Коментарът е предоставен на Дневник ексклузивно за България.Първият форум в

Коментарът е възложен на " Дневник " извънредно за България.Първият конгрес в Будапеща - " Изграждане на устойчиви демокрации " - събра над 200 участници, в това число политици, специалисти и деятели, които да се срещнат, с цел да обсъдят по какъв начин да се възвърне и укрепи демокрацията в епохата на популизма. Форумът беше употребен и като платформа за разискване на хрумвания за справяне с неравенството по време и след пандемията на COVID-19, консолидиране на зелената политика и за това по какъв начин Европейски Съюз може да се оправи с редица съществени провокации.

Последните избори, в това число тези в Германия или Норвегия, предишния месец, демонстрират, че вълната на популизма е достигнала своя връх в Европа. Центристките партии, нормално представляващи някаква версия на либерализма, са съумели да се " смесят " и да задържат публичната поддръжка. Но проблемите, провокирали европейския популистки протест, към момента ни съпътстват, като доста от лицата му се трансформират, само че не изчезват.

Популизмът нормално се схваща като отрицателно, преходно и разрушително събитие. Това частично се дължи на обстоятелството, че в интервала след Втората международна война, популистите са били дилетанти.

Напоследък обаче редица властнически партии започнаха да притеглят донори, мениджъри на акции, юристи и държавни лица към тяхната идея. Тези поддръжници са трансформирали играта и са придали по-професионална визия интервенциите си, като са създали вложения в институции за социализация, достъп до интернационалните контакти и основа за основаване на геополитически съюзи.

Либералите, които са склонни и към самобичуване, признаха доста от политическите неточности, които са позволили в предишното. Пренебрегването на националните настроения и проявата на безмилостност към тежкото състояние на губещите в глобализацията са преди всичко в листата. Но те не престават да се двоумят сред две, еднообразно рискови тактики . Първата е да се съсредоточим върху въпроси, които засягат дребни групи в обществото. Втората, нормално биваща възприета откакто първата се окаже пагубна, е да се основава на догатката, че елементарните жители се грижат единствено и само за материалните условия.

Те биха могли да се оправят, наблюдавайки съперниците си. Например, популистите, когато разиграват картата на носталгията, улавят въображението на жителите, като разпалват диспути за бъдещето: бъдеще, изпълнено с апокалиптични рискове. Играта на боязън има неприятна известност, само че това е изцяло законна тактика. Ако политиката има някаква функционалност, то тя е тъкмо да ни помогне да избегнем бъдещи бедствия.

Основното злополучие, оповестено от популистите, е мултикултурният спор и загубата на национална еднаквост. Много жители считат тези рискове за действителни и макар, че са сериозни към властническото придвижване, те постоянно виждат властническите бунтовници в страната си като противотежести на бързите обществени промени.

Антипопулисткият дискурс през днешния ден има еквивалентна заплаха: изменението на климата. Но даже политическите последствия, подбудени от страховете от бързи климатични промени, да стават все по-силни, ние сме надалеч от преструктурирането на нашето политическо пространство. Загрижеността за климата стимулира по-младите генерации, а не по-възрастните. Това е проблем, защото в множеството страни младежите не се явяват да гласоподават всеобщо и просто са малцина.

Това има в допълнение разследване - и универсалният и вселенски дискурс, общопризнат от по-младите генерации, евентуално ще остане в периферията на националната политика за известно време. Националните идентичности са тук, с цел да останат, а либералите би трябвало да припомнят на хората за фундаменталната съгласуемост сред либерализма и патриотизма.

За да доближат до средностатистическия жител, либералите би трябвало да обяснят по какъв начин персоналната сигурност и културната последователност ще бъдат предпазени в бъдеще. Те би трябвало и да разпознават авторитаризма като източник на спор, а не разрешаване на последния. Може да ни чака трагичен сюжет: на културни и междукултурни конфликти, само че фасилитаторите на такава обстановка са тъкмо тези, които се оказват най-загрижените за нея популисти, като Матео Салвини, Марин Льо Пен, Виктор Орбан, Нарендра Моди и Доналд Тръмп.

Друг аспект, в който либералите могат да се учат от популистите, е реториката на самоуважението . Докато препратките към националния суверенитет може да са самоцелни, да защищават корумпираните водачи от рецензии за самоизтъкване, нарушение на правата на индивида и налагане на инспекции върху свободата на пресата, гласоподавателите чуват гласа на някой, който не извършва заповеди и който не се предава пред безличните обществени процеси. Виктор Орбан да вземем за пример култивира мита за Централна Европа като район, който може да подмлади европейската политика и да продължи напред, без да чака Брюксел. Съдържанието на такава изразителност е реакционно, само че форматът има голям капацитет.

В последна сметка, най-хубавият метод за деяние на либералите е да останат правилни на главните си полезности - като свободата.

Защитата на свободата съставлява отменяне на твърдата десница, само че и на крайната левица.

Вярно е, че либералите би трябвало да одобряват въпроса за равенството по-сериозно, в сравнение с в предишното, само че те би трябвало и намерено да кажат, че налагането на радикални визии за обществена правдивост на жителите, като в същото време се лимитира тяхната независимост да приказват, е неприемлива концепция, даже и да идва от доброжелателни прогресивни младежи. Те би трябвало да ни припомнят, че уважението към другия човек е добродетел, само че човек има право на независимост на словото, без значение дали изпитва почитание или не.