Fjällräven Вандортура в Унгария
С боязън чета програмата на Вандортура, звучи като „ тортура “, което на италиaнски значи „ изтезание “. Грешна асоциация, тъй като програмата е страхотна – с изключение на трекинг в гора, има уроци, археологически презентации, куиз даже.
Иначе всичко стартира преди осем години по концепция на Fjällräven – проведен поход четири дни в планините на Унгария или към езерото Балатон, където участници от цяла Европа носят на тил целия си дом. Кухнята е дребен примус, бутилка газ и олекотени съдове, спалнята е палатка, шалте и чували с дрешник от най-най-необходимите облекла, тъй като всичко тежи по пътя. За следващ път си напомням с какъв брой малко мога да съм щастлива. Щастие поради общуването със себе си, с другите участници и с незаменимата, постоянно изненадваща природа, чиито прищявки и настроения за дъжд, стихии или непоносима горещина ме учат на едно-единствено нещо, а точно, че нищо не е чак толкоз отвратително, в случай че го приемеш и се слееш с него такова, каквото е. Този урок ще вардя дълго и след завръщането си в града.
Вдъхновена от класическия трекинг на Fjällräven в Швеция, първата Fjällräven Вандортура е проведена през 2014 година в Унгария. Това е обиколка покрай природата на най-красивите области в Унгария, изключително подобаваща за хора, които желаят да практикуват трекинг, само че не са го правили до момента и им е нужна малко организация. Обикновено продължава 3 или 4 дни.
Още с идването се раздават палатки и чували на тези, които нямат. Оборудването е извънредно значимо – би трябвало да е леко, плътно и функционално. Още първата вечер има урок по какъв начин да опаковаме багаж и какво ни е най-необходимо. Всичко излишно може да се остави на съпътстващия превоз и да си го вземеш в края на пътешествието. На уеб страницата на Вандортура има лист на нужните движимости, само че от опит ви споделям, че той е прекомерно дълъг. Две тениски, два клина и си подготвен. Крем срещу слънце, репелент, първенец. Разбира се, за мен беше доста значима раницата на Fjällräven, която е извънредно ергономична, огромна част от товара отива на кръста и раменете са свободни. Носи се сама. Обувките би трябвало да са с твърда подметка, с цел да не се набиват краката. Много чорапи!
Най-сетне не съм онлайн
Нощта преди да потегли телефонът ми блокира, добре че безценен другар ми донася своя рано сутринта, с цел да имам най-малко някаква връзка със света. Но бързо разбирам, че е лъжлива, тъй като обсег няма съвсем на никое място по трасето. Още по-добре! Най-сетне не съм онлайн!
Още първата вечер, с идването в първия палатков лагер в селцето Вараля, всеки от участниците има опция да избере лиофилизирана храна за закуска и обед за идващия ден. Изборът е богат – паста, ризото, чили кон карне, пиле и така нататък С помощта на примус и малко газ се вари вода и се прибавя за пълноценно, вкусно и щедро ядене. Чувствам се като космонавт.
На сутринта всички 80 индивида сме подготвени до табелата „ старт “ и се стартира! Ще се движим през прелестните гори на планината Мечек. Да, планина в Унгария звучи необичайно, само че маршрутът не е за подценяване. Още първия ден качваме най-високия връх – Зенго – 682 м., майтапя се, че към него се катерим по наклон. Най-горе е издигната кула, с цел да се насладиш на невероятна гледка – 360 градуса. Не мога да не загатна с каква пристрастеност се върви първия ден, какъв брой е мощен ентусиазмът и по какъв начин тялото не знае какво му се случва от заседналия живот. Тук е измежду дивата гора на Мечек и няма друга работа, с изключение на да върви. И да похапва, с цел да работи добре моторчето.
В първия бар, на към час от старта, към този момент се тъпча с щрудели – с маково семе, с вишна, с ябълки и, несъмнено, невероятна вишнева бира. Това би трябвало да се опита приживе. И се любувам, чиста приятност е усетът на вишневата бира. На моята маса сядат двама унгарци – мъж и жена. Очевидно аз съм с най-малката раница в групата – с изключение на раменете, имам отблъскващ проблем с гръбнака, поради който не мога да дремя нощем. Заговаряме се с дамата. Унгарците ми се костват сдържани и хладни, задълбочени хора. По-късно се оказва, че тя е физиотерапевт. И откровено ме поздравява, че макар болката съм тук. „ Ще видиш, че най-после ще се чувстваш по-добре. Това тяло би трябвало да го използваме! ” И става тъкмо по този начин.
Душата на бродника
Искаше ми се за хората да опиша най-сетне, само че нямам самообладание да споделя, че в планината вървят положителни хора, или пък там стават положителни. Може би е поради безмълвните дървета, които са толкоз красиво тихи и с такава деликатност ти разкриват пътеката, че се свързват със самата душа на бродника. Може би тъй като пострадвам, до момента в който нося товара, освен вътрешния, само че и този на гърба. Болката усилва степента на емпатия и в действителност разбираш, когато някой има потребност от помощ. Може би тъй като страховете утихват и насладата, че можеш да се оправиш с всичко, е по този начин мощна. Не знам. Но както ми се костват хладни унгарците, по този начин си давам сметка, че от дълго време не съм чувала толкоз хора да се смеят дружно вечер по този начин здраво и гръмогласно.
Понякога в палатковия лагер няма топла вода, само че никой не се цупи или оплаква. Наричат ледения вечерен душ „ ободрителен “. Не слушам никой да подлага на критика, както е във фейсбук. Дори аз, с цялата ми болежка в гърба, която последователно се захлупва от болки в колената, дублирам: „ Много съм щастлива, че съм тук “. Това са ендорфините, които се отделят в организма поради великата ни дарба, наречена придвижване.
Запознавам се с поляк, който няма визия накъде е тръгнал – прави го, с цел да помогне на другар, който е трябвало да пристигна, само че не съумял. И по този начин поема с раницата, откакто 3 месеца не е излизал от у дома, тъй като има бебе. „ Нямам визия къде съм, несъмнено в никакъв случай няма да видя тези хора отново, аз съм доста свенлив, само че тук нямам никакви бариери да приказвам с който и да било и единствено ми се пее. Сигурно ме мислят за вманиачен ”. Пак ендорфините.
На финала някои плачат от наслада, че са съумели. Има майка с дете на 9 години. Решила да тръгне, тъй като то е пристрастено към екрана на телефона и това измислила, с цел да му покаже света. Има моменти, в които тази жена носи освен своята раница, само че и неговата и не дава на никого да ѝ помогне. „ Това е мое решение, ще се оправя, тук се изучавам на самообладание ”. Питам я какво прави, когато детето се умори и откаже да продължи. „ Разсейвам го! Показвам му пеперуди, изучавам го да слуша и разпознава птиците. ” Последната вечер това момче получава премия за най-млад участник и цяла вечер танцува, не запомнил за телефона. А за най-възрастен участник печели дама на 76, която няколко пъти ме задмина по пътя.
Не мога да пропусна уредниците, които заран преди всички потеглят по маршрута, с цел да го обозначат с червени ленти, вечер строят лагера, обезпечават готвена храна и посрещат всеки, в действителност всеки от идващите с бурни овации. Винаги усмихнати, постоянно подготвени да оказват помощ. Винаги с убийствено възприятие за комизъм.
Дъждът е другар
За самия маршрут не може да се споделя, съгласно мен е доста персонално, съзерцателно прекарване. По пътя има водопади, можеш да откриеш фосили, драконови пещери, остарял манастир от XII век, само че най-вече гора. Всякаква, с млади или остарели дървета. Бухал, кълвач, червеношийка и доста гарвани. Ако има нещо, от което ме е боязън в планината, това са гръмотевици. Първата вечер стартира да трещи, само че съм толкоз изтощена, че си лягам в палатката. Ослепителни светкавици и ужасяващи гръмотевици падат сякаш върху мен. Но страхът е преместен от умората и задрямвам безпаметно.
На идващия ден пътят минава през гора, покосена от снощната стихия. Никога не съм виждала толкоз разхвърляна гора, заградени пътеки, завихрени клони и обгорени стволове. Не съм виждала такова опустошаване, наподобява на война или разрушителна разлъка и си давам сметка какъв брой нагледна е природата за нашите персонални вътрешни положения.
Последната заран се разсънвам от дъжда, вали, излива се. Няма по какъв начин да вървим през днешния ден, „ дано най-малко си измия зъбите ” – си споделям и по-късно съм подготвена, с раницата, събрана палатка и на път под дъжда. Няма значение, че вали, ти си част от дъжда, той не е зложелател, а другар. Природата в мен. Всъщност целият маршрут е директно обвързван с опазването и опознаването на естествените стихии. Дрехите на Fjällräven са направени от бързосъхнещи материали, допустимо най-природосъобразни. Това е тяхна мощ и не престават настойчиво търсенията си в тази посока. На всеки участник се дава платнена торбичка за многократна приложимост, в която да събира отпадък, открит по пътя, най-после има премия за най-вече боклуци. Нещо като сливи за боклук.
Минаваме в дъжда през доста тясна горска пътека, която води нагоре, към скалите. През цялото време си пея: „ Нощта пресича моят град надлъж, площадите отдъхват от мъглите... ” и тази пътека ни води до скали. Приличат на хора и се оказва, че локалните имат две митове за мястото. Според едната, паралия от селото не поискал да приюти бедна жена по време на стихия и тя го проклела. Представете си какво извънредно проклинание, не бях чувала такова: „ Когато е най-щастлив, да се трансформира в камък ”. В деня на сватбата на щерка му всички сватбари и той се трансформират в тези камъни. Другата легенда споделя за два враждуващи рода, които заженили децата си и тръгнали по тясната пътека към манастира. Едните към този момент се венчали и тръгнали да слизат, само че не можели да се разминат с другите. Никой не желал да отстъпи, толкоз дълго седели, че се вкаменили. И моите ръце стартират да се вкаменяват от мраз под дъжда.
Лягам си и сънувам, че вървя в гораСпираме под един заслон и до момента в който се обличаме, изгрява слънце. Това е последният ден. Остават ни единствено два часа до финала. Вече всички сме другари. Не желаеме да свърши и решаваме, че ще вървим постепенно и ще стопираме в дребни селца за локални сладкиши. Види му се краят.
Наистина не ми се потегля. Всички участници са посрещнати на финала с овации и музика. Вечерта има скара, бири и диджей. Големи танци, най-вече с ръце, тъй като краката болят. Всички са със странни походки. Пие се лимонада и палинка – локалната ракия. Смея се на всяка дума. Пак ендорфините.
Рано на идната заран съм в буса за Будапеща. Текат ми сълзи, ами, да, рева без предизвестие. Без пояснение. Сбогуваме се бързо. И съм в аероплан. Пристигам в София. Отключвам вратата. Натискам копче – светка нещо на тавана – лампа. Завъртам ключ, котлон. Само 5 дни стигат, с цел да забравиш цивилизацията. Няма гора, има стени, таван. Няма небе и звезди. Странно е, пущам пералня, има баня и легло. Странно. Лягам си и сънувам, че вървя в гора.
Бих отишла още веднъж незабавно. Препоръчвам Вандортура. „ Препоръчвам “ е прекомерно слаба дума.
Иначе всичко стартира преди осем години по концепция на Fjällräven – проведен поход четири дни в планините на Унгария или към езерото Балатон, където участници от цяла Европа носят на тил целия си дом. Кухнята е дребен примус, бутилка газ и олекотени съдове, спалнята е палатка, шалте и чували с дрешник от най-най-необходимите облекла, тъй като всичко тежи по пътя. За следващ път си напомням с какъв брой малко мога да съм щастлива. Щастие поради общуването със себе си, с другите участници и с незаменимата, постоянно изненадваща природа, чиито прищявки и настроения за дъжд, стихии или непоносима горещина ме учат на едно-единствено нещо, а точно, че нищо не е чак толкоз отвратително, в случай че го приемеш и се слееш с него такова, каквото е. Този урок ще вардя дълго и след завръщането си в града.
Вдъхновена от класическия трекинг на Fjällräven в Швеция, първата Fjällräven Вандортура е проведена през 2014 година в Унгария. Това е обиколка покрай природата на най-красивите области в Унгария, изключително подобаваща за хора, които желаят да практикуват трекинг, само че не са го правили до момента и им е нужна малко организация. Обикновено продължава 3 или 4 дни.
Още с идването се раздават палатки и чували на тези, които нямат. Оборудването е извънредно значимо – би трябвало да е леко, плътно и функционално. Още първата вечер има урок по какъв начин да опаковаме багаж и какво ни е най-необходимо. Всичко излишно може да се остави на съпътстващия превоз и да си го вземеш в края на пътешествието. На уеб страницата на Вандортура има лист на нужните движимости, само че от опит ви споделям, че той е прекомерно дълъг. Две тениски, два клина и си подготвен. Крем срещу слънце, репелент, първенец. Разбира се, за мен беше доста значима раницата на Fjällräven, която е извънредно ергономична, огромна част от товара отива на кръста и раменете са свободни. Носи се сама. Обувките би трябвало да са с твърда подметка, с цел да не се набиват краката. Много чорапи!
Най-сетне не съм онлайн
Нощта преди да потегли телефонът ми блокира, добре че безценен другар ми донася своя рано сутринта, с цел да имам най-малко някаква връзка със света. Но бързо разбирам, че е лъжлива, тъй като обсег няма съвсем на никое място по трасето. Още по-добре! Най-сетне не съм онлайн!
Още първата вечер, с идването в първия палатков лагер в селцето Вараля, всеки от участниците има опция да избере лиофилизирана храна за закуска и обед за идващия ден. Изборът е богат – паста, ризото, чили кон карне, пиле и така нататък С помощта на примус и малко газ се вари вода и се прибавя за пълноценно, вкусно и щедро ядене. Чувствам се като космонавт.
На сутринта всички 80 индивида сме подготвени до табелата „ старт “ и се стартира! Ще се движим през прелестните гори на планината Мечек. Да, планина в Унгария звучи необичайно, само че маршрутът не е за подценяване. Още първия ден качваме най-високия връх – Зенго – 682 м., майтапя се, че към него се катерим по наклон. Най-горе е издигната кула, с цел да се насладиш на невероятна гледка – 360 градуса. Не мога да не загатна с каква пристрастеност се върви първия ден, какъв брой е мощен ентусиазмът и по какъв начин тялото не знае какво му се случва от заседналия живот. Тук е измежду дивата гора на Мечек и няма друга работа, с изключение на да върви. И да похапва, с цел да работи добре моторчето.
В първия бар, на към час от старта, към този момент се тъпча с щрудели – с маково семе, с вишна, с ябълки и, несъмнено, невероятна вишнева бира. Това би трябвало да се опита приживе. И се любувам, чиста приятност е усетът на вишневата бира. На моята маса сядат двама унгарци – мъж и жена. Очевидно аз съм с най-малката раница в групата – с изключение на раменете, имам отблъскващ проблем с гръбнака, поради който не мога да дремя нощем. Заговаряме се с дамата. Унгарците ми се костват сдържани и хладни, задълбочени хора. По-късно се оказва, че тя е физиотерапевт. И откровено ме поздравява, че макар болката съм тук. „ Ще видиш, че най-после ще се чувстваш по-добре. Това тяло би трябвало да го използваме! ” И става тъкмо по този начин.
Душата на бродника
Искаше ми се за хората да опиша най-сетне, само че нямам самообладание да споделя, че в планината вървят положителни хора, или пък там стават положителни. Може би е поради безмълвните дървета, които са толкоз красиво тихи и с такава деликатност ти разкриват пътеката, че се свързват със самата душа на бродника. Може би тъй като пострадвам, до момента в който нося товара, освен вътрешния, само че и този на гърба. Болката усилва степента на емпатия и в действителност разбираш, когато някой има потребност от помощ. Може би тъй като страховете утихват и насладата, че можеш да се оправиш с всичко, е по този начин мощна. Не знам. Но както ми се костват хладни унгарците, по този начин си давам сметка, че от дълго време не съм чувала толкоз хора да се смеят дружно вечер по този начин здраво и гръмогласно.
Понякога в палатковия лагер няма топла вода, само че никой не се цупи или оплаква. Наричат ледения вечерен душ „ ободрителен “. Не слушам никой да подлага на критика, както е във фейсбук. Дори аз, с цялата ми болежка в гърба, която последователно се захлупва от болки в колената, дублирам: „ Много съм щастлива, че съм тук “. Това са ендорфините, които се отделят в организма поради великата ни дарба, наречена придвижване.
Запознавам се с поляк, който няма визия накъде е тръгнал – прави го, с цел да помогне на другар, който е трябвало да пристигна, само че не съумял. И по този начин поема с раницата, откакто 3 месеца не е излизал от у дома, тъй като има бебе. „ Нямам визия къде съм, несъмнено в никакъв случай няма да видя тези хора отново, аз съм доста свенлив, само че тук нямам никакви бариери да приказвам с който и да било и единствено ми се пее. Сигурно ме мислят за вманиачен ”. Пак ендорфините.
На финала някои плачат от наслада, че са съумели. Има майка с дете на 9 години. Решила да тръгне, тъй като то е пристрастено към екрана на телефона и това измислила, с цел да му покаже света. Има моменти, в които тази жена носи освен своята раница, само че и неговата и не дава на никого да ѝ помогне. „ Това е мое решение, ще се оправя, тук се изучавам на самообладание ”. Питам я какво прави, когато детето се умори и откаже да продължи. „ Разсейвам го! Показвам му пеперуди, изучавам го да слуша и разпознава птиците. ” Последната вечер това момче получава премия за най-млад участник и цяла вечер танцува, не запомнил за телефона. А за най-възрастен участник печели дама на 76, която няколко пъти ме задмина по пътя.
Не мога да пропусна уредниците, които заран преди всички потеглят по маршрута, с цел да го обозначат с червени ленти, вечер строят лагера, обезпечават готвена храна и посрещат всеки, в действителност всеки от идващите с бурни овации. Винаги усмихнати, постоянно подготвени да оказват помощ. Винаги с убийствено възприятие за комизъм.
Дъждът е другар
За самия маршрут не може да се споделя, съгласно мен е доста персонално, съзерцателно прекарване. По пътя има водопади, можеш да откриеш фосили, драконови пещери, остарял манастир от XII век, само че най-вече гора. Всякаква, с млади или остарели дървета. Бухал, кълвач, червеношийка и доста гарвани. Ако има нещо, от което ме е боязън в планината, това са гръмотевици. Първата вечер стартира да трещи, само че съм толкоз изтощена, че си лягам в палатката. Ослепителни светкавици и ужасяващи гръмотевици падат сякаш върху мен. Но страхът е преместен от умората и задрямвам безпаметно.
На идващия ден пътят минава през гора, покосена от снощната стихия. Никога не съм виждала толкоз разхвърляна гора, заградени пътеки, завихрени клони и обгорени стволове. Не съм виждала такова опустошаване, наподобява на война или разрушителна разлъка и си давам сметка какъв брой нагледна е природата за нашите персонални вътрешни положения.
Последната заран се разсънвам от дъжда, вали, излива се. Няма по какъв начин да вървим през днешния ден, „ дано най-малко си измия зъбите ” – си споделям и по-късно съм подготвена, с раницата, събрана палатка и на път под дъжда. Няма значение, че вали, ти си част от дъжда, той не е зложелател, а другар. Природата в мен. Всъщност целият маршрут е директно обвързван с опазването и опознаването на естествените стихии. Дрехите на Fjällräven са направени от бързосъхнещи материали, допустимо най-природосъобразни. Това е тяхна мощ и не престават настойчиво търсенията си в тази посока. На всеки участник се дава платнена торбичка за многократна приложимост, в която да събира отпадък, открит по пътя, най-после има премия за най-вече боклуци. Нещо като сливи за боклук.
Минаваме в дъжда през доста тясна горска пътека, която води нагоре, към скалите. През цялото време си пея: „ Нощта пресича моят град надлъж, площадите отдъхват от мъглите... ” и тази пътека ни води до скали. Приличат на хора и се оказва, че локалните имат две митове за мястото. Според едната, паралия от селото не поискал да приюти бедна жена по време на стихия и тя го проклела. Представете си какво извънредно проклинание, не бях чувала такова: „ Когато е най-щастлив, да се трансформира в камък ”. В деня на сватбата на щерка му всички сватбари и той се трансформират в тези камъни. Другата легенда споделя за два враждуващи рода, които заженили децата си и тръгнали по тясната пътека към манастира. Едните към този момент се венчали и тръгнали да слизат, само че не можели да се разминат с другите. Никой не желал да отстъпи, толкоз дълго седели, че се вкаменили. И моите ръце стартират да се вкаменяват от мраз под дъжда.
Лягам си и сънувам, че вървя в гораСпираме под един заслон и до момента в който се обличаме, изгрява слънце. Това е последният ден. Остават ни единствено два часа до финала. Вече всички сме другари. Не желаеме да свърши и решаваме, че ще вървим постепенно и ще стопираме в дребни селца за локални сладкиши. Види му се краят.
Наистина не ми се потегля. Всички участници са посрещнати на финала с овации и музика. Вечерта има скара, бири и диджей. Големи танци, най-вече с ръце, тъй като краката болят. Всички са със странни походки. Пие се лимонада и палинка – локалната ракия. Смея се на всяка дума. Пак ендорфините.
Рано на идната заран съм в буса за Будапеща. Текат ми сълзи, ами, да, рева без предизвестие. Без пояснение. Сбогуваме се бързо. И съм в аероплан. Пристигам в София. Отключвам вратата. Натискам копче – светка нещо на тавана – лампа. Завъртам ключ, котлон. Само 5 дни стигат, с цел да забравиш цивилизацията. Няма гора, има стени, таван. Няма небе и звезди. Странно е, пущам пералня, има баня и легло. Странно. Лягам си и сънувам, че вървя в гора.
Бих отишла още веднъж незабавно. Препоръчвам Вандортура. „ Препоръчвам “ е прекомерно слаба дума.
Източник: spisanie8.bg
КОМЕНТАРИ