Ние и нашите пораснали деца
Макар и с поотслабено въздействие, в България към момента господства патриархалния фамилен модел, съгласно който е редно повече генерации да живеят в един дом. В днешните условия обаче моделът се потвърждава в това връзки като вреден за фамилните връзки. Вместо всеки да живее личния си живот, сред поколенията, които разделят един дом се поражда премълчано неодобрение един от различен, което избухва в поколенчески спорове. Истината е, че самостоятелността на по- младото от поколенията е значимо събитие от общото бъдеще, само че удачният миг остава много неразбираем във времето.
Според представително за страната изследване, 34% считат, че е редно децата да се отделят когато са финансово постоянни, при което точна възраст не се показва. Според 23% това е моментът на сключването на брак, което отново е релативно във времето, за 18% дори „ когато се почувства подготвен ” е приемлив отговор. Едва 15% считат, че децата би трябвало да се отделят когато навършват пълноправие, т.е. 18- 20 години. Нерядко моментът на обособяване е заради справедливи аргументи, свързани с ученето в различен град или страна. Независимо от аргументите, разтърсванията в фамилията са неизбежни. Каква е родителската роля в този развой? Докъде и какъв брой можем да оказваме помощ и по кое време да ги оставяме да се оправят сами?
Първо би трябвало да сме наясно с финансирането. Ако детето ще учи в различен град, и към момента не работи, то можем да предвидим една сума, която за началото да му стига за наем и консумативи. Тази сума не трябва да се трансформира, тъй като е основата на неговия бюджет и основава чувството за баланс сред икономисване и разхищаване. Ако се окаже, че неговите разноски са по- високи, можем да го поощрим или пришпорим да си потърси работа, като понижим част от сумата до цялостното и прекъсване. Финансовото състояние е друго във всяко семейство, само че каквото и да е то, детето би трябвало да знае, че щом реши да е независимо, ще би трябвало да понесе и финансовия товар. Ако ще оказваме финансова помощ, дано да е под формата на заем.
Децата би трябвало да знаят, че изнасянето от у дома не значи спиране на връзките и те постоянно са добре пристигнали в бащиния дом, за празниците или просто на вечеря. Дори и едно безславно завръщане назад у дома, не трябва също по този начин да се приема като неуспех.
Бъдещите връзки би трябвало да се дефинират, даже и мълчешком. Колко постоянно да се чуваме по телефона, какъв брой постоянно и с предупреждение ли да е визитата? Не е редно майката да идва да чисти и пазари за сина си, тъй като се допуска, че „ мъжете не ги могат тези неща ”. Или пък да пристигна рано заран да донесе закуска на щерка си, „ тъй като тя по никакъв начин не се храни добре ” (и по този начин да разбере по доста срамен метод, че тя си има нов приятел). Това допуска към този момент построено някакво равнище на автономия, обвързвана с поддържането на семейството, и на почитание към персоналното пространство да другия. И не би трябвало да е стрес за детето или за родителя.
Не би трябвало, само че нерядко се стига и до рецесия. Родителите, мощно привързани към децата си, а и освен те, стартират да страдат от така наречен „ синдром на празното гнездо ”. Усещането, че сме безполезни, тъй като не се грижим ежеминутно за детето си, мисълта, че то е пораснало и няма чак такава потребност от нас, ненадейно опустелия дом – всички тези усеща ни връхлитат с изнасянето на децата. Дори и домакински любим да си вземем, ремонт да създадем – всичко, което ще ни помогне да преодолеем празнината, е добра концепция. Заминаването им обаче в множеството случаи е удар и по връзката на родителите. По огромната част от фамилния живот се върти към децата и интимните връзки сред техните родители остават на последно място. Сега, когато тях ги няма, на нас, родителите, ни се постанова да преоткрием връзката си и още веднъж да свикнем с мисълта, че сме двойка, събрала се поради любовта посред ни. Добрата вест е, че в този момент имаме задоволително време един за различен и можем да създадем всичко това, което сме отлагали заради липса на време или финанси. Този синдром може да се трансформира в сериозен проблем, в случай че се съчетае с рецесията на междинната възраст, менопаузата, със гибел на личните ни родители или други отрицателни събития.
Желанието на децата да се изнесат от у дома и да заживеят обособен от родителите си живот е огромно предизвикателство за цялото семейство. Самостоятелността на децата ни е миг, който непрекъснато може при положително предпочитание да бъде отлаган във времето. Често се случва 30 и повече годишни „ деца ” към момента да живеят в „ детските си стаи ”, задомяват се там и не след дълго три генерации съжителстват дружно. Но на тези „ деца ” не им е познато удовлетворението, когато се справяш самичък с живота си, печелиш борбите с него и си негов единствен стопанин. Те в никакъв случай не порастват изцяло.
Според представително за страната изследване, 34% считат, че е редно децата да се отделят когато са финансово постоянни, при което точна възраст не се показва. Според 23% това е моментът на сключването на брак, което отново е релативно във времето, за 18% дори „ когато се почувства подготвен ” е приемлив отговор. Едва 15% считат, че децата би трябвало да се отделят когато навършват пълноправие, т.е. 18- 20 години. Нерядко моментът на обособяване е заради справедливи аргументи, свързани с ученето в различен град или страна. Независимо от аргументите, разтърсванията в фамилията са неизбежни. Каква е родителската роля в този развой? Докъде и какъв брой можем да оказваме помощ и по кое време да ги оставяме да се оправят сами?
Първо би трябвало да сме наясно с финансирането. Ако детето ще учи в различен град, и към момента не работи, то можем да предвидим една сума, която за началото да му стига за наем и консумативи. Тази сума не трябва да се трансформира, тъй като е основата на неговия бюджет и основава чувството за баланс сред икономисване и разхищаване. Ако се окаже, че неговите разноски са по- високи, можем да го поощрим или пришпорим да си потърси работа, като понижим част от сумата до цялостното и прекъсване. Финансовото състояние е друго във всяко семейство, само че каквото и да е то, детето би трябвало да знае, че щом реши да е независимо, ще би трябвало да понесе и финансовия товар. Ако ще оказваме финансова помощ, дано да е под формата на заем.
Децата би трябвало да знаят, че изнасянето от у дома не значи спиране на връзките и те постоянно са добре пристигнали в бащиния дом, за празниците или просто на вечеря. Дори и едно безславно завръщане назад у дома, не трябва също по този начин да се приема като неуспех.
Бъдещите връзки би трябвало да се дефинират, даже и мълчешком. Колко постоянно да се чуваме по телефона, какъв брой постоянно и с предупреждение ли да е визитата? Не е редно майката да идва да чисти и пазари за сина си, тъй като се допуска, че „ мъжете не ги могат тези неща ”. Или пък да пристигна рано заран да донесе закуска на щерка си, „ тъй като тя по никакъв начин не се храни добре ” (и по този начин да разбере по доста срамен метод, че тя си има нов приятел). Това допуска към този момент построено някакво равнище на автономия, обвързвана с поддържането на семейството, и на почитание към персоналното пространство да другия. И не би трябвало да е стрес за детето или за родителя.
Не би трябвало, само че нерядко се стига и до рецесия. Родителите, мощно привързани към децата си, а и освен те, стартират да страдат от така наречен „ синдром на празното гнездо ”. Усещането, че сме безполезни, тъй като не се грижим ежеминутно за детето си, мисълта, че то е пораснало и няма чак такава потребност от нас, ненадейно опустелия дом – всички тези усеща ни връхлитат с изнасянето на децата. Дори и домакински любим да си вземем, ремонт да създадем – всичко, което ще ни помогне да преодолеем празнината, е добра концепция. Заминаването им обаче в множеството случаи е удар и по връзката на родителите. По огромната част от фамилния живот се върти към децата и интимните връзки сред техните родители остават на последно място. Сега, когато тях ги няма, на нас, родителите, ни се постанова да преоткрием връзката си и още веднъж да свикнем с мисълта, че сме двойка, събрала се поради любовта посред ни. Добрата вест е, че в този момент имаме задоволително време един за различен и можем да създадем всичко това, което сме отлагали заради липса на време или финанси. Този синдром може да се трансформира в сериозен проблем, в случай че се съчетае с рецесията на междинната възраст, менопаузата, със гибел на личните ни родители или други отрицателни събития.
Желанието на децата да се изнесат от у дома и да заживеят обособен от родителите си живот е огромно предизвикателство за цялото семейство. Самостоятелността на децата ни е миг, който непрекъснато може при положително предпочитание да бъде отлаган във времето. Често се случва 30 и повече годишни „ деца ” към момента да живеят в „ детските си стаи ”, задомяват се там и не след дълго три генерации съжителстват дружно. Но на тези „ деца ” не им е познато удовлетворението, когато се справяш самичък с живота си, печелиш борбите с него и си негов единствен стопанин. Те в никакъв случай не порастват изцяло.
Източник: hera.bg
КОМЕНТАРИ