Анадола от дърво и камък
Колко близка географски е Турция до България и какъв брой друга е като история и просвета! И в това време противоположното – какъв брой близка културно-исторически е до нас, българите, и какъв брой далечна и непозната географски може да бъде – каквато е да вземем за пример азиатската й част – Анадола.
В музея в анадолския град Караман са изложени две прелюбопитни находки. Едната е малко стряскаща, а другата – озадачаваща. Първата е изцяло съхранената мумия на млада жена, а втората – малко парче украсен цвят, положено в краката й.
Тялото на дамата е открито в пещерите „ Маназан “, на двайсетина километра от Караман. Тези пещери са изкуствени, издълбани са от човешка ръка във варовика на скалния венец, издигащ се над речната котловина Йешилдере. Нито пещерите, нито мумията са праисторически. Но са задоволително остарели, с цел да оживява посредством тях античната човешка история.
Скалният венец над реката е цяло малко градче. Пещерите са многочислени, с разклонения и на етажи. Служили са за жилища, имало е и черква, както и гробище. Създадени са и населявани в ранновизантийската ера – VI-VII век. Скалата е давала освен леговище от врагове, само че и студ през лятото и топлота през зимата. Този характерен микроклимат е повода мъртвото тяло да изсъхне, без да се разложи, и по този начин да премине през столетията до нас. Какво е обаче това късче декориран плат? Учените нямат прецизен отговор – открито е паралелно до мумията, само че проучванията демонстрират, че е сложено там десетилетия по-късно. Вероятно някой късен потомък е засвидетелствал по този метод уважението си.
Маназан не е единственото скално знамение в региона на Караман. В същата речна котловина се намира село Ташкале. Едва ли някой щеше да е чувал за него, в случай че не бяха зашеметяващите му хранилища за зърно. Отвесната канара над селото наподобява на пчелна пита – в нея локалните фамилии са издълбавали дребни стаички, в които са съхранявали реколтата си. Това, което шокира неподготвения пришелец, е достъпът до тези самобитни килери – до всеки от тях се стига по изсечени в скалата дупки, които служат като несигурни и рискови стъпала. А някои от складовете са на 15-20 метра височина! Рискът евентуално си е коствал – във варовитата глина зърното е можело да се съхранява години, без да се скапе.
До една от вратите води естествена стълба – това е джамията, също изсечена в скалата. Двуетажното й помещение е задоволително огромно да побере богомолците от Ташкале.
Ако продължим разходката из региона, ще стигнем и до една естествена пещера – Ънджесу. Облагородена и отворена за туристи, тя предлага примамливи пещерни хубости – сталактити, сталагмити и сталактони, както и травертинови езера.
Но да се върнем в музея в Караман. В този относително дребен музей има изненадващо разнородни артефакти от какви ли не столетия. Сред тях и саркофази от римско време с изящни скулптрирани фризове. Всъщност няма нищо чудно в това обилие от археологически находки. Намираме се в Анадола. Това име буди у нас, българите, смесени усеща, тъй като го свързваме с изостаналостта на Османската империя, от която сме желали да се освободим.
Но в случай че оставим настрани този наш стандарт, ще забележим, че Анадола, или Анатолия, както се е наричала в античността, или просто Мала Азия, каквото е географското име на полуострова, е мястото, където са се появили и творили някои от най-древните цивилизации, а също по този начин е и пътят, по който първите номади, а по-късно и земеделците от Близкия изток са заселили Европа. Хети, ликийци, лидийци и фриги са народите, оформили античния образ на района, по-късно гърци, галати и римляни са оставили своя отпечатък, а най-накрая и самите турци – първо селджуките, а след тях и османците, са положили финалната мазка в пъстрата картина.
В самия град Караман могат елементарно да бъдат открити следите от това културно разнообразие – от експонатите в музея, през арменската черква, през къщата „ Тартан “ – пример на анадолската архитектура от началото на XIX век, та до двете знакови джамии в центъра, и двете свързани с поезията – в едната е гробницата на средновековния стихотворец Юнус Емре, а в другата са саркофазите на майката и брата на – световноизвестният стихотворец, мъдрец и суфитски мистик, който е живял в града седем години, преди да се реалокира в недалечния Кония – столицата на Румския селджукски султанат. Край джамията още стоят пространствата, в които средновековните дервиши са се усамотявали за по 40 дни на пост и молебствия в търсене на духовно прояснение.
В Кония пък с изключение на мавзолея на Руми се намира и най-голямата селджукска джамия в града – джамията на Аледдин, издигната преди 800 години. Тя е била част от дворцовия комплекс на селджукските султани, чиито тленни остатъци се намират в мавзолея в профил – обект на поклонение за турци и любознателни пътешественици.
Сред многото културни полезности, които са ни завещали селджуките, извънредно забавни са джамиите с дървени тавани и колони. Този необикновен и впечатляващ архитектурен жанр припомня обичайните близкоизточни шатри. От всички сходни джамии две са тези, които изкушеният от селджукското изкуство екскурзиант би трябвало да види. И двете са издигнати в далечния XIII век – по времето на бейлишкия интервал от селджукската история, когато локалните владетели са показали посредством сходни планове своята власт, благосъстояние и усет.
Първата е „ Ахи Шерафетин “ в Анкара. Другото й име е „ Асланхане “ – „ Къщата на лъва “ – поради скулптурата на лъв в гробницата на Шерафетин, строителят на джамията. Отвън е простичка на тип, само че вътре фантазията на строителя се е развихрила. Красивият михраб (нишата, насочена към Мека) приковава вниманието, само че вдигне ли човек взор, е изумен от 24-те колони, поддържащи многопластовия и комплицирано конструиран таван. Те също са дървени, само че капителите им са каменни и съставляват истински елементи от по-стари римски здания – красноречиво удостоверение за културното взаимопроникване в Анадола.
Другата заслужаваща внимание джамия се намира в град Бейшехир, на брега на красивото едноименно езеро. Бейшехир е покрай Кония, а джамията се споделя „ Ешрефоглу “. Тя е най-голямата и най-добре непокътната дървена джамия в целия мюсюлмански свят, най-оригиналната и може би най-красивата измежду всички дървени джамии в Анадола. Портата е от бял резбован камък – охолно посрещане на посетителите, михрабът е затрупан с гледжосани плочки, а минбарът (платформата за проповедника) е направен от орех с впечатляващо майсторство – дърворезбата съставлява комплицирана плетеница от геометрични фигури. В центъра на джамията има яма, служила доникъде на XX век като климатик – била е пълнена със сняг от близката планина, който е охлаждал вътрешността на джамията в летните жеги и е осигурявал нужната мокрота за дървените колони и тавана. И тъкмо те са най-голямата забележителност на джамията. 42-те тънки и стройни кедрови колони поддържат красиво украсен таван – резбован и обагрен с наситени и живи тонове.
Това е Анадола – чудни естествени творения, ехтене от изчезнали цивилизации и живо завещание от селджуките.
В музея в анадолския град Караман са изложени две прелюбопитни находки. Едната е малко стряскаща, а другата – озадачаваща. Първата е изцяло съхранената мумия на млада жена, а втората – малко парче украсен цвят, положено в краката й.
Тялото на дамата е открито в пещерите „ Маназан “, на двайсетина километра от Караман. Тези пещери са изкуствени, издълбани са от човешка ръка във варовика на скалния венец, издигащ се над речната котловина Йешилдере. Нито пещерите, нито мумията са праисторически. Но са задоволително остарели, с цел да оживява посредством тях античната човешка история.
Скалният венец над реката е цяло малко градче. Пещерите са многочислени, с разклонения и на етажи. Служили са за жилища, имало е и черква, както и гробище. Създадени са и населявани в ранновизантийската ера – VI-VII век. Скалата е давала освен леговище от врагове, само че и студ през лятото и топлота през зимата. Този характерен микроклимат е повода мъртвото тяло да изсъхне, без да се разложи, и по този начин да премине през столетията до нас. Какво е обаче това късче декориран плат? Учените нямат прецизен отговор – открито е паралелно до мумията, само че проучванията демонстрират, че е сложено там десетилетия по-късно. Вероятно някой късен потомък е засвидетелствал по този метод уважението си.
Маназан не е единственото скално знамение в региона на Караман. В същата речна котловина се намира село Ташкале. Едва ли някой щеше да е чувал за него, в случай че не бяха зашеметяващите му хранилища за зърно. Отвесната канара над селото наподобява на пчелна пита – в нея локалните фамилии са издълбавали дребни стаички, в които са съхранявали реколтата си. Това, което шокира неподготвения пришелец, е достъпът до тези самобитни килери – до всеки от тях се стига по изсечени в скалата дупки, които служат като несигурни и рискови стъпала. А някои от складовете са на 15-20 метра височина! Рискът евентуално си е коствал – във варовитата глина зърното е можело да се съхранява години, без да се скапе.
До една от вратите води естествена стълба – това е джамията, също изсечена в скалата. Двуетажното й помещение е задоволително огромно да побере богомолците от Ташкале.
Ако продължим разходката из региона, ще стигнем и до една естествена пещера – Ънджесу. Облагородена и отворена за туристи, тя предлага примамливи пещерни хубости – сталактити, сталагмити и сталактони, както и травертинови езера.
Но да се върнем в музея в Караман. В този относително дребен музей има изненадващо разнородни артефакти от какви ли не столетия. Сред тях и саркофази от римско време с изящни скулптрирани фризове. Всъщност няма нищо чудно в това обилие от археологически находки. Намираме се в Анадола. Това име буди у нас, българите, смесени усеща, тъй като го свързваме с изостаналостта на Османската империя, от която сме желали да се освободим.
Но в случай че оставим настрани този наш стандарт, ще забележим, че Анадола, или Анатолия, както се е наричала в античността, или просто Мала Азия, каквото е географското име на полуострова, е мястото, където са се появили и творили някои от най-древните цивилизации, а също по този начин е и пътят, по който първите номади, а по-късно и земеделците от Близкия изток са заселили Европа. Хети, ликийци, лидийци и фриги са народите, оформили античния образ на района, по-късно гърци, галати и римляни са оставили своя отпечатък, а най-накрая и самите турци – първо селджуките, а след тях и османците, са положили финалната мазка в пъстрата картина.
В самия град Караман могат елементарно да бъдат открити следите от това културно разнообразие – от експонатите в музея, през арменската черква, през къщата „ Тартан “ – пример на анадолската архитектура от началото на XIX век, та до двете знакови джамии в центъра, и двете свързани с поезията – в едната е гробницата на средновековния стихотворец Юнус Емре, а в другата са саркофазите на майката и брата на – световноизвестният стихотворец, мъдрец и суфитски мистик, който е живял в града седем години, преди да се реалокира в недалечния Кония – столицата на Румския селджукски султанат. Край джамията още стоят пространствата, в които средновековните дервиши са се усамотявали за по 40 дни на пост и молебствия в търсене на духовно прояснение.
В Кония пък с изключение на мавзолея на Руми се намира и най-голямата селджукска джамия в града – джамията на Аледдин, издигната преди 800 години. Тя е била част от дворцовия комплекс на селджукските султани, чиито тленни остатъци се намират в мавзолея в профил – обект на поклонение за турци и любознателни пътешественици.
Сред многото културни полезности, които са ни завещали селджуките, извънредно забавни са джамиите с дървени тавани и колони. Този необикновен и впечатляващ архитектурен жанр припомня обичайните близкоизточни шатри. От всички сходни джамии две са тези, които изкушеният от селджукското изкуство екскурзиант би трябвало да види. И двете са издигнати в далечния XIII век – по времето на бейлишкия интервал от селджукската история, когато локалните владетели са показали посредством сходни планове своята власт, благосъстояние и усет.
Първата е „ Ахи Шерафетин “ в Анкара. Другото й име е „ Асланхане “ – „ Къщата на лъва “ – поради скулптурата на лъв в гробницата на Шерафетин, строителят на джамията. Отвън е простичка на тип, само че вътре фантазията на строителя се е развихрила. Красивият михраб (нишата, насочена към Мека) приковава вниманието, само че вдигне ли човек взор, е изумен от 24-те колони, поддържащи многопластовия и комплицирано конструиран таван. Те също са дървени, само че капителите им са каменни и съставляват истински елементи от по-стари римски здания – красноречиво удостоверение за културното взаимопроникване в Анадола.
Другата заслужаваща внимание джамия се намира в град Бейшехир, на брега на красивото едноименно езеро. Бейшехир е покрай Кония, а джамията се споделя „ Ешрефоглу “. Тя е най-голямата и най-добре непокътната дървена джамия в целия мюсюлмански свят, най-оригиналната и може би най-красивата измежду всички дървени джамии в Анадола. Портата е от бял резбован камък – охолно посрещане на посетителите, михрабът е затрупан с гледжосани плочки, а минбарът (платформата за проповедника) е направен от орех с впечатляващо майсторство – дърворезбата съставлява комплицирана плетеница от геометрични фигури. В центъра на джамията има яма, служила доникъде на XX век като климатик – била е пълнена със сняг от близката планина, който е охлаждал вътрешността на джамията в летните жеги и е осигурявал нужната мокрота за дървените колони и тавана. И тъкмо те са най-голямата забележителност на джамията. 42-те тънки и стройни кедрови колони поддържат красиво украсен таван – резбован и обагрен с наситени и живи тонове.
Това е Анадола – чудни естествени творения, ехтене от изчезнали цивилизации и живо завещание от селджуките.
Източник: spisanie8.bg
КОМЕНТАРИ