Защо Източна Европа е такава: Пророчествата на Адам Смит
Източноевропейските общества са през днешния ден по-богати и сполучливи от когато и да било в историята. И все пак са разочаровани от обрата, наложил се преди 30 години. Учението на Адам Смит дава положително пояснение за този абсурд, написа политологът Даниел Смилов в коментар за Deutsche Welle .
Адам Смит е възприеман през днешния ден като стопански гуру на пазарните фундаменталисти и феновете на минималната страна. Левите критици на “неолиберализма ” постоянно го сочат като първопричината за всяко зло и подстрекател на чикагската икономическа школа, Тачър и Рейгън. За тези хора в Източна Европа, които още се оплакват от прехода и се опиват от носталгия по соца, Смит също е антигерой: той ясно е посочил за какво обществата с планова стопанска система в никакъв случай няма да забогатеят и просперират - за разлика от тези, които разчитат на свободната самодейност и конкуренцията.
В част от тези недоволства против Смит има истина - изключително в това, че е срутил самите основи на фантазиите за комунистическо стопанство (което не пречи на мнозина да не престават да си ги таят). Адам Смит обаче е надалеч по-нюансирана, комплицирана и значима фигура, в сравнение с всеобщо е представян. Той е на първо място политически мъдрец и честен мъдрец, в чието обучение се съдържа доста повече от апология на пропазарните промени.
В това обучение можем да открием да вземем за пример едно много положително пояснение за непредвиденото отчаяние на източноевропейците от демократичната страна, наложила се преди 30 години. А това отчаяние би трябвало да бъде обяснено, тъй като става дума за общества, които през днешния ден са по-богати и сполучливи от когато и да било в историята си.
Възгледите на Смит произтичат от философските му разбирания за моралността. Морален човек съгласно него е този, който изпитва емпатия и е в положение да страда със страдащите, без да е в тяхното състояние. Нещо повече: той би трябвало да изпитва емпатия освен към най-близките си, а към всяко едно човешко създание. На базата на такива реципрочни усеща поражда публичният морал като система от правила, които понижават страданието. Истински честен човек обаче не е този, който просто е наизустил тези правила и се води от тях заради боязън от глоба и наказване, а този, който ги е интернализирал, който е възпитал и развил съчувственото си възприятие.
Според Смит страната има задължението да наложи (силово) правила, тъй че да ограничи опциите хората да се нараняват едни други. За задачата тя основава съдилища, полиция, охранителни органи. Освен това страната има задължението да се грижи за просперитета на обществото, налагайки пазарната стопанска система - т.е., свободната самодейност и конкуренцията. Смит е бил последовател и на публично подкрепеното обучение за бедните - извънредно прогресивна концепция за 18. век, когато е било необятно публикувано схващането, че бедните би трябвало да се държат без средства, с цел да не се пропият и развратят.
Адам Смит е знаел и нещо основно: че страната не може, а и не трябва да се пробва да наложи на хората да бъдат морални, да изпитват емпатия един към различен. Насила красота не става: най-вече държавното принуждение да докара до огромно публично двуличие. В това отношение Смит е бил песимистичен освен към страната, само че и към проведената вяра и въобще към всички публични структури, които с напън и наказания претендират, че ще създадат хората морални. Той ясно е съзнавал, че тези структури могат да попаднат в ръцете на хора, които под благовиден публичен претекст ги употребяват най-много за личните си цели.
Накратко: една страна може да се ръководи добре, може да реализира стопански триумфи, да лимитира насилието и да подсигурява съществени права на индивида. Но всичко това няма самó по себе си да направи хората в тази страна по-морални. Нещо повече даже: обществото може да си остане формирано от евентуални крадци, убийци и бандити и отново да действа относително спокойно и сполучливо.
Реформите в Източна Европа започнаха с бодрия рефрен на Фукуяма, че демократичната народна власт победи по света като връхна точка в идеологическата еволюция на човечеството. Подобно на учителя си Хегел, Фукуяма разгласи страната за еманация на публичния морал и на самостоятелната независимост. Според този мироглед конституционното налагане на демократичната народна власт е в същото време и връх на публичния морал, реализация на просвещенските идеали за независимост, разумност и отговорност. Веднъж приели разпоредбите на демократичната народна власт, обществата доближават максимума освен във функционално отношение, само че и от морална позиция.
Днес Фукуяма постоянно е подложен на критика и даже осмиван за тезата си за безалтернативността на демократичната народна власт, ознаменуваща “края на историята ” (по едноименната му книга). Впрочем, с тази си теза той може да се окаже прав, тъй като макар множеството опити към момента никой не е измислил нещо по-атрактивно от демократичната народна власт. Масова миграция към Китай няма, нали? Да не приказваме за Русия или Венецуела.
Това, в което Фукуяма сигурно е сбъркал, е превръщането на демократичната народна власт в последна инстанция на обществено-политическия морал. Както Адам Смит вярно е предполагал, връзката сред едното и другото нито е автоматизирана, нито е обезпечена. Често е даже подправена, повърхностна и лицемерна.
Източна Европа е най-хубавата илюстрация на тази неточност. Държавите - изключително членуващите в Европейски Съюз - сътвориха впечатляващи конституционни институции и реализираха положително материално богатство. Същевременно обаче:
- Източна Европа стана районът, който в международен мащаб изпитва най-слаба емпатия. Тази липса на емпатия е изключително забележима в отношението към бежанци и мигранти, само че по принцип обгръща всяко разграничение - етническо, религиозно, полово. От позиция на Адам Смит това би било ясно доказателство за разликата сред публичен морал и успеваемост на управническите институции;
- Политиката на демократичната народна власт в района се господства от антилиберали - “патриоти ”, “националисти ”, “почвеници ”, за които благосклонност заслужават само най-близките. Орбан и Качински са най-хубавите образци, само че така наречен " закостенял поврат ” е забележим навсякъде;
- Медиите постоянно са в ръцете на хора, за които словото е просто бухалка против този, който не харесват;
- Разделението на управляващите, самостоятелните институции, отбраната на правата попаднаха под властта на човеци, които не имат вяра в тези полезности, а единствено се стремят да употребяват властта за лична полза. Формално в Източна Европа бяха основани комплицирани конституционни системи, само че в множеството страни те са овладени от субекти, които ги употребяват като бухалки против съперниците си. В България да вземем за пример новоизбран основен прокурор (който е правил странни изказвания за разделянето на властите) плаши собствен неуместен сътрудник с изхвърляне от магистратската общественост по анология с към този момент изхвърлен от системата арбитър. За Адам Смит общество, в което се случва нещо такова, би било покрай обществото от евентуални крадци и убийци, които въпреки всичко някак заобикалят развихрянето на огромно принуждение. Въпросът е докога.
Източна Европа може и да създава най-показателните образци за разминаване сред обществени правила и интернализирани от обществото полезности. Но този проблем визира в действителност всички демократични демокрации - както стана видно около възхода на националпопулизма в Европа, избора на Тръмп в Съединени американски щати и Brexit в Англия. Именно това разминаване на правила и полезности основава чувството за неестественост и фасадност на демократичната народна власт. И кара хората да гласоподават протестно за куриозни фигури.
Ако преди време Източна Европа беше чела Адам Смит по-внимателно, изкуствеността и фасадността нямаше да ѝ дойдат като изненада. Нещо повече: с изключение на към „ трансплантацията ” на главните конституционни правила, районът щеше да обърне взор и към публично подкрепеното всеобщо обучение, както и към това, което действително се случва в съзнанието и душите на хората. Да се изградят институциите на ефикасна демократична народна власт бе, несъмнено, значима задача и огромно достижение. Но това, както Смит е знаел, не е краят на моралните старания нито на индивидите, нито на обществото като цяло. Емпатията, влизането в ситуацията на другия, солидарността - всичко това са цели оттатък формалните правила, по които би трябвало доста да се мисли и работи.
Най-голямата неточност през днешния ден би било да се заключи, че тъй като демократичната народна власт не сътвори автоматизирано морални общества, тя би трябвало да бъде разградена и заменена с нещо друго. Адам Смит би възразил доста уверено на подобен неверен мотив, който през днешния ден мнозина са склонни да одобряват. И да се поддадат на опити, за които през цялото време се знае, че са обречени на крах. Като връщането на командната стопанска система или възраждането на нападателния шовинизъм.
Задачата е комплицирана: да се резервира постигнатото през последните 30 години, като в същото време се отворят тематики, които са били изтласкани от политическото ни въображение. Адам Смит не е отговорен за тази давност, в противен случай - той ни дава аналитични принадлежности, посредством които по-добре да я осъзнаем.
Адам Смит е възприеман през днешния ден като стопански гуру на пазарните фундаменталисти и феновете на минималната страна. Левите критици на “неолиберализма ” постоянно го сочат като първопричината за всяко зло и подстрекател на чикагската икономическа школа, Тачър и Рейгън. За тези хора в Източна Европа, които още се оплакват от прехода и се опиват от носталгия по соца, Смит също е антигерой: той ясно е посочил за какво обществата с планова стопанска система в никакъв случай няма да забогатеят и просперират - за разлика от тези, които разчитат на свободната самодейност и конкуренцията.
В част от тези недоволства против Смит има истина - изключително в това, че е срутил самите основи на фантазиите за комунистическо стопанство (което не пречи на мнозина да не престават да си ги таят). Адам Смит обаче е надалеч по-нюансирана, комплицирана и значима фигура, в сравнение с всеобщо е представян. Той е на първо място политически мъдрец и честен мъдрец, в чието обучение се съдържа доста повече от апология на пропазарните промени.
В това обучение можем да открием да вземем за пример едно много положително пояснение за непредвиденото отчаяние на източноевропейците от демократичната страна, наложила се преди 30 години. А това отчаяние би трябвало да бъде обяснено, тъй като става дума за общества, които през днешния ден са по-богати и сполучливи от когато и да било в историята си.
Възгледите на Смит произтичат от философските му разбирания за моралността. Морален човек съгласно него е този, който изпитва емпатия и е в положение да страда със страдащите, без да е в тяхното състояние. Нещо повече: той би трябвало да изпитва емпатия освен към най-близките си, а към всяко едно човешко създание. На базата на такива реципрочни усеща поражда публичният морал като система от правила, които понижават страданието. Истински честен човек обаче не е този, който просто е наизустил тези правила и се води от тях заради боязън от глоба и наказване, а този, който ги е интернализирал, който е възпитал и развил съчувственото си възприятие.
Според Смит страната има задължението да наложи (силово) правила, тъй че да ограничи опциите хората да се нараняват едни други. За задачата тя основава съдилища, полиция, охранителни органи. Освен това страната има задължението да се грижи за просперитета на обществото, налагайки пазарната стопанска система - т.е., свободната самодейност и конкуренцията. Смит е бил последовател и на публично подкрепеното обучение за бедните - извънредно прогресивна концепция за 18. век, когато е било необятно публикувано схващането, че бедните би трябвало да се държат без средства, с цел да не се пропият и развратят.
Адам Смит е знаел и нещо основно: че страната не може, а и не трябва да се пробва да наложи на хората да бъдат морални, да изпитват емпатия един към различен. Насила красота не става: най-вече държавното принуждение да докара до огромно публично двуличие. В това отношение Смит е бил песимистичен освен към страната, само че и към проведената вяра и въобще към всички публични структури, които с напън и наказания претендират, че ще създадат хората морални. Той ясно е съзнавал, че тези структури могат да попаднат в ръцете на хора, които под благовиден публичен претекст ги употребяват най-много за личните си цели.
Накратко: една страна може да се ръководи добре, може да реализира стопански триумфи, да лимитира насилието и да подсигурява съществени права на индивида. Но всичко това няма самó по себе си да направи хората в тази страна по-морални. Нещо повече даже: обществото може да си остане формирано от евентуални крадци, убийци и бандити и отново да действа относително спокойно и сполучливо.
Реформите в Източна Европа започнаха с бодрия рефрен на Фукуяма, че демократичната народна власт победи по света като връхна точка в идеологическата еволюция на човечеството. Подобно на учителя си Хегел, Фукуяма разгласи страната за еманация на публичния морал и на самостоятелната независимост. Според този мироглед конституционното налагане на демократичната народна власт е в същото време и връх на публичния морал, реализация на просвещенските идеали за независимост, разумност и отговорност. Веднъж приели разпоредбите на демократичната народна власт, обществата доближават максимума освен във функционално отношение, само че и от морална позиция.
Днес Фукуяма постоянно е подложен на критика и даже осмиван за тезата си за безалтернативността на демократичната народна власт, ознаменуваща “края на историята ” (по едноименната му книга). Впрочем, с тази си теза той може да се окаже прав, тъй като макар множеството опити към момента никой не е измислил нещо по-атрактивно от демократичната народна власт. Масова миграция към Китай няма, нали? Да не приказваме за Русия или Венецуела.
Това, в което Фукуяма сигурно е сбъркал, е превръщането на демократичната народна власт в последна инстанция на обществено-политическия морал. Както Адам Смит вярно е предполагал, връзката сред едното и другото нито е автоматизирана, нито е обезпечена. Често е даже подправена, повърхностна и лицемерна.
Източна Европа е най-хубавата илюстрация на тази неточност. Държавите - изключително членуващите в Европейски Съюз - сътвориха впечатляващи конституционни институции и реализираха положително материално богатство. Същевременно обаче:
- Източна Европа стана районът, който в международен мащаб изпитва най-слаба емпатия. Тази липса на емпатия е изключително забележима в отношението към бежанци и мигранти, само че по принцип обгръща всяко разграничение - етническо, религиозно, полово. От позиция на Адам Смит това би било ясно доказателство за разликата сред публичен морал и успеваемост на управническите институции;
- Политиката на демократичната народна власт в района се господства от антилиберали - “патриоти ”, “националисти ”, “почвеници ”, за които благосклонност заслужават само най-близките. Орбан и Качински са най-хубавите образци, само че така наречен " закостенял поврат ” е забележим навсякъде;
- Медиите постоянно са в ръцете на хора, за които словото е просто бухалка против този, който не харесват;
- Разделението на управляващите, самостоятелните институции, отбраната на правата попаднаха под властта на човеци, които не имат вяра в тези полезности, а единствено се стремят да употребяват властта за лична полза. Формално в Източна Европа бяха основани комплицирани конституционни системи, само че в множеството страни те са овладени от субекти, които ги употребяват като бухалки против съперниците си. В България да вземем за пример новоизбран основен прокурор (който е правил странни изказвания за разделянето на властите) плаши собствен неуместен сътрудник с изхвърляне от магистратската общественост по анология с към този момент изхвърлен от системата арбитър. За Адам Смит общество, в което се случва нещо такова, би било покрай обществото от евентуални крадци и убийци, които въпреки всичко някак заобикалят развихрянето на огромно принуждение. Въпросът е докога.
Източна Европа може и да създава най-показателните образци за разминаване сред обществени правила и интернализирани от обществото полезности. Но този проблем визира в действителност всички демократични демокрации - както стана видно около възхода на националпопулизма в Европа, избора на Тръмп в Съединени американски щати и Brexit в Англия. Именно това разминаване на правила и полезности основава чувството за неестественост и фасадност на демократичната народна власт. И кара хората да гласоподават протестно за куриозни фигури.
Ако преди време Източна Европа беше чела Адам Смит по-внимателно, изкуствеността и фасадността нямаше да ѝ дойдат като изненада. Нещо повече: с изключение на към „ трансплантацията ” на главните конституционни правила, районът щеше да обърне взор и към публично подкрепеното всеобщо обучение, както и към това, което действително се случва в съзнанието и душите на хората. Да се изградят институциите на ефикасна демократична народна власт бе, несъмнено, значима задача и огромно достижение. Но това, както Смит е знаел, не е краят на моралните старания нито на индивидите, нито на обществото като цяло. Емпатията, влизането в ситуацията на другия, солидарността - всичко това са цели оттатък формалните правила, по които би трябвало доста да се мисли и работи.
Най-голямата неточност през днешния ден би било да се заключи, че тъй като демократичната народна власт не сътвори автоматизирано морални общества, тя би трябвало да бъде разградена и заменена с нещо друго. Адам Смит би възразил доста уверено на подобен неверен мотив, който през днешния ден мнозина са склонни да одобряват. И да се поддадат на опити, за които през цялото време се знае, че са обречени на крах. Като връщането на командната стопанска система или възраждането на нападателния шовинизъм.
Задачата е комплицирана: да се резервира постигнатото през последните 30 години, като в същото време се отворят тематики, които са били изтласкани от политическото ни въображение. Адам Смит не е отговорен за тази давност, в противен случай - той ни дава аналитични принадлежности, посредством които по-добре да я осъзнаем.
Източник: actualno.com
КОМЕНТАРИ