Из беседите върху смисъла на живота на индийския писател и

Из беседите върху смисъла на живота на индийския публицист и влъхва, изнесени по време на обиколката му из Америка и Европа през 1912 година

(Rabindranath Tagore in Kolkata, 1909)

Проблемът за злото (фрагмент)

Нещата са си такива, каквито са, и ние би трябвало да ги познаваме, щом работим с тях. А можем да ги опознаем единствено тъй като личното ни предпочитание не е техен закон, те не зависят от него. Това знание е наслада за нас, тъй като то е връзката ни с нещата; тя ги прави близки, наши и уголемява нашето Аз..

На всяка крачка ние би трябвало да държим сметка и за другите, както за себе си, тъй като единствено в гибелта сме сами. Един стихотворец единствено тогава е същински стихотворец, когато може със своята персонална концепция да достави наслада на всички, нещо, което не би могъл да направи, в случай че не притежаваше едно общо за всичките му слушатели средство. Това средство, общият език, си има свои лични закони, които поетът би трябвало да открие и да следва; като съблюдава това, той става същински стихотворец и стига до поетично величие.

И така, виждаме, че характерността на индивида не е най-висшата му същност; има в него и нещо друго, което е от Вселената. Ако човек беше оставен да живее в един свят единствено със своето Аз, това би било най-лошият затвор за него, тъй като най-дълбоката наслада за индивида е да се развива, да става по-голям, като от ден на ден и повече се съединява с Всемира. Това, както видяхме, би било невероятно, в случай че нямаше един общ за всичко закон. Само като откриваме и следваме този закон ние ставаме огромни, реализираме Вселената; само че в случай че нашите персонални стремежи са в спор с вселенския закон, тогава изпитваме единствено тъга и сме безполезни.

Имало е време, когато, молейки се на Бога за отстъпки особено за нас, поради нашето улеснение, ние сме се надявали, че действието на естествените закони може да бъде спряно. Сега обаче сме отишли по-далеч в познанията си. Сега към този момент знаем, че законът не може да се заобиколи и с това знание сме мощни. Защото законът не е отвън нас - той е в нас, той е наш личен. Вселенската мощ, която се демонстрира във всемирния закон, е едно с нашата лична мощ. Тя ни противостои, когато сме дребни, когато вървим против хода на нещата; само че тя ни оказва помощ, когато сме огромни, когато сме в естетика с Вселената. Така, като опознаваме благодарение на науката от ден на ден от естествените закони, ние ставаме по-силни и сме на път да опознаем Вселената. Нашите органи за зрение и за придвижване, нашата физическа мощ стават универсални; парата и електричеството стават наши нерви и мускули. Ние виждаме, че както организацията на тялото ни се поддържа от един сплотяващ принцип, с помощта на който можем да го назовем наше лично тяло и да го използваме, по този начин и във Вселената на всички места владее правилото на непрекъснатата единност, с помощта на което можем да назовем целия свят наше по-голямо тяло и да го използваме.

Днес, във времето на науката, ние се стремим да установим изцяло правото си върху нашето международно Аз. Все повече разбираме, че цялата ни беднотия и всичките ни премеждия произлизат единствено от това, че не сме били в положение да изпълним това свое законно право. Всъщност няма граници за нашата мощ, тъй като ние не сме вън от международната мощ, която е израз на универсалния закон. Заели сме се да преодолеем заболяванията и гибелта, да победим страданието и бедността, тъй като посредством триумфите на науката сме на път да опознаем Вселената в нейния физически тип. Като вървим все напред и напред, ние установяваме, че страданието, заболяванията и безсилието не са нещо безусловно, че те съществуват, единствено тъй като не сме навикнали да съгласуваме персоналното си Аз със международното Аз.

Така е и с духовния ни живот. Когато самостоятелният човек у нас се съпротивлява против законното господство на универсалния човек, тогава ставаме нравствено дребни и би трябвало да страдаме. В подобен случай нашите триумфи са най-големите ни несполуки, а удовлетворението на нашите пристрастености ни прави небогати. Ние жадуваме за особени придобивки, желаеме да се употребяваме от привилегии, които да не разделяме с никой различен. Ала всяко нещо, което е безусловно настрана, би трябвало да води битка с общото. В такова състояние на революция човек живее постоянно зад барикади. Във всяка егоистична цивилизация нашият дом не е истински дом, а изкуствена бариера, с която се ограждаме от другите. На това от горната страна се оплакваме, че не сме щастливи, сякаш в природата на нещата е да ни прави нещастни. Универсалният дух чака да ни короняса с щастието, само че нашият самостоятелен дух не е склонен с това. Нашият себелюбив живот основава на всички места спорове и затруднения, разстройва равновесието в обществото и предизвиква всякаква мизерия. Той стига до там, че с цел да запазим реда, измисляме изкуствени принуди, сътворяваме проведени форми на робия и поносим в средата си демонични институции, които са оскърбление за човечеството.

Видяхме, че с цел да сме мощни, би трябвало да се подчиним на вселенските закони и да гледаме в практиката на тях като на наши лични. Значи, с цел да бъдем щастливи, би трябвало да подчиним персоналната си воля на висшето господство на всемирната воля и да осъзнаем, че тя е в действителност наша лична воля. Когато стигнем до там лимитираното у нас да се слее изцяло с безпределното, тогава даже страданието се трансформира в богатство и става мерило за същинската цена на насладата ни.

Най-важната поука, която човек може да извлече от живота си, не е, че на тоя свят въобще има страдалчество, а, че в неговите ръце е опцията да обърне това страдалчество в положително, че е допустимо да го обърне в наслада. Тази поука е значима за нас. Няма нито един човек на тоя свят, който непринудено би отстъпил правото си на страдалчество, тъй като то е правото му да бъде човек.

Свободата на индивида не се състои в това да бяга от компликациите, а непринудено да ги търси, с цел да ги направи съставка на своята наслада. Това можем да сторим, единствено когато разберем, че персоналното ни Аз не е най-висшият смисъл на нашия живот: че ние носим в себе си Всемирното Аз, което е безсмъртно, и заради това не се опасяваме от гибелта или страданията, а гледаме на тъгата единствено като на противоположна страна на насладата. Който е схванал това, знае, че за нас, несъвършените същества, страданието е същинското ни благосъстояние, че то ни прави велики и почтени да застанем на страната на съвършенството. Той знае, че не сме просяци, че страданието е монетата, с която би трябвало да заплащаме всичко скъпо в живота - силата си, мъдростта си, любовта си; че страданието символизира безкрайната опция на съвършенството, на безконечното развиване на насладата и че тоя, който е изгубил удоволствието да понася страданието, потъва все по-дълбоко в мизерия и оскърбление. Само когато викаме на помощ страданието в наша изгода, то става към този момент зло и си отмъщава за породения позор, като ни сгромолясва в мизерията. Защото то е като весталката, посветила се да служи на безконечното съвършенство; и когато тая весталка заеме същинското си място пред олтара на безкрайността, тогава тя отхвърля тъмния воал и разкрива лицето си пред фена като признание на най-висшата наслада.

Из: „ Сaдхана. Пътят към съвършенството “, Рабиндранат Тагор, изд. „ Терзиев и синове “, 1994 година
Снимка: Рабиндранат Тагор (1861-1941), bg.wikipedia.org