Какво е вярата? Непременно въпрос на упование в Бог или

Какво е вярата? Непременно въпрос на очакване в Бог или в религиозни доктрини? Необходимо ли е тя да се опълчва на здравия разсъдък и на рационалното мислене, или да се откъсва от тях? Дори с цел да стартира да вниква в казуса за вярата, човек би трябвало да прави разлика между рационалната и ирационалната религия. Под ирационална религия разбираме вярата (в персона или в идея), която се основава на послушание на избран несъизмерим престиж. За разлика от нея рационалната религия е разбиране, което се корени в персоналното преживяване на мисъл или на възприятие. Тя не е първично очакване в нещо, а сигурност и резистентност като качество на нашите убеждения. Вярата е линия на характера, пронизваща цялата персона, а не толкоз някакво характерно изповедание.

Рационалната религия произтича от интелектуалната и прочувствената интензивност. Тя е значим детайл за рационалното мислене, което се допуска, че изключва вярата. Как да вземем за пример ученият прави едно изобретение? Дали стартира опит след опит и събира факт по факт, без да има някакво виждане какво чака да открие? Много рядко са минавали по този път откривателите във всяка област на науката. От друга страна, никой не е стигал до значителен извод единствено благодарение на въображението. Процесът на креативно мислене във всяка област на човешката активност постоянно стартира с това, което би могло да се назова „ рационално просветление “ – самото то е плод на обилни изследвания, размишления и наблюдения. 

Историята на науката е изпълнена с – примери на религия в здравия разсъдък и с прозрения на истини. Коперник, Кеплер, Галилей и Нютон бяха обладани от непоколебима религия в здравия разсъдък. Заради нея Бруно бе изгорял на кладата, а Спиноза – отлъчен от църквата. Вярата е нужна на всяка крачка – от рационалното просветление до формулирането на една доктрина. Вярата в прозрението като една рационална цел, вярата в хипотезата като допустимо и задоволително съмнение и вярата в окончателната доктрина, най-малко до момента в който се реализира консенсус за нейната правота. Тази религия се корени в личния опит, в убедеността в силата, наблюдението и преценката на даден човек. Докато ирационалната религия е приемане на нещо за правилно единствено тъй като един престиж или болшинството твърди по този начин, рационалната религия се основава на независимото разбиране, до което човек стига вследствие на личното си креативно наблюдаване и мислене, макар мнението на болшинството.

Мисълта и преценката не са единствените области, където се демонстрира рационалната религия. В сферата на човешките връзки вярата е неотменно качество на всяко по-голямо другарство или обич. „ Да вярваш “ в различен човек значи да си сигурен в надеждността и постоянството на фундаменталните му позиции, в сърцевината на неговата персона, в неговата любов. Тук не става дума той да не трансформира мнението си, а да запази главните си претекстове като персона, да вземем за пример че уважението към живота и към човешкото достолепие е просто част от него самия, част, която не се трансформира.

В същия смисъл ние имаме религия в себе си. Ние осъзнаваме съществуването на Аз-а, на сърцевината на нашата персона, която е неизменима и оцелява през целия ни живот макар изменящите се условия и без значение от известни промени в мненията и в възприятията ни. Това е сърцевината, представляваща действителността, означавана с думата „ Аз “ и на която се основава убеждението в нашата идентичност. Ако нямаме религия в постоянството на нашето лично Аз, възприятието ни за идентичност ще бъде сложено под опасност и ние ще изпаднем според от други хора, чиято одобрителна оценка става основа за нашето възприятие за идентичност. Само човек, който има вяра в себе си, може да има вяра в другите, тъй като само той може да бъде сигурен, че на следващия ден ще бъде същият, какъвто е през днешния ден, и затова ще усеща и ще постъпва съгласно упования от него метод. Вярата в себе си е належащо изискване за способността ни да обещаваме и тъй като, по думите на Ницше, човек може да се характеризира по способността си да дава обещание, вярата е едно от изискванията за оцеляване на индивида. По отношение на обичта от огромно значение е вярата в личната любов, в способността да вдъхнеш любов у другите и в нейната резистентност.

Един различен аспект на вярата в едно лице е обвързван с вярата в качествата на другите. Нейната напълно първична форма е вярата на майката в бъдещето на новороденото – че то ще живее, ще пораства, ще проходи, ще проговори. При все това растежът на детето е обвързван с избрани независещи от човешката воля закономерности и нейните упования сякаш не изискват демонстрация на религия. Различно е обаче при качествата, чието развиване може да се наруши според от субективни аргументи – то да може да обича, да бъде щастливо, да разчита на здравия си разсъдък, както и някои по-специфични качества, като да вземем за пример артистичните му дарования. Те са семена, които се развиват и израстват, в случай че има подобаващи условия, или пък могат да бъдат потискани, в случай че липсва удобна конюнктура.

Може би най-същественото изискване е оня човек; който играе най-важна роля в живота на детето, да има вяра във опциите на своята рожба. Тази религия обуславя разликата сред възпитанието и манипулирането. Възпитанието е идентично с подкрепяне детето да осъзнае своите благоприятни условия. Противоположното разбиране е манипулиране, което се основава на неявяване на религия в развиването на качествата на детето и в убеждението, че то ще се развие вярно единствено в случай че възрастните му налеят в главата това, което желаят, и подтиснат у него нежеланите от тях импулси. Не е нужна религия в робота, защото в него няма живот.

Кулминацията на вярата в другите е вярата в човечеството. На Запад тя е изразена от юдейско-християнската вяра и е намерила най-силното си отражение в филантропичните политически и обществени хрумвания през последните 100 и петдесет години. Както вярата в дете, тя се основава на концепцията, че човек има качества, с които при подобаващи условия може да построи публичен ред върху правилата на равенството, справедливостта и обичта. Той още не е построил такова общество и по тази причина убеждението, че би могъл да реализира тази цел, изисква религия. Както при всички случаи на рационална религия, тази също не е илюзия, а се основава на доказателства за постигнатото от човешкия жанр и на вътрешния опит на всеки човек, на личното му възприятие за здрав разсъдък и любов.

Вярата изисква смелост, подготвеност да поемеш риска, да понесеш даже отчаяние и болежка. Който упорства, че сигурността и сигурността са най-важните условия за живот, той не е в положение да има вяра. Който се затваря в една система на самоотбрана, където намира сигурност благодарение на дистанцията и собствеността, се трансформира в пандизчия. За да си обичан, с цел да обичаш, се изисква храброст, смелостта да даваш оценка на избрани полезности и да направиш скок, като рискуваш всичко поради тях.

Такава храброст е доста друга от смелостта, за която говореше прословутият самохвалец Мусолини, издигайки лозунга „ Да живеем рисково! “. Неговата храброст е смелостта на нихилизма, която се корени в деструктивното отношение към живота, в отрицанието му, в неспособността да обичаш живота. Смелостта на отчаянието е противовес на смелостта, родена от любов, така както вярата във властта е противовес на вярата в живота.

Имат ли вярата и смелостта практическо приложение? Вярата фактически е нужна всеки момент. Необходима е религия, с цел да се отгледа едно дете, нужна е религия, с цел да заспиш, нужна е религия за започване на всякаква работа. За всички нас тази религия към този момент е въпрос на табиет. Комуто липсва религия, той непрестанно се тревожи за детето си, страда от бодърствуване или не е в положение да прави каквато и да е креативна дейност; той е недоверчив, пази се от доближаване с други хора, или е хипохондрик, или пък не може да мисли за дълготрайни планове. Да държиш на преценката си за някого даже когато публичното мнение или непредвидени условия я опровергават; да отстояваш убежденията си даже когато те не са известни – всичко това изисква религия и храброст. Необходими са религия и храброст, с цел да приемем компликациите, спънките и тъгите в живота, като провокации, чието превъзмогване ни прави по-силни, вместо като незаслужено и несправедливо наказване.

На процедура вярата и смелостта се пораждат в дребните неща на всекидневието. Първата, крачка е да разберем къде и по кое време губим вярата си, с цел да прозрем през мотивацията, прикриваща обезверяването, да изясним по кое време човек работи под напора на страха и по какъв начин се оправдава. Да разберем, че всяко изменничество по отношение на нашата религия ни прави по-слаби, а всяка уязвимост води до ново изменничество и по този начин нататък, до момента в който се затвори омагьосаният кръг. Тогава човек също по този начин схваща, че до момента в който умишлено се опасява от това да не бъде обичан, е налегнат от действителния, само че нормално несъзнателен боязън да обича. Да обичаш, значи да бъдеш безрезервен, да си изцяло уверен, че твоята любов ще породи любов у обичания човек. Любовта е акт на религия и оня, който има малко религия, обича малко.

От: „ Изкуството да обичаш ”, Ерих Фром, изд.  " Кибеа ", превод Станислава Миланова
Снимки: Alternet, ThoughtCo