Краят на западния свят все още не е настъпил
Либералните демокрации претърпяват дълбока рецесия, само че тяхното отписване би било гигантска неточност.
Ако имаме вяра на многочисления хор на алармистите, то към този момент сме изгубили Америка, на Запада също не му остава още доста време, а демократичният интернационален ред агонизира. След преизбирането на Доналд Тръмп за втори мандат, маршът на популистите ще бъде невероятно да бъде спрян. Докато демократичният ред угасва, настава векът на неонационализма – с Китай и Русия в ролята на водещи ревизионистки страни. Така приказват фаталистите.
Либералните демокрации в действителност претърпяват дълбока рецесия. Но да бъдат отписвани, отхвърляйки по този метод самите хрумвания от епохата на Просвещението, би било гигантска неточност. Защото ние знаем, че популистите могат да се оплакват, само че не могат да ръководят. Етническият шовинизъм – както сподели ХХ век – е болест, а не целебна напитка.
Доналд Тръмп, евентуално, ще загуби изборите, неговата политика ще претърпи провал, най-късно, при конфликта с действителността, а политиката на неговите европейски почитатели – доста по-рано, в сравнение с се очакваше. И изобщо не е реалност, че западните страни ще би трябвало да съществуват под игото на ревизионистките: в годините на Студената война те чудесно се научиха да живеят в изискванията на конкуренция сред системите.
Самокритиката – съществена линия на демократичната политика
В реалност, западните демокрации са доста по-устойчиви и гъвкави, в сравнение с им се коства на фаталистите. Способността към самокритичност – завещание от епохата на Просвещението – е основна линия на демократичната политика. Това не е особено за никоя друга форма на ръководство. Именно затова демократичната народна власт може да признава и поправя грешките, без да се единствено отстранява.
Но, с цел да има демократичният интернационален ред бъдеще, западните страни би трябвало да се простят със заблудата: със самоуверената концепция, че целият свят ще одобри западния ред. От революционната 1989 година /през тази година в Европа настъпиха исторически промени: комунизмът претърпя провал, страните от Източна и Централна Европа се освободиха от руското влияние/, необятно се популяризира мнението, че краят на Студената война ознаменува началото на златния век на демокрацията
Мантрата звучеше по следния метод: търговията повлича след себе си до промени, след отварянето идва свободата. Източна Европа и Русия, Китай и Близкият изток трябваше да се трансфорат в образците за триумфалното шествие на личния публичен модел.
Така се появи демократичното претоварване: защото цялата политика се движеше към общата цел – демократически свят под американска защита – изглеждаше, че за постигането на тази цел повече не се нуждаем нито от проявата на воля, нито от вложение на средства в нея. От враговете останаха единствено терористите, всички останали бяха сътрудници и скоро се готвеха да станат другари. В този свят можеше даже да се простят на някои страни нарушаването на разпоредбите или устрема да се възползват от изгодата за непозната сметка, да вземем за пример, в системата на международната търговия. Защото „ те “ просто се нуждаят от малко повече време, с цел да станат „ като нас “. И защото ходът на историята знаеше единствено една цел, някое и друго отклоняване нямаше огромно значение. В самодоволния и нацелен към успеха свят на демократичния детерминизъм на никой не можеше да му пристигна в главата мисълта, че другите преследват лични цели или единствено се вършат на сътрудници или другари.
На руините на нашите упования
30 години по-късно ние „ стоим на руините на нашите упования “, както се изрази историкът от Майнц Андреас Рьодер. Така че какво остава да свършим?
Преди всичко, би трябвало съществено да се отнесем към систематичната рецензия на популистите. Техните гласоподаватели, евентуално, са изгубени и изпитват боязън пред бъдещето, само че освен. В реалност, новите националистите помогнаха да се разобличат редица недоразумения и самозаблуди. Най-малкото, те показват разбираеми подозрения в интерпретациите на такива понятия като независимост, свободно придвижване и свободната търговия при интернационалното съдействие.
Признаването на правотата на техните подозрение изобщо не значи автоматизирано прекосяване на позицията „ моята страна – над всичко “. И това изобщо не значи утвърждение за политическите предписания на популистите.
Този, който желае да понижи градуса на националистическата тресчица, би трябвало неотложно да внесе поправки, нужни за възобновяването на демократичните планове. За това светът не просто се нуждае от Запада, а от един освежен Запад.
Устойчивият демократизъм премисля светогледа на Запада
Обновяването би трябвало да произлиза от главната концепция за резистентен демократизъм. Става дума за актуалната интерпретация на демократичния демократизъм: по-предан на правилата и разпоредбите, по-скромен и осъзнаващ своите граници, само че в това време подготвен да се отбрани. Устойчивият демократизъм премисля светогледа на Запада, приключва претоварването, само че още по-решително резервира, показва и пази самата същина на концепцията.
Трябва уверено да се отстояват правилата на свободата, изключително човешките права, само че в това време да се дистанцираме от нападателния „ храбър “ демократизъм, който в своя ляв вид постоянно се стреми към глобализацията на новите сфери на политиката, а в юридически вид е подготвен да донесе на света мир и благополучие – при нужда и благодарение на щикове.
Свободният свят се нуждае от отбранителна толерантност
Устойчивият демократизъм не преследва висшето богатство. За него по-скоро са присъщи такива черти като сдържаност и песимизъм. Той е изпълнен с увереност да предотврати безспорното зло, като да вземем за пример, геноцида. Така че е изцяло допустимо, без да се предават демократичните полезности, спокойно да се живее без демократичната /американска/ надмощие с вражески и даже рискови режими. Така интернационалният демократичен ред се резервира, само че той признава политическото битие на конкуриращите се с него системи.
Във времената на възобновление на властническия ред това изобщо не е по никакъв начин малко. За това би трябвало да се следват личните правила и да се упорства на тяхното съблюдаване, в случай че те се нарушават. За това е належащо да се противопоставяме на тези, които желаят тайно да наложат властническите практики на западните страни. Свободният свят би трябвало да се въоръжи с толерантност, която е способна да се пази. Възникналият по този метод демократизъм би трябвало да бъде внимателен и защитителен, а не избухлив и настъпателен, индикативен, а не мисионерски. Тази въздържаност, вярна на своите полезности, подхожда на духа на времето. Именно затова устойчивият демократизъм може да докара до установяването на освежен ред на свободата. /БГНЕС
———–
Томас Клайне-Брокхоф, вицепрезидент на „ Джърман Маршал Фонд “. Неговият разбор е оповестен в „ Дойче Веле “.
Ако имаме вяра на многочисления хор на алармистите, то към този момент сме изгубили Америка, на Запада също не му остава още доста време, а демократичният интернационален ред агонизира. След преизбирането на Доналд Тръмп за втори мандат, маршът на популистите ще бъде невероятно да бъде спрян. Докато демократичният ред угасва, настава векът на неонационализма – с Китай и Русия в ролята на водещи ревизионистки страни. Така приказват фаталистите.
Либералните демокрации в действителност претърпяват дълбока рецесия. Но да бъдат отписвани, отхвърляйки по този метод самите хрумвания от епохата на Просвещението, би било гигантска неточност. Защото ние знаем, че популистите могат да се оплакват, само че не могат да ръководят. Етническият шовинизъм – както сподели ХХ век – е болест, а не целебна напитка.
Доналд Тръмп, евентуално, ще загуби изборите, неговата политика ще претърпи провал, най-късно, при конфликта с действителността, а политиката на неговите европейски почитатели – доста по-рано, в сравнение с се очакваше. И изобщо не е реалност, че западните страни ще би трябвало да съществуват под игото на ревизионистките: в годините на Студената война те чудесно се научиха да живеят в изискванията на конкуренция сред системите.
Самокритиката – съществена линия на демократичната политика
В реалност, западните демокрации са доста по-устойчиви и гъвкави, в сравнение с им се коства на фаталистите. Способността към самокритичност – завещание от епохата на Просвещението – е основна линия на демократичната политика. Това не е особено за никоя друга форма на ръководство. Именно затова демократичната народна власт може да признава и поправя грешките, без да се единствено отстранява.
Но, с цел да има демократичният интернационален ред бъдеще, западните страни би трябвало да се простят със заблудата: със самоуверената концепция, че целият свят ще одобри западния ред. От революционната 1989 година /през тази година в Европа настъпиха исторически промени: комунизмът претърпя провал, страните от Източна и Централна Европа се освободиха от руското влияние/, необятно се популяризира мнението, че краят на Студената война ознаменува началото на златния век на демокрацията
Мантрата звучеше по следния метод: търговията повлича след себе си до промени, след отварянето идва свободата. Източна Европа и Русия, Китай и Близкият изток трябваше да се трансфорат в образците за триумфалното шествие на личния публичен модел.
Така се появи демократичното претоварване: защото цялата политика се движеше към общата цел – демократически свят под американска защита – изглеждаше, че за постигането на тази цел повече не се нуждаем нито от проявата на воля, нито от вложение на средства в нея. От враговете останаха единствено терористите, всички останали бяха сътрудници и скоро се готвеха да станат другари. В този свят можеше даже да се простят на някои страни нарушаването на разпоредбите или устрема да се възползват от изгодата за непозната сметка, да вземем за пример, в системата на международната търговия. Защото „ те “ просто се нуждаят от малко повече време, с цел да станат „ като нас “. И защото ходът на историята знаеше единствено една цел, някое и друго отклоняване нямаше огромно значение. В самодоволния и нацелен към успеха свят на демократичния детерминизъм на никой не можеше да му пристигна в главата мисълта, че другите преследват лични цели или единствено се вършат на сътрудници или другари.
На руините на нашите упования
30 години по-късно ние „ стоим на руините на нашите упования “, както се изрази историкът от Майнц Андреас Рьодер. Така че какво остава да свършим?
Преди всичко, би трябвало съществено да се отнесем към систематичната рецензия на популистите. Техните гласоподаватели, евентуално, са изгубени и изпитват боязън пред бъдещето, само че освен. В реалност, новите националистите помогнаха да се разобличат редица недоразумения и самозаблуди. Най-малкото, те показват разбираеми подозрения в интерпретациите на такива понятия като независимост, свободно придвижване и свободната търговия при интернационалното съдействие.
Признаването на правотата на техните подозрение изобщо не значи автоматизирано прекосяване на позицията „ моята страна – над всичко “. И това изобщо не значи утвърждение за политическите предписания на популистите.
Този, който желае да понижи градуса на националистическата тресчица, би трябвало неотложно да внесе поправки, нужни за възобновяването на демократичните планове. За това светът не просто се нуждае от Запада, а от един освежен Запад.
Устойчивият демократизъм премисля светогледа на Запада
Обновяването би трябвало да произлиза от главната концепция за резистентен демократизъм. Става дума за актуалната интерпретация на демократичния демократизъм: по-предан на правилата и разпоредбите, по-скромен и осъзнаващ своите граници, само че в това време подготвен да се отбрани. Устойчивият демократизъм премисля светогледа на Запада, приключва претоварването, само че още по-решително резервира, показва и пази самата същина на концепцията.
Трябва уверено да се отстояват правилата на свободата, изключително човешките права, само че в това време да се дистанцираме от нападателния „ храбър “ демократизъм, който в своя ляв вид постоянно се стреми към глобализацията на новите сфери на политиката, а в юридически вид е подготвен да донесе на света мир и благополучие – при нужда и благодарение на щикове.
Свободният свят се нуждае от отбранителна толерантност
Устойчивият демократизъм не преследва висшето богатство. За него по-скоро са присъщи такива черти като сдържаност и песимизъм. Той е изпълнен с увереност да предотврати безспорното зло, като да вземем за пример, геноцида. Така че е изцяло допустимо, без да се предават демократичните полезности, спокойно да се живее без демократичната /американска/ надмощие с вражески и даже рискови режими. Така интернационалният демократичен ред се резервира, само че той признава политическото битие на конкуриращите се с него системи.
Във времената на възобновление на властническия ред това изобщо не е по никакъв начин малко. За това би трябвало да се следват личните правила и да се упорства на тяхното съблюдаване, в случай че те се нарушават. За това е належащо да се противопоставяме на тези, които желаят тайно да наложат властническите практики на западните страни. Свободният свят би трябвало да се въоръжи с толерантност, която е способна да се пази. Възникналият по този метод демократизъм би трябвало да бъде внимателен и защитителен, а не избухлив и настъпателен, индикативен, а не мисионерски. Тази въздържаност, вярна на своите полезности, подхожда на духа на времето. Именно затова устойчивият демократизъм може да докара до установяването на освежен ред на свободата. /БГНЕС
———–
Томас Клайне-Брокхоф, вицепрезидент на „ Джърман Маршал Фонд “. Неговият разбор е оповестен в „ Дойче Веле “.
Източник: dnesplus.bg
КОМЕНТАРИ