Спрях да общувам с леля ми
Леля ми беше доста енергична жена, само че през последната година здравето й се утежни, тъй като към този момент е на осемдесет и пет години.
Тя живее в значителен апартамент. След гибелта на брачна половинка й, синът й искаше да го продаде.
Но майка му отхвърли. Тя беше привикнала с това място. Познаваше доста от съседите отдавна и не искаше да се мести.
Майка и наследник стопираха да поддържат връзка изцяло. Синът й към този момент има жена и дете. Негодуванието към майка му беше огромно, само че това въобще не е моя работа, може би имаше други аргументи за това.
Работата ми е покрай дома на вуйна ми. Няколко пъти ме е молила да й занеса храна.
Не можех да й откажа, по тази причина постоянно се съгласявах да оказа помощ. Напоследък й оказвам помощ и с къпането. Тя няма безусловно никакви други родственици или познати, които да се погрижат за нея.
Веднъж бях на ресторант с приятелки, когато вуйна ми се обади. Каза, че инсулинът е приключил. Оставих приятелките си и отидох при вуйна си. Казах й, че това не може да продължава по този начин. Тя се разплака и ме помоли да не я оставям сама и че ще остаи всичко на мен.
Не живеем доста богато, от време на време парите не ни стигат. Обсъдихме всичко със брачна половинка ми и той сподели, че е по-добре да продължа да навестявам вуйна ми и да извършвам молбите й. Беше примамливо предложение.
Една вечер отидох в жилището на вуйна ми, когато тя към този момент беше заспала. Донесох й медикаменти. Върху кухненската маса имаше някакви документи.
Не желаех да се греша в непознати работи, само че уви въпреки всичко погледнах. Мислех, че ще ми остави всичките си парцели, само че там фигурираше единствено името на сина й, нищо не пишеше за мен. В този миг толкоз се ядосах, че оставих ключовете от жилището в коридора.
Излизайки, затръшнах мощно входната врата. В момента с вуйна ми не си приказваме и не сме се виждали след този ден.
Спрях да се интересувам от нейното здраве и от това по какъв начин се усеща. Никога повече няма да приказвам с нея.
