопролитие аз се открих в самата църква, гдето починаха толкоз почтени и се избавих единствено по едно знамение. Когато удари часът на Освобождението, аз с оръжие в ръка, напред със славните опълченци, водих война при Шипка, Шейново и Ст.Загора “.
Изповедта на Христина продължава:
„ След като изпълних свещения си дълг към Отечеството, мислейки, че дамата в тежки моменти може наедно с мъжа да помогне на родината си, аз отпътувах да се изучавам … “
Трудностите за младото момиче не стопират до тук.
В Руско-турската освободителна война умират шестима от братята й, а осем години по-рано, по-време на Сръбско-турската, други четирима. Вероятно тези персонални нещастия, а и претърпяното като асистент в освободителното придвижване, построяват характера й, тъй като малко по-късно тя взима решение да се отдаде на една непозната до този миг за българките специалност – да бъде потребна „ за родилките си сестри български майки “. Христина Хранова отпътува за Русия, отпусната й е стипендия за даровити възпитаници. Завършва курса на Повивалний институт при Имперския университет „ Cв.Владимир “ – град Киев. Завръща се в „ благото си родно място “ през 1881 година. Тук е моментът да се посочи, че тапия за акушерка преди нея има друга емблематична българка – Райна Княгиня, която обаче не практикува наученото. Благодарение на отдадената работа на героинята, през 1882 година в София е намерено и първото родилно поделение у нас. Христина Хранова работи с безукорна обвързаност към специалността си 30 години в София, Лом, Силистра и Варна. „ Аз станах акушерка и като такава в течение на ред години помагах на хиляди майки да дадат на България хиляди храбри синове и почтени дъщери. Моята ръка изтегли из недрата на родилките не по-малко от 3462 живота… “
Христина Хранова надалеч не се задоволява с това да оказва помощ само на родителките. Може би тъй като е обичала морето е била и отлична „ плавачка “.
Тя се изявява като първата българска „ морска “ спасителка. За същинското й самопожертвование варненци са й надълбоко признателни и по тяхно предложение, през 1907 година, е наградена със сребърен медал „ За гражданска заслуга “. В тази връзка тя споделя: „ Спасих тия години апропо не по-малко от 54 давящи се от очевидна гибел по несъобразителност или случайност. Из вълните на Черно море, през всякакви сезони на морските къпания. “ Христина Хранова постоянно прекъсва работата си, когато усеща, че ориста на страната ни е по-важна от професионалното й развиване – през Сръбско-българската война в 1885 година е още веднъж героиня, тогава е ранена в лявото коляно: „ Ала когато сърбите, след Съединението, заплашиха свободата на Отечеството, аз отново не се стърпях, сграбчих пушката и се отзовах на границата и като доброволка взех най-живо присъединяване в сраженията при Драгоман, Гургулят и Сливница. Аз бях една от първите в редовете на фелдшериците на бойното поле. За това съм наградена със съответствующите медали. “ Две десетилетия по-късно Хранова още веднъж нарамва пушката си – през Междусъюзническата война от 1913 година, когато вероятно е била малко над шейсет години.
В самия завършек на житейския й път Хранова се сблъсква с трагичната си орис.
Макар да звучи иронично, макар заслугите й на редица нива, тя е лишена от държавна пенсия, най-много, тъй като през огромната част от живота си работи на частна процедура. В едно от писмата си до Народното събрание тя написа: „ Стара, немощна, недъгава – аз не съм в положение да прехранвам се и медленно се топят и последните ми сили в грозна бедност. Има дни, когато съм принудена да гладувам; зиме треперя от мраз. Аз не желая доста. Помогнете едвам не умра от апетит и мраз. Милост, благосклонност, синове на България! “ Истината е, че дълго не се трогват сърцата на „ синовете на България “, само че най-сетне – при започване на март 1918 година Народното събрание й отпуска „ пожизнена национална пенсия “ – 60 лв. месечно. Такъв е бил животът на една почтена българка, безстрашната Христина Хранова – ту смел войник, ту прославена и надарена здравна сестра. Може би поради тези си две функции актуалните й я назовават „ майка на героите “, само че за жалост, тя е позорно забравена даже приживе. Може би това най-ясно проличава от думите на нейния биограф – „ погребаха я остарели бойни приятели, гроб без монумент, гроб от дълго време премахнат “. И до през днешния ден нейният облик тъне в безшумно забвение.
Източник: patrioti.net
История