Спомени от миналото: Да си пловдивчанин и да си студент в столицата
Какви са били едновремешните пловдивски студенти, когато следването беше мъчно и много мизерно, само че те бяха млади и не пропуснаха годините в София, с цел да изживеят красиви мигове? Предлагаме ви описа на Юлий Славов, част от книгата му " Помня Пловдив ":
Три години след довеждане докрай на гимназията, през есента на 1960 година, внушителна група пловдивчани тръгнахме към софийските „ вузове”. Всеки от нас имаше причина за продължителната пауза. Голямата част от момчетата бяха отбили наложителната военна работа, повече от девойките бяха работили, най-много в производството, и по-този метод се снабдиха с привилегията „ работническа кандидатура”. Имаше и такива, които трябваше да търсят способи за превъзмогване на жестоките ограничавания, налагани от режима против белязани младежи. Както и да е, в София се събрахме много филибелии, с вероятност четири-пет години да търкаме жълтите павета или да съзерцаваме позлатените кубета на храма „ Свети Александър Невски”.
Не привикнахме елементарно и бързо към смяната. Нова среда, непознато обграждане, намалено самочувствие, непрекъснато зараждаща нужда да решаваш независимо заплетени проблеми… Пловдивското мъчно се заменяше въпреки и с по-лъскавата, по-уредена, по-осветена Столица. Затова много време досаждахме на родителите си с съвсем ежеседмично подскачане до родното, до познатото, до обичаното...
Тънките ни джобчета постановяваха да търсим евтини способи за превоз, та се наложи бързо-бързо да изучим използването на автостопа. Имаше си правила тази проклетия, въпреки и неписани. Първо се изискваше самообладание и подготвеност за прахосан полуден. Второ, изборът на мястото за очакване имаше главно значение за крайния триумф. На павирания бул. „ Ленин”(сега „ Цариградско шосе”) се знаеха местата (естествено без очертания) на „ мъжкия” и „ женския” автостоп.
Мъжкият – горе, при тополите, след наклона, пред военните блокове, женският – долу, в ниското, където в този момент е кръговото кръстовище. Мотивите са ясни: долу шансът за момчетата е съвсем нулев, тъй като водачите, изключително на камионите, набираха овреме скорост, с цел да преодолеят без напън изкачването. Друго е, в случай че от колата видиш младо, красиво момиче да подвига ръка в подножието на високото. И да не ти се желае да мъчиш моторчето по баира, очертаващата се опция за по-приятно пътешестване те скланя към компромис. Третото, последно предписание се отнасяше до типа автомобил, за който да вдигаш ръка за прекъсване. Момчетата не подбираха – в противен случай, на камионите сякаш повече им „ се отваряше парашута”. Пък и леките коли бяха към момента необичайност, та минаваха „ от дъжд на вятър”. Вярно, с камион до Пловдив се стигаше постепенно и тягостно, само че виж нагоре предписание №1. Най-тежко беше изкачването на Вакарелския хълм. Качим ли го, пътят надолу, въпреки да прекосяваше сюрия градчета и села, някакси по спореше. Минат, не минат четири-пет часа и ето ни икономично вкъщи, във Филибето. Другата седмица, хайде отново!
И студентството се отличаваше радикално от сегашните му линии. Бяхме по-склонни да одобряваме напълно обикновени условия на бита в предлаганите квартири. Не претендирахме ненужно. Търсехме преференциалното и бяхме склонни към взаимни отстъпки. Една илюстрация: първата ми квартира беше таванска стая, над двуетажна къща, с клозет на първия етаж и умивалник в избата. Отоплението – с твърдо гориво, въглища и дърва, закупени от склада на „ Топливо”. За общежития още не ставаше дума. Няколко блока се построиха на 4-ти километър, само че те не стигаха за чужденците, камо ли да опре до нас.
В тези години потегли процесът по преместването на МЕИ ”Ленин” от паметника на Васил Левски в Дървеница или, другояче казано, от пъпа на София, та в шопско равно поле. На нашия институт (сега Технически университет) беше предоставена голямата постройка на досегашна казарма и нищо друго. Тогава се строиха амфитеатралните зали пред зданието, тогава вървеше редом вътрешно преустрояване и образователен развой. Извозваха ни с препълнени рейсове, паралелно до негодуващите професори. По-късно продължиха трамвая от Пионерския замък (Семинарията) до Дървеница, та пътуването се облекчи осезаемо.
И други особености имаше следване ни. Когато ни приканиха през есента на 1960 година, някои шегобийци се изцепваха, че Институтът приличал на Смолни през 1917 година Сновяха напред-назад групи младежи, непознати и непознаващи се, част от момчетата с остригани глави, завещание от преди малко завършилата военна служба… Събраха ни в 250-та публика и ни оповестиха вести: ние сме випускът, който първи стартира с „ трудов” учебен срок. Разпределени сме в девет софийски завода, два месеца ще усвояваме специалност и ще учим вечер, по-късно ще поставим изпит за разряд в завода, ще ни назначат на работа на смени и в края на януари ще имаме сесия.
След това ни разпоредиха, незабавно заедно, всички да се преместим насреща, в Музикалния спектакъл, където ще се организира среща със секретаря на Централен комитет на ДКМС, другаря Иван Абаджиев. Напълнихме залата и чухме заклеймяването на другаря Вълко Червенков по отношение на култа към личността. Помислих си, стартира се!
Въпреки че учехме в разнообразни образователни заведения, с друга стратегия и натоварване, стараехме се да не прекъсваме.
Ръководството на ВУЗ-а, без да подвига непотребен звук, беше възприело политиката да не се предоверява на резултатите от приемната акция. По тази причина, изключително през първите години, бяхме подложени на такова безпощадно кастрене, че за никакъв академизъм не можеше да става дума. Налагаше се да се браним за оцеляване. Следните цифри показват картинката: започнахме по специалността поток от 400 студенти, дипломирахме се (заедно с окапалите от горните курсове) всичко 180 души.
Нашето потомство имаше обаче голямата привилегия да слуша лекции от последните преподавателски години на светила в науката като учен Балевски, професорите Брадистилов, Саздов, Петров, Константинов (баща), Якимов, Калев, Кисьов, Радев, Попов, Дивизиев… Точно те, множеството възпитани в елитни непознати университети, внимателно, само че наяве недоволстваха против системата.
Скоро след началото на следването се заприказва, че се приготвя възобновяване на остарялата традиция – българското студентство да чества 8 декември като собствен празник. Бяхме слушали от родители и близки за събитията, които са се провеждали в този ден, за всеобщото почитание, демонстрирано от обществото към студентското съсловие.
Как се възродиха тържествата? Както времето го постановяваше, проведоха се общи събрания по факултети. Ние имахме шансът да слушаме словото на неповторимо ерудирания учен Ангел Балевски. Речта му беше изпълнена с мъдрост и закачки, по тази причина със унес приемахме казаното от него. Очаквахме да подмятна в даден момент фамозната си шегичка:”Като знам какви инженери готвим, ме е боязън да ида на доктор!” и той не пропусна подобаващото време да ни развесели и настрои празнично.
Все отново ние си запазихме правото вечерта да продължим веселието по тертипа, който бяхме запечатали от родителите. Събрахме се една група и се насочихме към механа, позната сред хората с името „ Паризияна”, в един партер при започване на улица „ Позитано”. Слезохме по стълбите, отворихме вратата и в същото време достолепни старци (май, май на сегашната ми възраст) от двете огромни маси станаха уважително и ни посрещнаха: „ Ето ги студентите, да ви е цветущ празника!” Персоналът бързо ни насочи към една маса, а преди още да сме седнали, към нас започнаха да „ валят” от прилежащите възрастни клиенти каничка след каничка алено вино. До късна доба, две генерации някогашни и сегашни студенти сърдечно и доброволно отбелязахме възобновяването на студентския празник.
По нататък, 8 декември се утвърди и разви, с цел да стигне до днешното му преживяване при най-високи стандарти.
Запомнил съм шегата с равнището на знание на българския език, до което беше достигнала преподавателката по театрална пластика Герда Глоке и конфузните случки, свързани с това. Ето някои:
Дояли й се на госпожа Глоке агнешки мозъчета, влиза в магазин за дреболии и упорито пита „ Имате ли агнешки акъли?”. Човекът зад щанда гледа мъдро.
Влиза в месарски магазин, търси свински пушени гърди и, с цел да бъде „ по-прилична”, се обръща към продавача: „ Имате ли пушен бюст?” Продавачът недоумява.
Студенти звънят в дома им, търсейки брачна половинка й господин Михайлов. Нейният спокоен и доста безапелационен отговор е:” А, Михайлов умря!”. Ама по какъв начин, ние допреди час бяхме дружно, той изглеждаше добре, по какъв начин по този начин се случи това?” Отговорът още веднъж е явен:” Да, той се върна в къщи, беше изтощен, яде небрежно и легна да почине.” Леко комплициране на глаголните времена позволила чужденката и смисълът дерайлирал съдбовно.
После се преместихме във фоайетата и лудяхме до измежду нощ. Подхождаше им на артистите да го могат повече от всички, пък и бяха славно потомство.
Още една отлика имаше следването ни в тези времена. Всяка година ни ангажираха по една-две бригади, където полагахме безвъзмезден публичен труд. През лятото работата беше разнообразна – от археологични експедиции до прокопаване на канали. Бъдещите инженери имаме значителен принос за това, че като студенти завършихме бездънен напоителен канал край пазарджишкото село Черногорово. Изкопът почнали пандизчии, след това копали хулигани и на края, какво по-подходящо от това каналът да се довърши от студентите. Всеки на мястото си, всеки по реда си, нали!
Източник: " Трафик "
Три години след довеждане докрай на гимназията, през есента на 1960 година, внушителна група пловдивчани тръгнахме към софийските „ вузове”. Всеки от нас имаше причина за продължителната пауза. Голямата част от момчетата бяха отбили наложителната военна работа, повече от девойките бяха работили, най-много в производството, и по-този метод се снабдиха с привилегията „ работническа кандидатура”. Имаше и такива, които трябваше да търсят способи за превъзмогване на жестоките ограничавания, налагани от режима против белязани младежи. Както и да е, в София се събрахме много филибелии, с вероятност четири-пет години да търкаме жълтите павета или да съзерцаваме позлатените кубета на храма „ Свети Александър Невски”.
Не привикнахме елементарно и бързо към смяната. Нова среда, непознато обграждане, намалено самочувствие, непрекъснато зараждаща нужда да решаваш независимо заплетени проблеми… Пловдивското мъчно се заменяше въпреки и с по-лъскавата, по-уредена, по-осветена Столица. Затова много време досаждахме на родителите си с съвсем ежеседмично подскачане до родното, до познатото, до обичаното...
Тънките ни джобчета постановяваха да търсим евтини способи за превоз, та се наложи бързо-бързо да изучим използването на автостопа. Имаше си правила тази проклетия, въпреки и неписани. Първо се изискваше самообладание и подготвеност за прахосан полуден. Второ, изборът на мястото за очакване имаше главно значение за крайния триумф. На павирания бул. „ Ленин”(сега „ Цариградско шосе”) се знаеха местата (естествено без очертания) на „ мъжкия” и „ женския” автостоп.
Мъжкият – горе, при тополите, след наклона, пред военните блокове, женският – долу, в ниското, където в този момент е кръговото кръстовище. Мотивите са ясни: долу шансът за момчетата е съвсем нулев, тъй като водачите, изключително на камионите, набираха овреме скорост, с цел да преодолеят без напън изкачването. Друго е, в случай че от колата видиш младо, красиво момиче да подвига ръка в подножието на високото. И да не ти се желае да мъчиш моторчето по баира, очертаващата се опция за по-приятно пътешестване те скланя към компромис. Третото, последно предписание се отнасяше до типа автомобил, за който да вдигаш ръка за прекъсване. Момчетата не подбираха – в противен случай, на камионите сякаш повече им „ се отваряше парашута”. Пък и леките коли бяха към момента необичайност, та минаваха „ от дъжд на вятър”. Вярно, с камион до Пловдив се стигаше постепенно и тягостно, само че виж нагоре предписание №1. Най-тежко беше изкачването на Вакарелския хълм. Качим ли го, пътят надолу, въпреки да прекосяваше сюрия градчета и села, някакси по спореше. Минат, не минат четири-пет часа и ето ни икономично вкъщи, във Филибето. Другата седмица, хайде отново!
И студентството се отличаваше радикално от сегашните му линии. Бяхме по-склонни да одобряваме напълно обикновени условия на бита в предлаганите квартири. Не претендирахме ненужно. Търсехме преференциалното и бяхме склонни към взаимни отстъпки. Една илюстрация: първата ми квартира беше таванска стая, над двуетажна къща, с клозет на първия етаж и умивалник в избата. Отоплението – с твърдо гориво, въглища и дърва, закупени от склада на „ Топливо”. За общежития още не ставаше дума. Няколко блока се построиха на 4-ти километър, само че те не стигаха за чужденците, камо ли да опре до нас.
В тези години потегли процесът по преместването на МЕИ ”Ленин” от паметника на Васил Левски в Дървеница или, другояче казано, от пъпа на София, та в шопско равно поле. На нашия институт (сега Технически университет) беше предоставена голямата постройка на досегашна казарма и нищо друго. Тогава се строиха амфитеатралните зали пред зданието, тогава вървеше редом вътрешно преустрояване и образователен развой. Извозваха ни с препълнени рейсове, паралелно до негодуващите професори. По-късно продължиха трамвая от Пионерския замък (Семинарията) до Дървеница, та пътуването се облекчи осезаемо.
И други особености имаше следване ни. Когато ни приканиха през есента на 1960 година, някои шегобийци се изцепваха, че Институтът приличал на Смолни през 1917 година Сновяха напред-назад групи младежи, непознати и непознаващи се, част от момчетата с остригани глави, завещание от преди малко завършилата военна служба… Събраха ни в 250-та публика и ни оповестиха вести: ние сме випускът, който първи стартира с „ трудов” учебен срок. Разпределени сме в девет софийски завода, два месеца ще усвояваме специалност и ще учим вечер, по-късно ще поставим изпит за разряд в завода, ще ни назначат на работа на смени и в края на януари ще имаме сесия.
След това ни разпоредиха, незабавно заедно, всички да се преместим насреща, в Музикалния спектакъл, където ще се организира среща със секретаря на Централен комитет на ДКМС, другаря Иван Абаджиев. Напълнихме залата и чухме заклеймяването на другаря Вълко Червенков по отношение на култа към личността. Помислих си, стартира се!
Въпреки че учехме в разнообразни образователни заведения, с друга стратегия и натоварване, стараехме се да не прекъсваме.
Ръководството на ВУЗ-а, без да подвига непотребен звук, беше възприело политиката да не се предоверява на резултатите от приемната акция. По тази причина, изключително през първите години, бяхме подложени на такова безпощадно кастрене, че за никакъв академизъм не можеше да става дума. Налагаше се да се браним за оцеляване. Следните цифри показват картинката: започнахме по специалността поток от 400 студенти, дипломирахме се (заедно с окапалите от горните курсове) всичко 180 души.
Нашето потомство имаше обаче голямата привилегия да слуша лекции от последните преподавателски години на светила в науката като учен Балевски, професорите Брадистилов, Саздов, Петров, Константинов (баща), Якимов, Калев, Кисьов, Радев, Попов, Дивизиев… Точно те, множеството възпитани в елитни непознати университети, внимателно, само че наяве недоволстваха против системата.
Скоро след началото на следването се заприказва, че се приготвя възобновяване на остарялата традиция – българското студентство да чества 8 декември като собствен празник. Бяхме слушали от родители и близки за събитията, които са се провеждали в този ден, за всеобщото почитание, демонстрирано от обществото към студентското съсловие.
Как се възродиха тържествата? Както времето го постановяваше, проведоха се общи събрания по факултети. Ние имахме шансът да слушаме словото на неповторимо ерудирания учен Ангел Балевски. Речта му беше изпълнена с мъдрост и закачки, по тази причина със унес приемахме казаното от него. Очаквахме да подмятна в даден момент фамозната си шегичка:”Като знам какви инженери готвим, ме е боязън да ида на доктор!” и той не пропусна подобаващото време да ни развесели и настрои празнично.
Все отново ние си запазихме правото вечерта да продължим веселието по тертипа, който бяхме запечатали от родителите. Събрахме се една група и се насочихме към механа, позната сред хората с името „ Паризияна”, в един партер при започване на улица „ Позитано”. Слезохме по стълбите, отворихме вратата и в същото време достолепни старци (май, май на сегашната ми възраст) от двете огромни маси станаха уважително и ни посрещнаха: „ Ето ги студентите, да ви е цветущ празника!” Персоналът бързо ни насочи към една маса, а преди още да сме седнали, към нас започнаха да „ валят” от прилежащите възрастни клиенти каничка след каничка алено вино. До късна доба, две генерации някогашни и сегашни студенти сърдечно и доброволно отбелязахме възобновяването на студентския празник.
По нататък, 8 декември се утвърди и разви, с цел да стигне до днешното му преживяване при най-високи стандарти.
Запомнил съм шегата с равнището на знание на българския език, до което беше достигнала преподавателката по театрална пластика Герда Глоке и конфузните случки, свързани с това. Ето някои:
Дояли й се на госпожа Глоке агнешки мозъчета, влиза в магазин за дреболии и упорито пита „ Имате ли агнешки акъли?”. Човекът зад щанда гледа мъдро.
Влиза в месарски магазин, търси свински пушени гърди и, с цел да бъде „ по-прилична”, се обръща към продавача: „ Имате ли пушен бюст?” Продавачът недоумява.
Студенти звънят в дома им, търсейки брачна половинка й господин Михайлов. Нейният спокоен и доста безапелационен отговор е:” А, Михайлов умря!”. Ама по какъв начин, ние допреди час бяхме дружно, той изглеждаше добре, по какъв начин по този начин се случи това?” Отговорът още веднъж е явен:” Да, той се върна в къщи, беше изтощен, яде небрежно и легна да почине.” Леко комплициране на глаголните времена позволила чужденката и смисълът дерайлирал съдбовно.
После се преместихме във фоайетата и лудяхме до измежду нощ. Подхождаше им на артистите да го могат повече от всички, пък и бяха славно потомство.
Още една отлика имаше следването ни в тези времена. Всяка година ни ангажираха по една-две бригади, където полагахме безвъзмезден публичен труд. През лятото работата беше разнообразна – от археологични експедиции до прокопаване на канали. Бъдещите инженери имаме значителен принос за това, че като студенти завършихме бездънен напоителен канал край пазарджишкото село Черногорово. Изкопът почнали пандизчии, след това копали хулигани и на края, какво по-подходящо от това каналът да се довърши от студентите. Всеки на мястото си, всеки по реда си, нали!
Източник: " Трафик "
Източник: blitz.bg
КОМЕНТАРИ