Спомен за Радичков, или перушината на надеждата*
Към края на 2019-а излезе десетият том от дванайсеттомните събрани съчинения на Йордан Радичков. Остава да се донаправят предпоследният и последният етаж от голямата словесна постройка – монумент на един от най-талантливите хора на България; финалът наближава.
Имах шанса и достойнството да съм ангажирана с плана от самото му потегляне – още отпреди 2009-а, когато се появи книгата „ чело ” на серията. Тоест работя за събраните съчинения към този момент повече от десетилетие. Което значи и че непрестанно, още веднъж и още веднъж чета северозападните текстове. Заради непрекъснатото преговаряне Радичковите истории и герои са ми станал повече от близки – изцяло същински са ми тенецът, Гоца, Лазар, Сусо, Левачко, Аврамови махали, Куче влачи, Заеко, оня, дето свири с окарина на тавана, Торлака, до момента в който написа писмо до торлаците. Също Иван Ефрейторов (с лицето на Григор Вачков), Иван Мравов и Матей, Исай от „ Козя брада ”, още иманярите с тайните им бележници, монахът с шевната машина, духовите музики, спомените за коне, косовете, свраките, клюводръвците, врабчетата, таралежът, който се бори против автозавъра, драколът, оставящ боси стъпки по снега, катунът, който осиновява подхвърленото дете.
Май преди малко щрихирах портрета на „ по-общосподелимия ” Радичков. Е, в неговия свят има и
места, където е по-пусто откъм гости
А пък тези места също има за какво да бъдат въображаеми.
Ето го да вземем за пример описа „ Грозната жена ” (1966): нощ, неприятен път, вали, изнервени мъже, развален рейс. Из мрака се появява жена и се причислява към „ заседналите ”; те всички някак се извръщат към нея, невидима в тъмното, пожелават я. Гласът ѝ е прелестен, смехът ѝ стопля и сякаш осмисля цялата битово-пътна глупотевина. Докато лампите светват (пристига нова кола, с цел да натовари закъсалите) и мъжете виждат: „ Това бе една извънредно смачкана женица... от ония..., които търсеха шанса си по пътищата или на новите строителни обекти, подвозвана от камионджии и изоставяна от тях по средата на пътя... ” Сега никой не желае да е покрай дамата. И на героите, и на читателите им става болно и горчиво.
На Радичков му е била значима тази история – след значително години той я проиграва още веднъж. В „ Дъждовен трен ” (1981) отново става дума за хора на път (те са в купе на влак), отново в дребното пространство са инцидентно събрани много мъже и една-единствена жена, отново вали, отново на всички места е влажност и неуют, мъжете отново стартират да се домогват (с жест, взор, дума) до непознатата. Тя е хубава по един топъл, дъхав, апетитен и елементарен метод („ от вида дами, които народът назовава домакински самун ”). Но е с бебето си. И този път отскачането, изгубването на желанието се случват, тъй като по някое време, със умерено, почтено и нееротическо дебелоочие, дамата вади гръд, с цел да накърми детенцето си, а жестът ѝ в действителност зачертава мъжете, щенията им, съществуването им, надпреварите им.
И двата описа приказват за Мъжа и Жената, говорейки
за отместване на заблуда, за научаване и проглеждане
Идват тези разкази откъм тъгата и виновността на мъжа заради/пред самия себе си, откъм неудобството пред/от самия себе си – толкоз безразсъден заради желанието (и от някъде нататък – излишен). И в двата сюжета дамата изправя мъжа пред разочароваността му, пред отмалялост от физиологиите на житейското, от плътта и автоматизмите ѝ. И да, оттатък времето на креативното си прохождане Радичков не е разказвал за буен блян и бурна обич, за голямо благополучие заради реализирана заедност на мъж и жена.
Друг един повтор измежду тези хиляди страници също постоянно ме е впечатлявал: писателят нееднократно рисува свръхнатоварена кола, трудно напредваща по пътя, непостижима за теглещите я коне. Рисува и човек, който все се намесва в рисковата сцена: в „ Гераско ” (1965), откакто конят не съумява с товара, героят самичък се впряга в колата и я издърпва след себе си. Именно Гераско произнася репликата, която на друго място Радичков ще повтори, към този момент като еманация на алегория („ Чували ли сте за оня дрипльо, дето измъчвал коня си да изтегли каруцата по нанагорнището и когато конят паднал на колене..., индивидът впрегнал самичък себе си в каруцата и я изтеглил на билото? Обърнал се..., видял падналия кон на пътя, огледал тежко натоварената каруца и възкликнал: „ Ама че съм малоумен...! Аз едвам изтеглих каруцата, а желая конят да я изтегли! ”; „ Спомени за коне ”, 1974). Историята с колата и впрегнатия човек я има и в предговора към „ Неосветените дворове ” (1966).
Едва ли Радичков е познавал „ Зад линията на сражението ” на позабравения Михалаки Георгиев (1854–1916) или пък „ Хляб за другарите ” от едва известния през днешния ден Стефан Руневски (1877–1919). И двата преди малко припомнени описа пресъздават военни български години: първият приказва за 1885-а, вторият – за Първата международна война. И в двете творби сюжетът се завърта към натоварена кола, която би трябвало, безусловно би трябвало да продължи нататък. Когато животното не може повече, индивидът влиза в хамутите. Защото товарът, макар калта (или снега), макар риска за човешкото и достолепията му, се постанова да бъде изнесен, няма по какъв начин другояче, няма кой различен.
Като че ли Радичков интуитивно е опознал, отгатнал е разбирането за общностната орис, утаено в двете отдавнашни произведения, и го е отлял в сходна на тяхната картинност. Може би въпреки всичко
работи някаква непрозрачна механика на наследяването;
може би изключително сензитивният, изключително усетливият, без даже да желае, долавя и съвсем изтлели гледки и мълвежи отпреди, прави ги още веднъж осезаеми и ги изпраща напред във времето. За да оцелеят (в тъмното, потънали надълбоко) едни странни градежи, чийто смисъл не помним.
И още един сюжет, още една идейно-образна настройка непрекъснато се явяват в Радичковите текстове. В тях постоянно се споделя за птици, за хвърчене. То е изглеждало елементарно на по-младия създател – Гоца Герасков просто ей така на́ отива до Луната и след това се прибира напълно в точния момент за празниците. С трупането на десетилетията в историите сякаш все за същото – за летенето – стартира да се чува умората, проблясва догадката, че то не ще да е вечно: ето го мъжа, може би изпаднал стихотворец, който скритом пасе коня си в парка, конят е с крила, влачат се по земята, перата изпочупени, и до края не полита този ожулен, стар пегас. Ето го и натрапливото връщане при облика на срутилия се от висините Икар. Ето го и дребния трогателен текст за орлето, което е обитавало душата, и е отлитало, и се е прибирало, само че в последно време го няма, прозорците на душата отворени, чакаме, само че не идва и не идва.
Все отново (Радичков подсказва утеха), даже когато ястребът отнася обичаната врабка Ю. Тц., след нея остава нещо – остава плуваща във въздуха перушина. Перушината на птиците, дори и мъртви, е тук и ветрецът може да ѝ даде нов живот, още посоки; с перушина пълним възглавниците си,
с цел да хвърчим най-малко насън,
поривът по висини в никакъв случай не изчезва изцяло. В „ Опит за хвърчене ” (1979) на селяните, които макар „ непригодността ” си са летели, най-после им вземат балона, насичат го на части. Но младите незабавно хукват след някакво хвърчило, а съвсем-съвсем в последната минута над сцената се носи една перушинка; доскоро хората с дъха си са ѝ помагали да не падне, да продължи нататък... И тя не пада. С реещо се бяло перце (същото! нашето!, упорства детето в мене) стартира и завършва „ Форест Гъмп ”. Какво необичайно прекарване: да виждам по какъв начин през киноразказа на Земекис за американското неумно момче и неговата Джени (а и за Елвис, 60-те, Виетнам, гнева, тичането, загубите и помиряванията със ориста „ по тяхному ”) по този начин или другояче прозира нещо от тукашната история за Балона и По́лета. Какво хубаво прекарване: да виждам по какъв начин две доста разнообразни вселени се схващат, допират се в един безгласен знак, в клатещо се над главите ни перо.
Крилата може да са нежни и да овехтяват, може и да си отидат от нас.
Не и летенето.
Също не и вярата.
Вярно, в миналото беше цялостно с очаквания – по този начин счита писателят. Минало време, в миналото, свършило е – носталгията по преди хвърля малко тъжна сянка върху сегашното. Но колкото и горест да се таи в сянката, у Радичков има най-много благосклонност и деликатност. Към индивида, човечеството и всяка трошица живот на Земята.
-----------
*Заглавието е на редакцията.
Имах шанса и достойнството да съм ангажирана с плана от самото му потегляне – още отпреди 2009-а, когато се появи книгата „ чело ” на серията. Тоест работя за събраните съчинения към този момент повече от десетилетие. Което значи и че непрестанно, още веднъж и още веднъж чета северозападните текстове. Заради непрекъснатото преговаряне Радичковите истории и герои са ми станал повече от близки – изцяло същински са ми тенецът, Гоца, Лазар, Сусо, Левачко, Аврамови махали, Куче влачи, Заеко, оня, дето свири с окарина на тавана, Торлака, до момента в който написа писмо до торлаците. Също Иван Ефрейторов (с лицето на Григор Вачков), Иван Мравов и Матей, Исай от „ Козя брада ”, още иманярите с тайните им бележници, монахът с шевната машина, духовите музики, спомените за коне, косовете, свраките, клюводръвците, врабчетата, таралежът, който се бори против автозавъра, драколът, оставящ боси стъпки по снега, катунът, който осиновява подхвърленото дете.
Май преди малко щрихирах портрета на „ по-общосподелимия ” Радичков. Е, в неговия свят има и
места, където е по-пусто откъм гости
А пък тези места също има за какво да бъдат въображаеми.
Ето го да вземем за пример описа „ Грозната жена ” (1966): нощ, неприятен път, вали, изнервени мъже, развален рейс. Из мрака се появява жена и се причислява към „ заседналите ”; те всички някак се извръщат към нея, невидима в тъмното, пожелават я. Гласът ѝ е прелестен, смехът ѝ стопля и сякаш осмисля цялата битово-пътна глупотевина. Докато лампите светват (пристига нова кола, с цел да натовари закъсалите) и мъжете виждат: „ Това бе една извънредно смачкана женица... от ония..., които търсеха шанса си по пътищата или на новите строителни обекти, подвозвана от камионджии и изоставяна от тях по средата на пътя... ” Сега никой не желае да е покрай дамата. И на героите, и на читателите им става болно и горчиво.
На Радичков му е била значима тази история – след значително години той я проиграва още веднъж. В „ Дъждовен трен ” (1981) отново става дума за хора на път (те са в купе на влак), отново в дребното пространство са инцидентно събрани много мъже и една-единствена жена, отново вали, отново на всички места е влажност и неуют, мъжете отново стартират да се домогват (с жест, взор, дума) до непознатата. Тя е хубава по един топъл, дъхав, апетитен и елементарен метод („ от вида дами, които народът назовава домакински самун ”). Но е с бебето си. И този път отскачането, изгубването на желанието се случват, тъй като по някое време, със умерено, почтено и нееротическо дебелоочие, дамата вади гръд, с цел да накърми детенцето си, а жестът ѝ в действителност зачертава мъжете, щенията им, съществуването им, надпреварите им.
И двата описа приказват за Мъжа и Жената, говорейки
за отместване на заблуда, за научаване и проглеждане
Идват тези разкази откъм тъгата и виновността на мъжа заради/пред самия себе си, откъм неудобството пред/от самия себе си – толкоз безразсъден заради желанието (и от някъде нататък – излишен). И в двата сюжета дамата изправя мъжа пред разочароваността му, пред отмалялост от физиологиите на житейското, от плътта и автоматизмите ѝ. И да, оттатък времето на креативното си прохождане Радичков не е разказвал за буен блян и бурна обич, за голямо благополучие заради реализирана заедност на мъж и жена.
Друг един повтор измежду тези хиляди страници също постоянно ме е впечатлявал: писателят нееднократно рисува свръхнатоварена кола, трудно напредваща по пътя, непостижима за теглещите я коне. Рисува и човек, който все се намесва в рисковата сцена: в „ Гераско ” (1965), откакто конят не съумява с товара, героят самичък се впряга в колата и я издърпва след себе си. Именно Гераско произнася репликата, която на друго място Радичков ще повтори, към този момент като еманация на алегория („ Чували ли сте за оня дрипльо, дето измъчвал коня си да изтегли каруцата по нанагорнището и когато конят паднал на колене..., индивидът впрегнал самичък себе си в каруцата и я изтеглил на билото? Обърнал се..., видял падналия кон на пътя, огледал тежко натоварената каруца и възкликнал: „ Ама че съм малоумен...! Аз едвам изтеглих каруцата, а желая конят да я изтегли! ”; „ Спомени за коне ”, 1974). Историята с колата и впрегнатия човек я има и в предговора към „ Неосветените дворове ” (1966).
Едва ли Радичков е познавал „ Зад линията на сражението ” на позабравения Михалаки Георгиев (1854–1916) или пък „ Хляб за другарите ” от едва известния през днешния ден Стефан Руневски (1877–1919). И двата преди малко припомнени описа пресъздават военни български години: първият приказва за 1885-а, вторият – за Първата международна война. И в двете творби сюжетът се завърта към натоварена кола, която би трябвало, безусловно би трябвало да продължи нататък. Когато животното не може повече, индивидът влиза в хамутите. Защото товарът, макар калта (или снега), макар риска за човешкото и достолепията му, се постанова да бъде изнесен, няма по какъв начин другояче, няма кой различен.
Като че ли Радичков интуитивно е опознал, отгатнал е разбирането за общностната орис, утаено в двете отдавнашни произведения, и го е отлял в сходна на тяхната картинност. Може би въпреки всичко
работи някаква непрозрачна механика на наследяването;
може би изключително сензитивният, изключително усетливият, без даже да желае, долавя и съвсем изтлели гледки и мълвежи отпреди, прави ги още веднъж осезаеми и ги изпраща напред във времето. За да оцелеят (в тъмното, потънали надълбоко) едни странни градежи, чийто смисъл не помним.
И още един сюжет, още една идейно-образна настройка непрекъснато се явяват в Радичковите текстове. В тях постоянно се споделя за птици, за хвърчене. То е изглеждало елементарно на по-младия създател – Гоца Герасков просто ей така на́ отива до Луната и след това се прибира напълно в точния момент за празниците. С трупането на десетилетията в историите сякаш все за същото – за летенето – стартира да се чува умората, проблясва догадката, че то не ще да е вечно: ето го мъжа, може би изпаднал стихотворец, който скритом пасе коня си в парка, конят е с крила, влачат се по земята, перата изпочупени, и до края не полита този ожулен, стар пегас. Ето го и натрапливото връщане при облика на срутилия се от висините Икар. Ето го и дребния трогателен текст за орлето, което е обитавало душата, и е отлитало, и се е прибирало, само че в последно време го няма, прозорците на душата отворени, чакаме, само че не идва и не идва.
Все отново (Радичков подсказва утеха), даже когато ястребът отнася обичаната врабка Ю. Тц., след нея остава нещо – остава плуваща във въздуха перушина. Перушината на птиците, дори и мъртви, е тук и ветрецът може да ѝ даде нов живот, още посоки; с перушина пълним възглавниците си,
с цел да хвърчим най-малко насън,
поривът по висини в никакъв случай не изчезва изцяло. В „ Опит за хвърчене ” (1979) на селяните, които макар „ непригодността ” си са летели, най-после им вземат балона, насичат го на части. Но младите незабавно хукват след някакво хвърчило, а съвсем-съвсем в последната минута над сцената се носи една перушинка; доскоро хората с дъха си са ѝ помагали да не падне, да продължи нататък... И тя не пада. С реещо се бяло перце (същото! нашето!, упорства детето в мене) стартира и завършва „ Форест Гъмп ”. Какво необичайно прекарване: да виждам по какъв начин през киноразказа на Земекис за американското неумно момче и неговата Джени (а и за Елвис, 60-те, Виетнам, гнева, тичането, загубите и помиряванията със ориста „ по тяхному ”) по този начин или другояче прозира нещо от тукашната история за Балона и По́лета. Какво хубаво прекарване: да виждам по какъв начин две доста разнообразни вселени се схващат, допират се в един безгласен знак, в клатещо се над главите ни перо.
Крилата може да са нежни и да овехтяват, може и да си отидат от нас.
Не и летенето.
Също не и вярата.
Вярно, в миналото беше цялостно с очаквания – по този начин счита писателят. Минало време, в миналото, свършило е – носталгията по преди хвърля малко тъжна сянка върху сегашното. Но колкото и горест да се таи в сянката, у Радичков има най-много благосклонност и деликатност. Към индивида, човечеството и всяка трошица живот на Земята.
-----------
*Заглавието е на редакцията.
Източник: segabg.com
КОМЕНТАРИ